Управлението на една държава се осъществява чрез органите на държавна власт и агенциите към тях. Органите на държавната власт представляват формирования, създадени по силата и чрез политически процес. Чрез тях се упражнява законодателната, съдебната и изпълнителната власт в рамките на определена територия. В по-широк смисъл може да се дефинира “държавен сектор”, който включва органите на държавната власт и всички предприятия, които са собственост на държавата и се контролират от нея и чиято основна дейност има търговски характер.

Органите на държавна власт определят целите и инструментите на държавната политика, реализират или активно контролират нейното изпълнение. Финансовият инструмент за реализиране на общата държавна политика е държавният бюджет. Чрез държавния бюджет се определят източниците на ресурси, величината им и разпределението им по отделни разходни пера.

Държавната финансова политика (фискалната политика) играе централна роля като част от общата икономическа политика.

и влияе върху икономическото развитие. Заедно с паричната политика, политиката на валутен курс и политиката на доходите фискалната политика влияе върху платежния баланс, равнището на дълга, равнището на инфлация, върху икономическия растеж и равнището на безработица. Ако една икономика се характеризира с дълбоки макроикономически дисбаланси, то техният корен обикновено се намира във фискални дисбаланси, които политиката не е успяла до коригира.

Фискалната политика включва данъчна политика и политика на социално осигуряване, политика на разпределение и управление на разходите на бюджета, политика на управление на държавния дълг. Чрез тях фискалната политика влияе пряко върху използването на съвкупните ресурси в икономиката и върху равнището на съвкупното търсене и по този начин оказва въздействие върху поведението на производителите и потребителите, както и върху разпределението на дохода и богатството в икономиката.

За да се оцени фискалната политика е съществено да се знаят добре основните принципи на счетоводството на бюджета и характеристиките на фискалната статистика. Методологията на бюджетно счетоводство, която се използваше у нас до 2002г., отговаря на Ръководството по Държавна финансова статистика на МВФ от 1986г. Това Ръководство предлага международно възприета рамка за представяне на данните за бюджетните операции. През 2001г. беше публикувано и влезе в сила второто издание на Ръководството, в което се правят съществени промени спрямо първото издание от 1986г. Посоката на промените е към хармонизиране на специализираната държавна финансова статистика със Системата на национални сметки 1993г. Във второто издание на Ръководството на МВФ по държавна финансова статистика принципите на отчитане в голяма степен съответстват на принципите на СНС, голяма част от различията между двете статистически системи вече е елиминирана. У нас от 2003г. се възприема класификацията по второто издание на Ръководството на МВФ, а през следващите години до 2005г. ще се въведат и останалите принципи.

Промените в Ръководството по държавна финансова статистика на МВФ доближават тази статистическа система до системата за отчитане на фискалните критерии от Маастрихт, възприета в Европейския съюз. В ЕС се използват показателите за сектор “Държавно управление” от системата на националните сметки ЕСН 1995.

Сближаването между методологията на МВФ и системата на националните сметки при отчитане на операциите на държавното управление е важно за България, която от една страна, като член на МВФ трябва да отчита държавните финанси според Ръководството по държавна финансова статистика, а от друга страна, като кандидат за членство в ЕС трябва да изгражда статистическата си база данни според изискванията на ЕВРОСТАТ.

Бюджетната статистика се използва при анализа на големината на сектор “държавно управление”; неговият принос в съвкупното търсене, в инвестициите и в спестяванията; влиянието на фискалната политика върху икономиката, включително върху използването на ресурсите, върху паричното търсене и предлагане и задлъжнялостта на страната; данъчно бреме; равнище на защита от внос; мрежа на социално осигуряване. Все по-голямо значение придобива анализът на ефективността на фискалната политика за намаляване на бедността, на устойчивостта на фискалната политика, нетната задлъжнялост, нетната стойност и потенциалните вземания към правителството, включително задълженията по държавното пенсионно осигуряване.

1. Методология на статистиката (Държавна финансова статистика (2001) и Система на националните сметки)

1.1. Обхват

Основната градивна статистическа единица в СНС93 е институционалната единица, която се дефинира като икономическа единица (формирование), която има право да притежава активи, да поема задължения и да участва в икономически дейности и транзакции с други единици (формирования). Единиците, които формират сектор “Държавно управление”, могат да се опишат като уникални по характера си юридически лица, установени чрез политически процес, които имат законодателна, съдебна или изпълнителна власт над другите институционални единици в рамките на дадена територия.

Основните функции на сектор “Държавно управление” са: отговорност по предоставяне на стоки и услуги на обществото като цяло или на индивидуалните домакинства, задължение за финансиране предлагането на тези стоки и услуги от данъци или други приходи, отговорност по разпределение на доходи и богатство чрез трансфери и участие в производството на непазарна продукция. С други думи:

А) единица, включена в сектор “Държавно управление” обикновено има правомощия и власт да набира ресурси чрез събиране на данъци или задължителни трансфери от другите институционални единици. За да отговори на критериите за институционална единица в рамките на СНС единицата, включена в сектор “Държавно управление” - независимо дали е на национално или регионално ниво - трябва да притежава собствени финансови ресурси или събрани като данъци, или получени като трансфери от други единици от сектор “Държавно управление”, както и да притежава правомощия да разпределя част или всичките си финансови ресурси за постигане на целите на политиката. Този тип институционална единица трябва да има правомощията да получава заеми за собствена сметка.

