Helpos.com - Архив от реферати и дипломни работи

Helpos.com >> Архив >> Икономически теории >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

Реферат

На тема:

Теоретични виждания за духа на капиталистическото общество и икономическата култура

Съдържание:

  1.  Въведение.
  2.  Класическото предположение на Макс Вебер.
  3.  Алтернативни възгледи на Вернер Зомбарт.
  4.  Многообразие на националните икономически култури.
  5.  Заключение.

  1.  Въведение

    В общество, в което интересът към политиката е бил по-голям, отколкото към икономиката, е напълно естествено повече да се обсъждат проблемите на политическата, а не толкова на икономическата култура. Един от водещите социолози на нашето време - Даниел Бел, обаче твърди, че отношението “между социално-икономическата култура на една цивилизация и нейната култура  е може би най-сложният от всички проблеми, с които се сблъсква социологът”. Най-специфичното измерение на съвременния свят е именно интензивното взаимодействие и срастване между икономика и култура. Благодарение на интегрирането между тези две сфери възниква и едно ново направление в науката - за икономическата (стопанска) култура и етика.

     Изследват се различни аспекти  от взаимодействието между културата и икономиката - било на национално и/или регионално равнище, по социални общности и предприемачески социални групи или в отделно взети организации и фирми. Макар че сред изследователите на тази наука има философи, социолози, икономисти, антрополози, етнолози и психолози, всички те със своите проучвания повече се допълват, отколкото разграничават. Но различията изглеждат бледи на фона на общото, което ги обединява - стремежа да се изяснят различните аспекти и фактори, които оказват влияние  върху формирането на икономическата култура.

  1.  Класическото предположение на Макс Вебер

       В една по-широка социална ретроспектива историческите факти убедително доказват, че от 16 до 18в.предимно на “територията” на Западна Европа и Северна Америка възникват обстоятелства, в резултат от които се заражда модерното капиталистическо общество. Сред тях се очертава ескалацията не само на икономическите, но и на “цяла верига от културни явления”, които според Макс Вебер “ са от универсално значение и валидност за света”. Но точно по какъв начин и в каква последователност са си взаимодействали всички фактори и обстоятелства, чрез които модерният капитализъм се утвърждава, е предмет на разгорещен спор, който продължава и до днес. За настоящия анализ е важно да се отговори  на един друг въпрос - защо “духът” на тази, както някой я наричат “Велика трансформация” така сполучливо е променил цялостния начин на живот, мислене и поведение на индивидите и обществото единствено на територията на Западна Европа  и Северна Америка? В по-ранен или в по-късен етап и много други страни тръгват по пътя на капитализма, но само единици от тях имат шанса да повторят “духа” на мащабите и на уникалните постижения на страните от западния свят.      

     В труда си “Протестантската етика и духът на капитализма” (1905) Макс Вебер преди всичко прави разлика между понятията капитализъм въобще и модерен капитализъм. Първият възниква по различно време в отделни страни и континенти, като според него съществува даже в Китай, Индия, Вавилон, антична Гърция и Средиземноморието. “Под това понятие попадат различни носещи случаен и ирационален характер, възможности за обогатяване, свързани с дейности като лихварството, държавни доставки и държавно кредитиране, откуп на данъци и служби, спекулации с ценни книжа и стоки, гарантирани от политическа сила монополи и експлоатация колонии, печалба от финансиране на войни, революции, партии и пр. Всички тези форми се отличават от специфично модерния капитализъм по непостоянния, еднократен или прекъснат характер на дейността  и по-общо от спекулативната си природа и използването на случайни възможности за печалба.”

   Специфичните особености с които се отличава модерния капитализъм според Вебер са:

  Съчетани в едно тези три особености не са съществували никъде и в нито една епоха освен през Новото време на западния свят.

  Вижданията на М. Вебер за “духа на модерния капитализъм” имат не само голям брой последователи, но същевременно се превръщат в обект  на непрекъснати дискусии. Много учени започват да изследват много страни от взаимоотношението между култура и икономика. Цялото това многообразия от мнения и становища дава основание на Бриджит Бъргър  да предполага, че съществуват две противоположни точки . едната е така наречената от нея “ортодоксални” икономисти, които с ясно дефинирани модели разглеждат икономиката сама за себе си, откъснато и независимо от влиянието на културата. Другата гледна точка се споделя от социолози, антрополози, историци и психолози. Според техните разбирания печалбата, производителността на труда, модернизацията или икономическият растеж не се влияят само и единствено от наличието на капитали, пазари, труд, суровини, материали и технологии. Не по-малка е ролята на редица неикономически фактори от рода на обществените норми и вярвания, на психологическата мотивация, властническите връзки и особено на културата. Именно поради това Б. Бъргър  справедливо отбелязва, че през последните десетилетия се забелязва един ренесанс на изследванията, с които се доказва изключителното голямо влияние на културата върху икономическото развитие. Според нея “учени от областта на социалните науки, а не икономисти, признават, че докато индустриалната система се налага отгоре на неиндустриални култури, тя си остава чужда и не може да се вкорени. Тя не може да процъфтява, докато не се осъществят съществени, ако не и базови промени в институционалните структури на дадено общество, а също и в съзнанието на отделните хора”.

  Това, че съответна социално-икономическа система предопределя степента на развитие на дадена нация, отдавана е доказано в научната литература. Но през последните десетилетия все повече учени стигат до предположението, че за развитието на една страна голямо значение има и нейният културен етос.  Ако вземем например периода до 1989г.,  пред нас възникват много въпроси.  Въпреки грешния си “генетичен код”  Литва, Латвия и Естония постигат икономическо развитие и стандарт на живот значително по-висок в сравнение с Русия. Тя пък от своя страна успява да направи много повече, отколкото бившите южни републики на Съветския Съюз, в които биват запазени редица елементи на феодални отношения. В страните от Източна Европа също има съществени различия. Полша, Унгария, Чехословакия и ГДР, успяват да постигнат по-голям напредък в сравнение с Румъния, България и Албания. В бивша Югославия също има значими различия - хърватите и словенците изпреварват сърбите; те пък от своя страна успяват да постигнат по-висок стандарт в сравнение с македонците. Открояват се различия и в Западна Европа. Португалия, Южна Италия и Гърция не успяват да достигнат онова икономическо съвършенство, което правят другите европейски страни. САЩ и Канада със своя културен етос, правят това за което много поколения от Мексико и латиноамериканските страни могат само да мечтаят. Оказва се, че и при двете коренно противоположни социално-икономически системи - не само между тях, но и вътре в тях, съществуват различия, които биват предопределени от степента на развитие и от достигнатото равнище на тяхната икономическа култура.

    В “Социология на религията” Вебер си поставя за задача да изясни социалните носители и отговарящите им “елементи на жизнено поведение”, които се формират под влияние на културно-етническите норми при различните религии. Според него будизмът като религия на странстващите монаси е предимно съзерцателен; юдейството е религия на градското население, на париите, което през средните векове претърпява известно подобрение благодарение на “литературно образовани хора, които са били представители на дребнобуржоазната интелигенция”; индуизмът е религия на кастата на литературно образованите жреци; конфуцианството е особена естетическа система на слоя от литературно образовани  и рационалистично настроени чиновници; ислямът е религия на “бойците, на завоевателите на света, на дисциплинираните бойци на вярата”, а християнството, възникнало като учение на странстващите земеделци, си остава предимно градска буржоазна религия с главна арена европейският град.

   В своя труд “Протестантската етика и духът на капитализма” Вебер се обляга на проповедите на Бенджамин Франклин (1706-1790) и го “цитира много по-често отколкото Лутер, Калвин, Бакстър, Бейли или който и да е от протестантските теолози, за да очертае облика на неговата етика”. За него Б. Франклин е олицетворение едновременно както на етиката на протестантството, така и на капиталистическият дух. Протестантската етика и пуританският нрав са светогледът на третото съсловие, което е новата възходяща класа на обществото.

Единствената творба на Бенджамин Франклин е “Автобиография”, която съдържа полезни проповеди насочени предимно към бедните. В книгата се препоръчват тринайсет полезни добродетели: умереност, мълчаливост, ред, решителност, пестеливост, трудолюбие, откровеност, справедливост, въздържаност, чистоплътност, спокойствие на духа, целомъдрие и смирение!!!  

    Модерното общество, обосновано като постигната организация на рационално производство на стоки, рационална организация на труд, рационална размяна и рационално потребление, дълги години не се подлага на съмнение и оспорване. Защото не може да се очаква какъвто и да е икономически и социален ефект, ако на общество с аграрен манталитет, бит и душевност насилствено се налага “отгоре” индустриален тип култура. При всички случаи тя ще остане чужда и няма да е легитимна. За да се стигне до базови промени в социалните и икономически институции на обществото, е необходимо да се променят съзнанието, а оттук и икономическото поведение на хората. Без да се променят аграрното мислене и аграрните нагласи на по-голям сегмент от населението, каквато и индустриализация да се провежда, тя “ще върти на празни обороти” и в никакъв случай няма да доведе до очакваните резултати. В съвременното ни развитие не липсват подобни примери. Ето защо пред нас възниква въпросът - дали културата на протоиндустриалното  стопанство възниква случайно и спонтанно, или тя постепенно е трупала легитимност още в недрата на феодалното общество.