Б) Единиците от сектор “Държавно управление” по принцип извършват три типа крайни разходи:

първа група: състои се от действителни или начислени разходи по безвъзмездното предоставяне на общността на колективни услуги като държавна администрация, отбрана, прилагане на закона, здравеопазване, и др., което се налага поради невъзможност на пазара да предоставя тези услуги и трябва държавата да ги организира и да ги финансира от общите данъци или от друг приход;
втора група: състои се от разходи за безвъзмездно или по икономически незначителни цени предоставяне на стоки и услуги за отделните домакинства. Тези разходи съзнателно се поемат и се финансират от данъци или други приходи на правителството, дори ако е възможно индивидите да бъдат принудени да платят за тяхното използване, за изпълнение на социални и политически цели;
трета група: състои се от трансфери, които се изплащат на другите институционални единици, предимно домакинства, с цел преразпределение на доход и богатство.

В рамките на една държава сектор “Държавно управление” може да включва много институционални единици, когато има различни нива на управление - централно, щатско (регионално) или местно (общинско). В допълнение фондовете за социално осигуряване също представляват институционални единици в сектор “Държавно управление”.

Фондовете за социално осигуряване съставляват специален тип институционални единици, които могат да съществуват на всяко равнище на държавно управление - централно, щатско (регионално) или местно (общинско). Схемите за социално осигуряване са предназначени да гарантират социални помощи за членовете на обществото, или за групи от индивиди като наетите в едно предприятие и техните семейства, като се използват ресурси, набирани предимно чрез социално осигурителни вноски. Схемите за социално осигуряване представляват схеми за социално застраховане, които покриват обществото като цяло или големи части от обществото, като тези схеми се въвеждат от държавната власт и се контролират от нея. По принцип тези схеми включват задължителни вноски от страна на наетите или на работодателите или и от двете страни, а условията при които се получават помощите от тези фондове се определят от държавната власт. Тези схеми покриват голямо разнообразие от програми, които осигуряват помощи в брой или в натура при достигане на определена възраст, при инвалидност или смърт, за наследници, при болест и майчинство, при трудови злополуки, помощи при безработица, семейни добавки, здравеопазване и др.Обикновено няма връзка между размера на вноската, която се плаща от индивида и риска, на който този индивид е изложен.

Социално осигурителните схеми трябва да се разграничават от пенсионни схеми или други схеми за социално застраховане, които се определят на основата на взаимно съгласие между работодател и работник и величината на помощите по които са свързани с размера на вноските.

Социално осигурителните фондове могат да се различат по това, че те се организират отделно от другите дейности на държавната власт и притежават свои активи и задължения отделно от активите и задълженията на държавната власт. Те са самостоятелни институционални единици тъй като те са автономни фондове, те могат да притежават свои активи и задължения и да влизат във финансови транзакции за своя сметка.

В обобщение, сектор “Държавно управление” се състои от следните групи от резидентни институционални единици:

А) всички единици на централната, щатската (регионална) или местната (общинска) власт;

Б) всички социално-осигурителни фондове на всяко равнище на управление;

В) всички непазарни нетърговски организации, които се контролират и се финансират изключително от институционалните единици на сектор “Държавно управление”.

Секторът не включва държавни корпорации, дори когато всички дялове или акции на тези корпорации се притежават от единици от сектор “Държавно управление”. В него не се включват и квази-корпорации, които се притежават и контролират от единици от сектор “Държавно управление”.

Обхватът на сектор “Държавно управление” е идентичен по СНС93 и по второто издание на Ръководството по държавна финансова статистика на МВФ.

1.2. Основни принципи на бюджетното счетоводство

1.2.1. Потоци и наличности (запаси)

Данните, които се отчитат в бюджетното счетоводство са или потоци или наличности (запаси). Потоците представляват паричен израз на икономическите действия, в които участват институционалните единици и други събития, които въздействат върху икономическия статус на единицата и които се случват през отчетния период. Наличностите (запасите) се отнасят до притежаваните от една единица активи и задължения към определен момент от време и отчитат като резултат нетната стойност, която е равна на общите активи минус общите задължения.

Всички потоци се класифицират като транзакции или други икономически потоци. Транзакцията е взаимодействие между две единици по взаимно съгласие или действие в рамките на една единица, което е полезно да се третира като транзакция. Взаимното съгласие означава, че има предварителна информация и съгласие между единиците, но не винаги това означава, че двете единици влизат в транзакцията доброволно. Някои транзакции, като плащането на данъци, са наложени чрез закона. Въпреки че индивидуалните единици не са свободни да определят величината на данъците, които те плащат, съществува взаимно и всеобщо признание и приемане от обществото на задължението да се плащат данъци. Така че плащането на данъци се отчита като транзакция, въпреки че те се налагат по насилствен начин.

Всяка транзакция е или размяна или трансфер. Една транзакция е размяна, ако една единица предоставя стока, услуга, актив или труд на втора единица и получава стока, услуга, актив или труд на същата стойност в замяна. Специално, когато обект на размяна е актив, се има предвид или смяна на собствеността или предоставянето на актива за ползване при запазване на собствеността. Компенсацията на наетите, покупката на стоки и услуги, задължението за изплащане на лихва, продажбата на сгради и всички вътрешни транзакции са размени.

Една транзакция е трансфер, ако една единица предлага стока, услуга, актив или труд на друга единица, без да получи едновременно в замяна друга стока, услуга, актив или труд на каквато и да е стойност. По принцип, единиците от сектор “Държавно управление” участват в множество трансфери, които могат да бъдат задължителни или доброволни.Данъците и социално-осигурителните вноски са задължителни трансфери, наложени от единиците на сектор “Държавно управление” върху другите институционални единици от другите сектори. Субсидии, помощи, социално подпомагане са доброволни трансфери от сектор “Държавно управление” към други единици.

Данъците се третират като трансфери, независимо че единиците, които извършват тези плащания може да получават някаква полза от услугите, които предоставя държавната единица, която получава данъците. По принцип е трудно да се определи пряката връзка между данъчното плащане и ползите, които се получават от индивидуалните единици. Освен това, стойността на услугите, получени от единицата обикновено нямат връзка с количеството на данъците, платени от същата единица. Социално осигурителните вноски също се отчитат като трансфери.

Транзакциите могат да бъдат парични или непарични. Парична транзакция е тази, при която една единица извършва плащане или поема задължение, определени в единици от една валута и втората единица приема плащането или другия актив, също определен в единици от една валута.

Всички останали транзакции се класифицират като непарични, но на тях трябва да им се определи парична стойност. Стойностите, които се присъждат на непаричните транзакции нямат същото икономическо значение, както би имала парична транзакции от същата стойност, тъй като при непаричните транзакции няма на разположение сума пари. Но тъй като отчетната система е интегрирана система е необходимо да се присъди най-добрата оценка за пазарната стойност на непарична транзакция.

“Други икономически потоци” отчита промяна в обема или стойността на актив или задължение, която промяна не е резултат на транзакция. Промените в обема се наричат други изменения в обема на активите или, по-просто, други изменения на обема, и стойността на измененията се описва като холдингова печалба или загуба.

“Други промени в обема на активите” покрива широко разнообразие от събития. Тези събития най-общо могат да се разделят в три групи. Първата група включва събития, които представляват добавяне или заличаване от баланса на съществуващ актив или задължение, без да има изменения в неговото количество или качество. Например, технологическият прогрес и измененията в относителните цени могат да придадат икономическа стойност на актив, който е съществувал, но икономическата му стойност е била нула - залежи от полезни изкопаеми, предоставяне на патент. Или, отново поради промяна на технологическия прогрес и относителните цени даден актив може да загуби икономическата си стойност - кредитор може да реши, че дадено задължение е несъбираемо поради фалит на длъжника.

Втората група се състои от събития, които променят количеството или качеството на активите. Такива промени настъпват, когато даден актив е открит, създаден, разрушен, заличен или откраднат от друга единица. Например разрушаване на активи поради земетресение, увеличаване на горския масив или рибните пасажи по естествен път, изчерпване на горски масиви или полезни изкопаеми, приключване на срока, за който е предоставен патент, увеличаване на земните площи чрез отвоюването им от морето, намаление на качеството на актив поради влошаване на околната среда, ерозия, обезлесяване или други.

Третата група се състои от изменения поради промяна в класификацията на активите. Става дума за ре-класификация на единиците от един сектор и прехвърлянето им към друг или промяна на класификацията на активи и пасиви от една категория към друга. Нетната стойност няма да се промени в резултат на класификационната промяна. Ако единица от сектор “Държавно управление” започне да начислява икономически значими цени, то тогава тя трябва да се преквалифицира като държавна корпорация.

Холдингови печалби или загуби на активи и задължения, заедно със съответните изменения на нетната стойност се получават поради изменения в цените на тези активи и задължения, включително изменения в резултат на валутни курсове. По принцип, холдинговите печалби и загуби непрекъснато се отчитат като изменения на цени.

Холдинговата печалба или загуба се начислява изцяло като резултат на притежаването на актива или задължението във времето, без каквито и да било други трансформации. То се прилага за всеки тип актив и може да се начислява за всеки актив, независимо от продължителността на притежаването му в рамките на отчетния период.

Отчитането на потоци и запаси е обща черта на СНС93 и на Държавната финансова статистика (2001).

1.2.2. Двоен запис

Потоците се отчитат чрез системата на двоен запис. Всеки поток поражда два записа с еднаква стойност, традиционно наречени кредитен запис и дебитен запис. Дебит означава увеличение на актив или намаление на задължение, или намаление на нетна стойност. Кредит означава намаление на актив, или увеличение на задължение, или увеличение на нетната стойност.

Балансите включват активите, задълженията и нетната стойност на една институционална единица или сектор. Фундаменталното тъждество на баланса и на счетоводството по принцип е, че общата стойност на активите винаги е равна на общата стойност на задълженията плюс нетната стойност.Използването на системата на двоен запис гарантира, че това тъждество се поддържа.