     Ако се върнем назад по следите на социално-икономическия прогрес, ще забележим, че съществуващата икономическа култура при феодалното общество не се определя само и единствено от етоса на патримоналното стопанство (стопанство, при което според М. Вебер един властва над отделилите се от него по-малки стопанства, обикновено неговите синове). Още в началото на неговото възникване започва да се ражда и една нова култура - на протоиндустриалното домакинство. Вярно е, че първоначално легитимността на протоиндустриалната икономическа култура е в своя зародиш и затова е слабо застъпена. Културата на патримоналното стопанство със своите символни значения, културни норми, стереотипи и ценностни нагласи  все още властва и императивно се налага сред по-голямата част от обществото.

   Срещу преобладаващо аграрните образци на труд, живот и поведение на патримоналната култура има друга икономическа структура, която вече се противопоставя, въпреки че в числово измерение по отношение на цялото общество нейните представители не са така многобройни. Става дума за протоиндустриалното домакинство и неговата нова икономическа култура. Най-характерно за тази нова форма на икономическа организация, е че членовете на дадено семейство се занимават не само със селскостопански труд, но и с надомно занаятчийско производство. Това е много по-радикална организационна форма за задоволяване на потребностите, защото занаятчийският труд дава много по-голяма гаранция за оцеляване и задоволяване на семейните потребности. Както посочва М. Вебер, първоначално някой селяни са “наследствено привързани” като “членове на цехове, гилдии и други професионални обединения, създадени специално за тази цел от владетеля”. По този начин на практика възникват първите предпоставки за формиране на нова икономическа култура. Постепенно в недрата на протоиндустриалното домакинство започват да се създават нови ценности, вярвания и образци на мислене и икономическо поведение, с които ембрионално се подготвя идването на новата икономическа култура на капитализма.

  Индивидуализацията и автономността на занаятчиите излизат на преден план и стават определящи не само при изпълнение на поръчката, но и като критерии за наемането им на работа. Започват да се ценят онези от тях, които с професионализъм се справят с поставените задачи при производството на стоката, а не според техния родов или семеен произход. Засилването на индивидуалността “откъсва” занаятчията от родовите връзки и семейната обремененост. Професионализацията става определяща за изявата на всеки индивид и за неговия просперитет, престиж и социален статус. Общността, в която той живее и твори, започва да го оценява не по произхода и статуса на семейството и роднините, а по неговите лични професионални качества.

   Старата икономическа култура на патримоналното стопанство с нейните норми и стереотипи на традиционализъм, със слаб стремеж към производителност и интензивност, със сезонността и еднообразието на селскостопанският труд, с ниската отговорност и мотивация, с неизвестността за крайния резултат поради зависимостта от природните и атмосферни условия започва да отстъпва на по-заден план в сравнение с занаятчийския труд. Именно той се очертава като онази “зона на стабилност”, която гарантира много по-успешно бъдещето и просперитета на заетите в него. В крайна сметка протоиндустриалното домакинство променя нравите и обичаите, формира нови ценности и създава условия за голяма част от населението, особено за тези бедни слоеве и непривилегировани  съсловия, които искат да започнат нещо ново, нещо различно от това, което им предлага традиционния селски живот и несигурното бъдеще на земеделския труд.

   Промените засягат не само многобройната маса от населението, но те “пронизват” всички възможни йерархични структури и равнища на обществената пирамида.

    Фундаменталните промени в индивидуалната мотивация се отразяват и върху отношението към потреблението. Чрез протестантската етика то се лимитира до равнището на аскетизма по пътя на саморегулирането  на личните стремежи към без мислено натрупване на блага. Даже Карл Маркс, въпреки че не се интересува от “субективните причини” за възникването на капитализма, забелязва, “натрупвачът на съкровище, доколкото неговия аскетизъм е свързан с енергично трудолюбие, в религията си е по-същество протестант и още повече пуританин”. Освен това удоволствието от придобитото богатство чрез демонстрация на показно потребление, чрез наслада и хедонизъм, става несъвместимо с изискванията на тази нова етика. Простият и пестелив живот се издига в култ, а вътрешно регламентираният аскетизъм - в норма. И понеже “на хората не им се позволява да се отдават на лукса, който е в състояние капиталът да купи, те са принудени да го инвестират и  реинвестират непрекъснато”.