Има няколко възможни комбинации на дебити и кредити, които засягат активите, задълженията и нетната стойност. Например покупката на услуга от институционална единица на сектор “Държавно управление” с плащане, което се извършва в срок от 30 дни, ще се запише като разход (дебит) и увеличение на задължения, сметка задължения (кредит). По този начин нетната стойност намалява със същата величина, с която се увеличава задължението, а активите не се засягат. Когато се извърши плащането, то ще бъде отчетено като намаление на пари в брой (кредит) и намаление на сметка задължения (дебит). В този случай, активите и задълженията ще намалеят с една и съща величина и нетната стойност остава непроменена.

1.2.3. Време на отчитане

След като един поток е идентифициран, трябва да се определи времето, когато той е възникнал. Общата сума на отчетените потоци зависи от времето на отчитане на всеки индивидуален поток, стойността на наличностите (запасите) също се влияе от момента на запис на потоците.

Най-често проблемите при определяне на времето на отчитане на транзакциите се пораждат поради съществуването на продължителен период между началото на действието и приключването му. Например, много покупки на стоки започват с подписването на договор между продавач и купувач, последвано от начало на производството на поръчаните видове, приключване на производството, товарене и транспортиране от местоположението на продавача, пристигане по местоположение на купувача, подготовка и изпращане на фактура, получаване на фактура, одобрение на плакането, начало на начисляване на лихви при закъснение на плащането или изтичане на периода за дискаунт при своевременно плащане, подписване на чек за плащане, изплащане на чека от купувача, получаване на чека от продавача, депозиране на чека в банката на продавача и най-накрая чекът е платен от банката на купувача. Дори и тогава транзакцията може да не е приключена тъй като може да има права за връщане или гаранционен срок. Всеки от тези моменти може да има съответно определен икономически смисъл, но трябва да се избере един момент от време, който да се прилага за всички транзакции.

Най-широко разпространено е отчитането на потоците на начислена основа и на касова основа.

На начислена основа потоците се отчитат в момента, в който икономическата стойност се създава, трансформира, разменя, трансферира или заличава. С други думи, ефектите от икономическите събития се отчитат в периода, в който те възникват, независимо дали пари в брой са получени или платени, или трябва да бъдат получени или платени. Времето, в което икономическите събития възникват не винаги е ясно. По принцип, приема се, че това е моментът, в който собствеността върху стоките се променя, услугите са доставени, задължението за плащане на данъци е възникнало, искането за получаване на социална помощ е установено, или други безусловни вземания са установени. На начислена основа се събира най-пълната информация, тъй като всички потоци от ресурси се отчитат, включително вътрешни транзакции, транзакции в натура, и други икономически потоци. Този начин на отчитане на потоците позволява да се интегрират потоците с измененията по баланса.

На касова основа потоците се отчитат, когато се получат или изплатят парите в брой. Въпреки че непарични транзакции също могат да се отчитат на тази основа, по принцип повечето счетоводни системи, които използват касова основа, не отчитат непаричните потоци, тъй като фокусът не е върху самите потоци, а върху управлението на ликвидността. При използване на касовата основа времето на отчитане може значително да се отклонява от времето на реализиране на икономическите дейности и транзакции, за които се отнася плащането в брой.

Управлението на ликвидността е от изключителна важност за операциите на всяка единица, но не е задължително да се използва отчетност на касова основа, за да се постигне това. Събирането на информация на начислена основа не води до загуба на информация за касови потоци. Обикновено се прави отделна справка за касовите потоци. Освен това, би било трудно да се оцени платежоспособността и бъдещите касови потоци при отчетност на касова основа, защото при нея се губи информация за просрочията. При начислена основа придобиването на нефинансови активи се отчита отделно и разходите по използването на тези активи в оперативната дейност съответстват на периода на тяхното използване, а не на периода на тяхното придобиване.

Начислената основа на отчитане се използва в другите макроикономически статистически системи - национални сметки, платежен баланс, парична и финансова статистика.

Независимо от предимствата на начислената основа, нейното използване в държавната финансова статистика в сравнение с отчетността на касова основа е много по-трудно. Например, трудно е да се оцени цялото количество на данъчни приходи, които единица от сектор “Държавно управление” ще получи тъй като това количество зависи от транзакции и други събития, в които съответната единица не взима участие.

Данъците и другите задължителни трансфери трябва да се отчитат, когато дейностите, транзакциите или другите събития се появят и се създава държавно вземане по данъчни или други плащания. Не е задължително това време да съвпада с момента, когато събитието, което се облага с данък, възниква. Например задължението за плащане на данък върху капиталовата печалба обикновено възниква, когато се продаде активът, а не когато се повиши цената на актива.

Оценката на приходите от данъци или задължителните социални осигуровки, когато отчетността се води на начислена основа, трябва да вземе предвид много неизвестни величини. Основният източник на несигурност е свързан с факта, че държавната единица не участва в транзакциите или другите събития, които водят до възникване на данъчно задължение или задължение по социално-осигурителни вноски. По тази причина много от транзакциите и събитията отбягват от вниманието на данъчните власти. Начислената стойност на приходите от данъци и социално-осигурителни вноски трябва да изключи количествата, които вероятно биха били събрани от държавата, ако тя имаше информация за такива недоотчетени събития. С други думи, само онези данъци и социално-осигурителни вноски, за които има свидетелство чрез данъчни оценки и декларации, митнически декларации и сродни документи, могат да се считат за създаващи приходи за държавата.

В допълнение, по принцип някои от данъците и социално-осигурителните вноски, които са оценени като дължими, никога няма да се съберат. Би било нецелесъобразно да се начисляват приходи за количества, които държавната единица не очаква реално да бъдат събрани. Така, разликата между оценки и очаквани приходи, представлява вземане, което няма реална стойност и не трябва да се отчита като приход. Количеството данъци и социално-осигурителни вноски, които се отчитат като приход трябва да отговаря на количеството, което реално се очаква да бъде събрано. Действителното събиране на приходите, обаче, може да стане в по-късен период, а вероятно и в много по-късен период.

Поради изключителната важност на коректното отчитане на бюджетните приходи от страните-членки на ЕС и възприетата система на отчитане на операциите на държавното управление чрез Системата на националните сметки, Европейската комисия е публикувала специални указания за прилагане на начислената основа при оценка на данъчните приходи и вноските за социално осигуряване. Необходимо е тази оценка да става на базата на ясни и недвусмислени принципи и при пълна прозрачност. Това е така, защото данъците и социално-осигурителните вноски на начислена база могат да се отчетат като ресурс на правителството дори и значителна част от тях да не постъпят никога в бюджета поради банкрут, недостатъчна ефективност на данъчната администрация или други причини. Има три възможности за отчитане на данъците и социално-осигурителните вноски в националните сметки:

Първо. Количествата, които се отчитат, се коригират с коефициент, отразяващ оценка за събираемостта. Коефициентът се оценява на база на минал опит и текущи очаквания по отношение на събираемостта.

Второ. Количествата, оценени като дължими, са напълно отчетени като данъци или социални осигуровки. Разликата между тези начислени данъци и действителните касови постъпления ще се третира като капиталов трансфер към неизрядните данъкоплатци.

Трето. В националните сметки се записват касовите приходи, но се прави корекция за времето, така че те да се запишат като начислени във времето, когато е извършена дейността, водеща до данъчно задължение.

В СНС93 и в Ръководството по Държавна финансова статистика (2001) се използва отчетност на начислена основа с изключенията, които бяха изброени по-горе. В първото издание на Ръководството по Държавна финансова статистика (1986) се прилагаше принципа на отчетност на касова основа.

1.2.4. Брутна и нетна основа

Различните категории потоци и наличности може да се представят на брутна или нетна основа. Перо, представено на нетна основа, се изчислява като от сумата на един набор от потоци или наличности се извади сумата на втори набор. Например общите данъчни приходи могат да се представят на брутна основа като обща сума на всички начислени данъци или на нетна основа като от брутното количество се извадят данъците, възстановени на данъкоплатеца по една или друга причина. Изборът зависи от категорията на потоците и наличностите, природата на записите, които могат да се извадят, за да се получи нетната стойност и аналитичната полза от брутните или нетни стойности.

Приходните категории се представят на брутна основа спрямо разходните категории за същата или свързана с нея категория и същото се отнася за разходните категории. По-специално, приходите от лихви и разходите за лихви се представят на брутна основа, а не като нетни разходи за лихви. По същия начин социалните помощи и социалните вноски, приходи от наеми и разходи за наеми, помощи и разходи се представят на брутна основа. В Ръководството за държавна финансова статистика продажбата на стоки и услуги се представя на брутна основа спрямо разходите, които са необходими за тяхното производство.

Приходните категории се представят нетно спрямо възстановяването на съответните данъчни приходи на данъкоплатците.

Придобиването или разпореждането с нефинансови активи други освен запаси се представят на брутна основа.

Измененията на всеки тип запаси се представя нетно. Т.е. измененията на материали се представя нето от попълването и изразходването в запасите.

Придобиването и разпореждането с всяка категория на финансовите активи се представя на нетна основа. Например само нетното изменение на паричните наличности се представя, а не брутните постъпления и разходвания на пари в брой. По същия начин се отчитат задълженията.

Другите икономически потоци се представят на нетна основа. Т.е. нетната холдингова печалба за всеки актив и задължение се представя, е не брутната холдингова печалба и брутната холдингова загуба.

Наличности от един и същ тип финансов инструмент, който се държи както финансов актив и задължения се представя на брутна основа.

1.2.5. Консолидация

Консолидацията е метод за представяне на статистиката за набор от единици, като че ли те представляват една самостоятелна единица. В Ръководството по държавна финансова статистика (2001) данните, които се отнасят до група от единици обикновено се консолидират. В статистиката на сектор държавно управление данните за всеки от под-секторите, които го съставят, се представят на консолидирана основа. Консолидацията включва елиминиране на всички транзакции и отношения кредитор - длъжник, които съществуват между единиците, чиято отчетност се консолидира. С други думи, транзакция между две единици от сектора се отчита от всеки един от тях, но когато се прави консолидирана отчетност за двете единици заедно, насрещните потоци по тази транзакция взаимно се елиминират. Например консолидирания разход за лихви изключва лихвите платени от едната единица на другата. По същия начин продажбата на стоки и услуги от едната единица на другата също се елиминират.