  Конкуренцията започва да поражда гняв и безсилие спрямо онези, които не притежават качества, за да отговарят на нейните изисквания. Елементарният им начин на реагиране е да я отхвърлят чрез старите традиционни етични качества. Но независимо от това конкуренцията все повече започва да се превръща в част от трудовия живот на по-големи маси от населението. Тя става възможна само ако така се рационализира производството в предприятието, че то да се стандартизира, синхронизира, йерархизира, като се осъществява без афектни  поведения и без традиционализъм. “Ако разгледаме - отбелязва М. Вебер - универсалната културна история, то в чисто стопански аспект проблемът за нас се състои в проявяващата се под различни форми и навсякъде капиталистическа дейност: без значение дали става дума за авантюристичен, търговски, политически или управленски капитализъм със съответната му ориентация към възможността за печалба. Много повече ни интересува създаването на буржоазния производствен капитализъм с неговата рационална организация на свободен труд.”

   С теорията си за бюрократична организация на труда М. Вебер прави опит да предложи решение на този проблем. Според него всяка организация в дадено предприятие, която е изградена върху абстрактни и неперсонални правила за поведение, която е с йерархично подредена структура за координиране на труда на работещите в него, където рационалността и ефективността доминират над афектните  и пиететни отношения, най-общо може да се определи като бюрократична организация на труда.

   Бюрократичната организация от гледна точка на историята на икономическата социология безспорно е висша степен на формално-техническата рационалност на управление в икономическото предприятие. Тя е продукт на модерната индустриална икономика. Със своята пирамидалност  и монократично господство тя създава онази вертикална йерархичност, която позволява безпрекословно да се осъществява надзор при изпълнението на възложените служебни задачи. Целта на този вид организация е да се постигне максимизиране на дисциплината и прецизността на редовното и трайно изпълнение на задълженията, на спазването на принципа на йерархичното придвижване не само на документите,но и на вземаните решения. Не на последно място трябва да се посочи и автономността на бюрократичната организация от нейните членове.

   Особено голямо значение за възникването на капитализма в западния свят имат също макроикономическите и социални промени, които настъпват единствено и само там. При западния капитализъм ударението се поставя не само върху производството, но и върху всички останали сфери на обществото - науката, правото, музиката, управлението, образованието, политиката и т.н.

  1.  Алтернативни възгледи на Вернер Зомбарт

  В групата автори, които се отнасят критично към възгледите на Макс Вебер, водещо място заема Вернер Зомбарт (1863-1941) и особено с постановките, защитавани в книгата “Буржоазията” (Етюди по история на духовното развитие на съвременния икономически човек), излязла през 1913г.

   Според В. Зомбарт благодарение на личните качества, които притежава социалната фигура на “буржоазията”, става възможно възникването на капиталистическото общество. Понятието “буржоа” е събирателно и в повечето случаи включва противоречиви и не напълно изградени отличителни черти. Но все пак именно този социален тип в качеството му на индивидуализиран образ служи като изходен пункт, за да се даде обяснение на причините, довели до утвърждаването на историческата сцена на Новото обество. Във връзка с това Даниел Бел отбелязва, че “корените на капитализма имат двойнствен характер. Ако единият от източниците му е аскетизмът, за който настоява Вебер, то другият е користолюбието, централната тема на Вернер Бомбарт”.

Така според Зомбарт културното, да не кажем моралното, оправдание на капитализма става образът на користолюбивият “буржоа”, който обаче не е единен, и хетерогенен. Състои се от два твърде силно различаващи се социални типа - единият, които притежава дребнособственически и еснафски манталитет, а другият е подчинен и се ръководи от своя “предприемачески дух”. По време на ранният капитализъм необузданото користолюбие води до натрупването на богатство чрез войни и разбойничество; благодарение на чиновническата кариера, която създава възможности за големи подкупи; сродното на нея купуване на длъжности; клиентелизма и лакейството, които изобилстват през 17 век; търговията и рентиерството, а не на последно място и чрез вълшебството на алхимията.

   В образа, който Зомбарт  определя като предприемчив буржоа, съзнателно се акцентира върху “героичното” начало, благодарение именно на което става възможно възникването на капитализма. Към “авантюристите” той причислява шест основни типа капиталистически предприемачи.