СНС93 препоръчва, обаче, статистиката на отделните единици да не се консолидира, дори транзакциите между две поделения в рамките на една и съща институционална единица също да не се консолидират. Разликата между СНС93 и Ръководството по държавна финансова статистика (2001) в това отношение се дължи на различните цели на двете статистики. Целта на Ръководството по държавна финансова статистика (2001) е да конструира статистика, чрез която да се подпомогне анализа на влиянието на операциите на държавната власт като цяло върху икономиката. То няма за цел да предложи измерител на производството, което се осъществява от държавното управление. СНС93, от своя страна, се използва за много повече цели, включително цялостното измерване на производствената дейност на институционалните сектори и взаимодействията между тях.

1.2.6. Класификации на операциите на сектор “Държавно управление”

За да се оцени общата фискална позиция и макроикономическото й въздействие, трябва да се направи ясна разлика между приходи и разходи. Основните принципи на формиране на групите са следните:

Приходи, постъпления, разходи и плащания. Приходите включват всички постъпления, които не водят до възникване на задължение за обратно плащане. Всички приходи на бюджета са постъпления, но не всички постъпления са приходи. Приходите се състоят само от тези постъпления, които не водят до поява на задължение за обратно плащане. Постъпленията по заеми не представляват приход, защото заемите ще трябва да се връщат.

Не всички плащания са разходи. Например връщането на заем не е разход, тъй като то е предизвикано от задължение, поето в момента, когато е получен заема. Плащанията на лихви, обаче, са разходи.

Данъчни и неданъчни постъпления. Данъците се дефинират като задължителни безвъзмездни приходи в бюджета, които се използват за обществени цели. Неданъчните постъпления включват постъпления от собственост, такси и глоби, както и опериращият излишък на държавните предприятия.

Данъците биват преки (начисляват се върху доход) и косвени (обикновено се начисляват върху потреблението). Към преките данъци спадат данъка върху доходите на физически лица, данък върху корпоративния доход, вноски за социално осигуряване (за пенсия, здравно осигуряване, осигуряване срещу безработица, осигуряване срещу заболяване, трудова злополука). Косвените данъци включват данък върху добавената стойност, акцизи, мита.

Разходите се класифицират според тяхната цел - отбрана и сигурност, например. Разходите биват текущи и капиталови, нелихвени разходи (от общите разходи се изваждат разходите за лихви по вътрешния и външния дълг).

Освен общите принципи се прилагат и специфични принципи на групиране на транзакциите на сектор “Държавно управление” в Ръководството по Държавна финансова статистика (2001) и от ЕВРОСТАТ при изчисляване на фискалните критерии от Маастрихт за страните-членки на ЕС.

1.3. Сектор “Държавно управление” в СНС93

1.3.1. Сметки на сектор “Държавно управление”

Единиците от сектор “Държавно управление”, както домакинствата, могат да притежават и да управляват некорпорирани предприятия, които се занимават с производството на стоки или услуги. Въпрос на политически избор е до каква степен сектор “Държавно управление” ще се заеме с производство вместо да закупи стоките или услугите от производителите, които го правят за пазара. На практика правителствата обикновено предприемат широк обхват от производствени дейности като покриват не само услуги за колективно потребление, но и много други стоки и услуги за индивидуално потребление.

Сектор “Държавно управление” играе важна роля в сметките на доходите, особено в сметка “Вторично разпределение на дохода” и сметка “Преразпределение на дохода в натура”, които отразяват взаимоотношенията на останалите институционални сектори със сектор “Държавно управление” по отношение на плащането на данъци от тяхна страна и съответно получаването на трансфери (вж. Схема 1 “Сметки на сектор “Държавно управление”).

Особеност в сметките на сектор “Държавно управление” (и на сектор “Домакинства”) е сметка “Използване на дохода”, която съществува в два варианта, които отговарят на две концепции за разполагаемия доход и потреблението. В първия вариант се фокусира върху разполагаемия доход и разходите за потребление (разходи за крайно потребление), които се покриват от този доход. Вторият вариант фокусира върху потреблението на стоки и услуги, придобити и използвани от институционалните единици домакинства, независимо дали са придобити чрез разход или чрез социален трансфер в натура. Фактическото потребление на домакинствата се получава като към разходите им за крайно потребление се прибави стойността на трансферите в натура. Фактическото потребление на сектор “Държавно управление” се получава като от разходите му за крайно потребление се извади стойността на трансферите, които този сектор предоставя на домакинствата в натура. Спестяването остава неизменено, независимо дали се изчислява на база на коригирания разполагаем доход и фактическото крайно потребление или на база на разполагаемия доход и разходите за крайно потребление.

Специфична особеност на отчитането на взаимоотношенията между домакинствата и сектор “Държавно управление” е, че индивидуалното потребление на домакинствата, което се финансира от сектор “Държавно управление” се отчита като потребление на сектор “Държавно управление”.

Схема 1 Сметки на сектор “Държавно управление”

I. Производствена сметка
Използване			Ресурс

Междинно потребление	2268	5401	Продукция (вкл. данъци минус субсидии върху продуктите)
Брутна добавена стойност	3133
Потребление на основен капитал	449
Нетна добавена стойност	2684

II.1. Сметка "Първично разпределение на дохода"
II. 1.1. Сметка "Формиране на дохода"

Компенсация на наетите	2682	3133	Брутна добавена стойност/БВП
Опериращ излишък	451	2684	Нетна добавена стойност
Опериращ излишък нето	2

II.1.2. Сметка "Първично разпределение на дохода"

Доход от собственост (изплатен)	1084	451	Опериращ излишък
Лихви		2	Опериращ излишък нето
Баланс на първичните доходи, бруто	2860	3185	Данъци минус субсидии върху производството и вноса
Баланс на първичните доходи, нето	2411	3532	Данъци минус субсидии върху продуктите
		-347	Други данъци минус субсидии върху производството
		308	Доход от собственост (получен)
II.2. Сметка "Вторично разпределение на дохода"
Текущи данъци върху дохода, имуществото и др.(платени)	10	2860	Баланс на първичните доходи, бруто/брутен национален доход
Социално-осигурителни разходи	3822	2411	Баланс на първичните доходи, нето/нетен национален доход
Други текущи трансфери (платени)	1613	2508	Текущи данъци върху дохода, имуществото и др.
Разполагаем доход, бруто	6104	3267	Социално-осигурителни вноски
Разполагаем доход, нето	5655	2914	Други текущи трансфери (получени)
II.3. Сметка "Преразпределение на дохода в натура"
Социални трансфери в натура	2182	6104	Разполагаем доход, бруто
Коригиран разполагаем доход, бруто	3922	5655	Разполагаем доход, нето
Коригиран разполагаем доход, нето	3473

II.4. Сметка "Използване на дохода"

Фактическо крайно потребление	2604	3922	Коригиран разполагаем доход, бруто
Разходи за крайно потребление	4786	3473	Коригиран разполагаем доход, нето
Спестяване, бруто	1318	6104	Разполагаем доход, бруто
Спестяване, нето	869	5655	Разполагаем доход, нето

III. 1. Капиталова сметка
Изменение на активи			Изменение на пасиви (задължения)
Бруто капиталообразуване	978	871	Спестяване, нето
Потребление на основен капитал (-)	-449	82	Капиталови трансфери, получени (+)
Изменение на запаси	1	-580	Капиталови трансфери, платими (-)
Придобиване минус загуба на ценности
Придобиване минус намаление на непроизведени нефинансови активи	-30
Изменение н нетната стойност (сума на спестяване нето и капиталови трансфери)	373
Нето предоставени/нето получени заеми	-127

III.2. Финансова сметка

Нето придобиване на финансови активи			Нето възникване на задължения
Монетарно злато и СПТ
Валута и депозити			Валута и депозити
Ценни книжа (без дялове)			Ценни книжа (без дялове)
Заеми			Заеми
Дялове и други участия (акции)			Дялове и други участия (акции)
Технически резерв			Други задължения
Други вземания			Нето предоставени/нето получени заеми

Забележка: Данните са за България, 2000г. Финансова сметка не се разработва.

Източник на данните: “Основни макроикономически показатели 2001”, НСИ.

1.3.2. Отчет за бюджетните приходи и разходи

На база на сметките на сектор “Държавно управление” се разработва отчет на приходите и разходите на сектор “Държавно управление”1.

Таблица Отчет на приходите и разходите

1. Общо приходи = 1.1. + 1.2.

1.1. Текущи приходи = 1.1.1. + 1.1.2. + 1.1.3. +1.1.4.

1.1.1. Данъци върху производството и вноса

1.1.2. Текущи данъци върху дохода и богатството

1.1.3. Социално-осигурителни вноски

в т.ч. Действителни социални вноски

1.1.4. Други текущи приходи

1.2. Капиталови трансфери (получени)

2. Общо разходи = 2.1. + 2.2. + 2.3.

2.1. Текущи разходи = 2.1.1. + 2.1.2. + 2.1.3.+2.1.4.(без трансфери в натура) + 2.1.5.

2.1.1. Държавно потребление (разходи за крайно потребление)

В т.ч. Компенсация на наетите

Колективно потребление

2.1.2. Социални трансфери

в т.ч.: В натура

Други

2.1.3. Лихви

2.1.4. Субсидии

2.1.5. Други текущи разходи

2.2. Бруто капиталообразуване

2.3. Други капиталови разходи

Брутни спестявания = 1.1. - 2.1.

Нето предоставени/получени заеми = 1. - 2.

Данъците, свързани с вноса и производството, най-общо се наричат косвени данъци, включват задължителни безвъзмездни плащания в брой или в натура, които се събират от държавата върху производството и вноса на стоки и услуги, наемането на труд, собственост или използване на земя, сгради или други активи в процеса на производство. Тези данъци се плащат независимо дали предприятието има печалба или не.