   Първият тип са разбойниците или флибустиерите, които са безпощадни пирати от Генуа, Пиза, Венеция, Англия или Америка с насилие или държавно покровителство натрупват големи за времето си богатства.

    Втората група, която притежава предприемачески дух, са земевладелците или крупните за времето си феодали, които въпреки благородния си произход - лордове, маркизи, херцози или графове - са безкомпромисни в “жаждата си” за натрупване на първоначален капитал. Те поставят началото не само на бъдещото капиталистическо фермерство, но са и първите, които в зората на ранния капитализъм успяват да създадат мощни за времето си предприятия за производство на желязо, въглища, хартия, текстил, дрехи и т.н.

  Третият тип, причисляван към предприемаческия “авантюризъм” са държавните служители, които подобно на “ Колбер във Франция” успяват да натрупат значителен първоначален капитал.

   Четвъртата група са спекулантите, които с измами и фиктивно създавани  акционерни дружества също успяват да преминат в групата на бъдещите капиталисти.

   На пето място са търговците (в качеството си на предприемачи), които, въпреки че произхождат от третото съсловие, успяват “крачка по крачка” да се издигнат в обществото. Зомбарт смята, че няколко народности притежават “търговски дух” - флорентинци, англичани, французи и евреи. Особено се открояват последните, които със своя “еврейски делови дух” създават прочутото еврейско стопанско поведение. Определящото при търговците е, че те стават капиталистически предприемачи особено тогава, когато изискват от занаятчиите и селяните да произвеждат определен вид стоки с по-високо качество.

   На шесто място са занаятчиите, от чиито среди се появяват първите по-крупни фабриканти - било като собственици на манифактури или като собственици на по-крупни промишлени предприятия. Зомбарт обединява тази група в един единствен образ. Това е онзи занаятчия, който с дълголетие и в непрекъсната борба разширява дейността на своето манифактурно предприятие, “човекът с мазолестите ръце” и с “четвъртита глава” притежаващ груби маниери.

      Сред последните няколко социални типа, каквито са държавните служители, по-дребните търговци и занаятчиите, в повечето случаи се проявява “еснафския дух”, който в етапа на утвърждаването на капиталистическото общество влиза в противоречие с “героичния дух” на авантюристите капиталисти. Сред тези народи според Зомбарт ясно се различават две групи: първо, народи със склонност към “насилствено предприемачество” в крупни размери, към разбойничество и авантюризъм, като към тях се отнасят не само римляните, но и онези, които по историческа даденост живеят в отделни територии на Испания, Галия, Западна Германия, както и лангобардите, франките, нормандските племена, холандците и т.н.; второ, народи, които също имат “силно предразположение към капитализма”, но предимно по мирен път, чрез търговия и с еснафски добродетели натрупват своето богатство.

   В книгата си “Буржоазията” в специален раздел Зомбарт разглежда проблемите на националния разцвет на капиталистическия дух. Според него съществуват известни различия между отделните народи: първо, различен може да бъде моментът, в който се поставя началото на оформянето на буржоазията; второ, различна може да бъде продължителността на времето, през което капиталистическият дух овладява дадена нация или народ; трето, различни могат да бъдат степента на интензивност на капиталистическият дух, степента на напрежение на предприемаческият дух и инстинктите за натрупване, както и степента на еснафските добродетели и достигнатата култура на осчетоводяване; четвърто, различна може да бъде и екстензивността на капиталистическият дух, особено на неговото разпространяване сред отделните социални слоеве на обществото; пето, различни могат да бъдат силата на развитието и продължителността на всички тези отделни части на капиталистическият дух, като това развитие може да бъде с равномерен ход сред всички слоеве на обществото или сред някои от тях  да “има своя частична особеност”  и т.н. Зомбарт защитава мнението, че първата страна, в която възниква капиталистическият дух, е Италия, където още през 13 век той вече съществува, а през 14 век е “масово явление”. А страната, която има най-голямо значение за разцвета му е САЩ. За Зомбарт това е единствената страна, която има основание да се смята, че елементите на капиталистическият дух са вътрешно присъщи на американската душевност.

  1.  Многообразие на националните икономически култури

    След Втората Световна Война се забелязва един ренесанс към възгледите за “капиталистическият дух” на Вебер и Зомбарт. В редица публикации чрез културната терминология се търси обяснение, за да се обосноват значителните икономически различия, които съществуват между отделни теории, региони и национални общности в света, както и сред социални групи с не еднакви религиозни, етнически или расови характеристики. Много от тези проучвания очертават пъстра картина от различни стремежи, мотивации и социализации, при които икономическите и неикономическите фактори са се обединили по сложен начин, за да се развие потенциала на техния “капиталистически дух”.

  Може да се предположи, че поради изобилието на теориите на мезоравнище - там, където е полето на действие на фирмата - се стига до поставянето на въпроса за влиянието на културата върху икономиката. Така на практика на дневен ред възникват проблеми, отнасящи се до фирмената и организационната структура. Изключително интересен е фактът, че по тези въпроси работят философи, социолози, психолози, управленци, икономисти, културолози, антрополози и др. С други думи, това е тематика, която предизвиква интереса на представители от почти всички направления на социалната наука.

 Най- обобщено за фирмената и организационната култура могат да се посочат следните възгледи:

    Освен това както различните страни имат силни и слаби икономики и технологии, така има и “силни и слаби” култури; както има общества стратификационни системи, както са отворени и затворени, така има “отворени и затворени” култури.

    Забележимо по-малко са моделите за взаимодействие между култура и икономика на макро равнище  “Много често се чува за култура на организациите” и как различните стилове на управление се отразяват на производителността, но и съставните елементи на тази организационна култура, и действието и са слабо съвместими с нашето разбиране за общество и култура. През 60те и 70те години - период, изпълнен с анализи на всички аспекти на индивидуалния и обществен живот в термините на властническите връзки - на анализите на културата се е отделяло малко внимание. Едва през последните години се наблюдава възобновен интерес към влиянието на факторите на културата върху различните аспекти на обществения живот, включително и върху икономиката.

   Придобила изключителна популярност в съвременната научна литература, изясняваща влиянието между култура и икономика на национално равнище е идеята на Геерт Хофстеде. Според него страните се анализират по критерия “индивидуализъм-колективизъм”. Националните култури имат своите специфични разлики. Индивидуалистичните страни са тези, в които ударението се поставя върху свободата на личността, като либерализацията при тях е значителна. В такива страни индивидът не се чувства обременен от семейни и родови задължения, а разчита само на себе си. Той има свободата да определя своята професия, кариера, месторабота и социално осигуряване. Социалната защита не е така ясно детерминирана на “защитни чадъри” и “защитни социални мрежи”. Като индивидуалистични страни  Хофстеде определя САЩ, Великобритания, Австралия, Холандия, Канада и др.

Обратно на колективистични се смятат тези страни, в които работещите разчитат на фирменото и държавно покровителство. При тях неофициалните контакти и персонифицираните отношения в труда пряко зависят от родови, етнически, регионални, приятелски и други подобни фактори. Неофициалните контакти и неформалните мрежи определят бъдещето и успехите на индивида и то не само в икономическата му дейност, но и в свободното му време. Колективистични страни според същия автора са Колумбия, Пакистан, Венецуела, Еквадор, Етиопия и др.

   По средата са страни като Япония, Австрия, Германия, Испания, Израел и др. Геерт Хофстеде смята, че индивидуалистичните страни са богати, а колективистичните - бедни. Разбира се във всички общества в съвременния свят има социално неравенство и социална диференциация. Автора прилага скала от широко “отворено ветрило” - то 0 до 100. С нея прави опит да изясни дистанцията, която съществува между отделни социални групи във властовите структури.

  Друго измерение според Геерт Хофстеде е вечният екзистенциален проблем за несигурността (неопределеността) на човешкото битие, обхващащо усещането на хората за тяхната тленност и за пределите на техните възможности. Несигурността в бъдещето е един от основните проблеми в човешкия живот. Затова много общества създават строго определен и фиксиран социален ред.

  Обратни на тях са обществата, в които хората искат да “надвият” своето непредсказуемо бъдеще. В тях импулсивните емоции, безпокойството, агресивността, завистта, враждебността, репресиите между хората са толкова много, че създават реална опасност да ерозират и нарушат кохерентността  на обществото.

   Друг параметър наречен от Геерт Хофстеде “ мъжки пол спрямо женски пол” изхожда от презумпцията, че във всички общества има разделение на дейностите между половете. Същевременно се взема под внимание “фактът, че половината от човечеството са жени, а другата - мъже”. Отчита се и обстоятелството, че “във всяко общество мъжкото и женското поведение и чувства присъстват във всяко човешко същество, независимо от пола. Китайците наричат това “янг” и “йин” противоположности, които се предполагат взаимно”. В така наречените мъжки общества е възприето правилото мъжете да просперират и да правят кариера, да търсят нови пътища за забогатяване и да получават по-високо възнаграждение и др. (САЩ, Япония, Германия, Италия, Мексико и др.).

   Точно обратното е в женските общества (Дания, Финландия, Швеция, Норвегия и др.), където благодарение на еманципацията доминират съвсем други ценности. При тях личностните взаимоотношения, приятелството и моралът се поставят преди кариерата, парите и печалбата.  

   Друго виждане за различията в националните култури със широка популярност е на Чарлз Хемпдън-Търнър и Алфонс Троменаарс,  което те обосновават в съвместната си книга “Седемте култури на капитализма: ценностни системи за забогатяване в САЩ, Япония, Германия, Франция, Великобритания, Швеция, Холандия”.

   Още в началните страници двамата автори отбелязват, че всички изследвани от тях страни “се определят като капиталистически нации, като държави на частната стопанска инициатива и като цяло се ръководят от една и съща философия, но с това приликите между тях се изчерпват”.

    Чарлз Хемпдън-Търнър и Алфонс Троменаарс смятат, че на въпроса както за общото, така и за различията, между най-напредналите в икономическо отношение страни, може да се даде отговор, ако се приложи културна матрица със седем нови процеса. Първо това е процесът на създаване на правилата в дадена страна и на определяне на степента, в която те могат да се “заобикалят”или нарушават. Второ, процесът на структуриране и преструктуриране в едно общество, за да може то да не изостава от обновителните тенденции в света. Трето, прилагането на такова управление на обществото, което да отговаря на интересите на индивидите, за да могат те да го легитимират независимо дали тези интереси са индивидуалистични или колекивистични. Четвърто, процесът, през който се оценява дали едно общество е с култура, която го “отваря” към останалия свят, към все по-засилващата се глобализация или е общество с деструктивно и автаркично поведение. Пето, отношението към времето, в неговото интензивно използване в смисъл дали предпочитанията са към последователното или синхронизираното време. Шесто, начинът, по който се придобива обществено положение - чрез самостоятелно преуспяване или чрез унаследяване. Седмо, дали в обществото властва егалитаризъмт и стремежът към равенство между социалните групи независимо от разликите във възможностите, или обществените културни нагласи предпочитат йерархизирани и социално диференцирани властови структури.

   Всяка страна, която може да се похвали с “доброто си старо време” създава такива пластове и елементи на икономическата си култура, които много по-трудно се променят и адаптират към новите образци и предпочитания. Според Чарлз Хемпдън-Търнър и Алфонс Троменаарс, британските мениджъри са “предимно универсиалисти, аналитични индивидуалисти, вътрешно насочени. Те са за придобит статус, умерено равноправие и последователно време.” В тази страна висок престиж имат професиите в областта на средствата за масова информация, рекламата, връзките с обществеността, а също в правната, финансовата, застрахователната и счетоводната дейност. Парадоксално е, че века на информацията и високите технологии първостепенно място заемат хуманитарните професии.    

        Чарлз Хемпдън-Търнър и Алфонс Троменаарс, американската икономическа култура се характеризира най-малко с три измерения. Първата е прочутата индивидуалност на американците. Индивидът е в “центъра на света”. Друга типична черта на американската култура според същите автори е универсализмът Американците създават конституция, “харта за правата на човека” и “декларация за независимост” като сбор на принципи и правила, които според тях трябва да бъдат валидни за цялото човечество.

 Най-типичната черта на американската икономическа култура обаче е надпреварата с времето. Всяка дейност в тази страна е вид състезание и се извършва с висока скорост. Понеже времето е пари, всичко се изчислява в секунди. Заплащането на час за първи път се въвежда в Америка. В тази страна се изчислява и времето за което един продукт преминава от създаването си в производството до пазара.

  Икономическата култура на Германия се различава съществено в сравнение със САЩ и Англия.

  Според двамата автори Германската икономическа култура е колективистична (общностна), интегративна и систематизирана. Двете форми на собственост - държавната и частната - си съдействат за развитието и регулирането на бизнеса, като много от решенията се вземат на средно равнище в съответните федеративни области. Традиционно силно е взаимодействието между правителството, професионалните съюзи и индустриалните работодатели. Благодарение на техните отношения рискът от конкуренцията се поема групово и по този начин става не само по-малко опасен, но и се поема солидарно от всички участващи страни. Забележително за Германският трудов живот е, че той се основава на набор от закони, стандарти, правила, кодекси, процедури и описателни упътвания.

   В Германските фирми съществуват подкрепа и сътрудничество между подчинени и ръководители, като в повечето случаи самостоятелната работа не се предпочита за сметка на груповата. При трудовите конфликти има по-голям стремеж да се постигне консенсус и конструктивност, отколкото противоборство и деструктивност. Германските работници и мениджъри, смятат че статусът им зависи единствено от титлата, степента на квалификация и преди всичко от професионалното обучение към което имат култово отношение.

  Швеция също закъснява със своята индустриализация, като до 1850 година над 90% от населението се занимават със земеделие. Индустриалният преврат в тази страна започва само няколко години преди началото на миналия век, а понастоящем Шведите имат една силна и водеща икономика, специфичен път на икономическо развитие и култура. Тя е с протестантски характер “макар че религията днес има силно светски характер, като 2/3 от нейните граждани никога не ходят на църква, а 29% никога.

 Типично за тяхната икономическа култура е че се отделя много по-голямо внимание на въпроси отнасящи се до подобряването на трудовата и околната среда. Имат силно изявен стремеж към пълна заетост на работната сила, като смятат безработните за упрек към обществото, ако то не успява да създаде работа за всички.

   Характерни черти на икономическата култура на шведите са нормата за въздържание и емоционална резервираност в трудовото общуване, скромността при постигнати трудови успехи и успешна кариера, безразличието към възхитителния оптимизъм, както и неудобството, което изпитват при всяка афиширана показност.

  През последните десетилетия Япония е обект на засилено внимание особено от страна на Европейската и Американската научна литература. Причините са много, но от всички тях ни интересува обстоятелството, че това общество с неговата “ценностна система и култура в духа на класическата Веберова традиция обикновено се определя като проявление на “източната емоционалност” в противовес на западния тип общество, схващано като организирано според принципите на “западната рационалност””.

   Културният фактор който е решаващия двигател за Японския капитализъм, са ценностите на будизма, конфуцианството и шинтоизма. Особеностите на цялата тази съвкупност от философия и религия представляват стройна система от етични принципи като: спазвай установените норми; смятай себе си за виновен при допуснато нещастие; ограничавай се в развлеченията и се примирявай със съдбата и ситуацията. Чрез колективистичната си култура Японците се стремят да постигнат хармония с външния свят, с групата, семейството, фирмата и с природата. Ценностите, постиженията и неуспехите на групата са ценности, постижения и неуспехи и на самия индивид.

   Освен колективизма друг символ на Японската икономическа култура е отношението на японеца към неговата корпорация. Специфично измерение на духа на Японската икономическа култура са както пожизненото наемане на работниците и служителите, така и тяхното гарантирано издигане в йерархията на фирмата, като се вземат под внимание възрастта, образованието и придобитата квалификация. Силата, която споява този дух, е прочутата лоялност на японеца към фирмата. Той се идентифицира с нея, с нейните цели и задачи. Затова този тип доблестни работници и служители се обобщават с понятието “фирмен човек”, което е културна нагласа, специфична за тази страна.

 Останалите модерни икономики, разглеждани от двамата цитирани автори, също имат своеобразие и специфика. Икономическите култури на Италия и Англия също се различават от културите на останалите страни.

  1.  Заключение

Безспорно всяка страна има своя специфична и неповторима икономическа култура. Да се налага един и същи модел на икономическата култура, който да бъде универсален за всички страни, е невъзможно. Всяка страна има различна културна и именно тя е “социалният капитал” за нейното развитие. Различията показват още, че икономическата култура е “напластен продукт” от историческото развитие и натрупания опит на хората. Тя е онова “социално огледало”, в което се отразява цялото многообразие на “духа” на икономическия живот на съответната нация. За това динамиката на икономическото развитие на дадена страна може да се обясни, като се разкрие връзката между духа на стопанските субекти и икономическата култура. Тя е съвкупност от ценности, норми, роли, традиции, вярвания и други социални механизми с чиято помощ се регулират икономическото мислене и икономическото поведение на индивидите, групите, класите и социалните слоеве в обществото. Колкото по-ефективни са икономическото мислене и поведение, еманацията на техния “дух”, толкова по-висока е икономическата култура на един народ.

 

 

   


Търси за: многообразие националните икономически култури

Helpos.com >> Архив >> Икономически теории >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

.

Copyright © 2002 - 2019 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

counter counter ]]> eXTReMe Tracker