Текущите данъци върху дохода и богатството включват всички задължителни безвъзмездни плащания в брой или в натура, събирани от държавата върху доходите и богатството на институционалните единици, както и някои периодични данъци, които не се оценяват на база на дохода или богатството.

Вноските за социално осигуряване включват вноските за социално-осигурителни фондове, платими от работодателите, работниците, самонаетите или незаетите. Те също включват условно начислени социални вноски, които представляват двойния запис срещу социалните помощи (без евентуални вноски на работниците, изплащани директно от правителствените единици, т.е. несвързани с действителните вноски, платени от държавата като работодател) за наети или бивши наети от сектор “Държавно управление” и други хора, които имат право на такива. Действителните социални вноски не включват условно начислените социални вноски.

Други текущи приходи включват доходи от собственост (получени лихви, дивиденти, платени от държавните предприятия, ренти и др.), други получени текущи трансфери (вземания по застраховки, текущи приходи от международно сътрудничество, глоби и наказания) и брутен опериращ излишък. Брутният опериращ излишък съответства на брутния доход, който държавата получава от нейните пазарни производствени дейности.

Получени капиталови трансфери включва данъци върху капитал (данъци наследство, данъци върху дарения, случайни или извънредни еднократни данъци върху активите или нетната стойност), инвестиционни помощи получени и други получени капиталови трансфери.

Разходите за крайно потребление включват разходи, поети от правителството за закупуване на стоки и услуги, които се използват за пряко задоволяване на индивидуални нужди или искове или за колективни нужди на членовете на обществото. Разходите за крайно потребление включват разходите за колективно потребление и разходите за индивидуално потребление.

Компенсации на наетите се дефинира като общото възнаграждение в брой или в натура, платимо от правителството за неговите служители като възнаграждение за извършена от тях работа през отчетния период. Включва заплати, действителни и условно начислени социални вноски.

Колективното потребление покрива услугите за колективно потребление, които се предлагат едновременно на всички членове на обществото или на всички членове за дадена част от обществото, като например всички домакинства, които живеят в определен регион. Ползването на тези услуги обикновено е пасивно и не изисква експлицитно съгласие или активно участие на всички индивиди, както и ползването на колективната услуга от един индивид не намалява количеството, което е на разположение на останалите членове на общността или региона, т.е. няма конкуренция за придобиването на колективната услуга.

Социални трансфери в натура, или наречени още държавни разходи за индивидуално потребление, се състоят от индивидуални стоки и услуги, предлагани като трансфери в натура за индивидуалните домакинства, независимо дали държавата ги купува от пазара или ги произвежда като непазарна продукция. Те включват в частност възстановяване от социално осигурителните фондове на одобрени разходи, направени от домакинствата за специално определени стоки или услуги, медицинска помощ, осигурена пряко на ползвателите без заплащане, социални домове, добавки, дневно медицинско обслужване, професионално обучение, намаление на транспортни цени и подобни стоки и услуги в контекста на покриване на социални рискове. Всяко плащане, което домакинствата правят за своя сметка трябва да се приспадне.

Другите социални трансфери (без тези в натура) включват трансфери за домакинствата в брой, организирани чрез колективни схеми, които имат за цел да намалят финансовото бреме на множество рискове или нужди. Например, изплащане на пълна заплата или редуцирана заплата през периоди при отсъствие от работа в резултат на заболяване, инцидент, майчинство; плащане на семейни добавки; помощи за образование или други помощи за зависими хора; плащане на пенсии за възраст или наследствени пенсии.

Лихвите са разход, който правителството е задължено да плати на кредиторите си за даден период от време, при което не се намалява размера на главницата. Лихвата се отчита на начислена база, т.е. тя се начислява непрекъснато във времето, независимо от момента на действителното плащане.

Субсидиите са текущи безвъзмездни плащания, които правителството прави към резидентни производители с цел да повлияе върху равнището на производството, върху цените или върху заплащането на факторите на производство.

Другите текущи разходи включват ренти, преки данъци и други текущи трансфери (застрахователни премии, международно сътрудничество, доброволни плащания за нетърговски организации).

Брутно капиталообразуване в основен капитал включва нетното придобиване на основни активи (жилища, сгради, помещения, машини и оборудване (плюс добавки към стойността на непроизведените активи). Основните активи могат да бъдат материални и нематериални активи (проучване на полезни изкопаеми, компютърни програми, забавления, литературни или художествени оригинали), и представляват продукция от процесите на производство, в които самите те се използват нееднократно, непрекъснато или за повече от една година.

Другите капиталови разходи включват изменения в запасите, платени капиталови трансфери (предоставени инвестиционни помощи, платени капиталови данъци и други капиталови трансфери платени), нето придобиване на ценности (скъпоценни камъни и метали, антики и други предмети на изкуството) и нето придобиване на непроизведени нефинансови активи (земя и други материални непроизведени активи, които могат да се използват в производството на стоки и услуги; нематериални непроизведени активи като патенти, лицензи и др.)

Общо разходи и общо приходи се дефинират според Регулация на ЕК № 1500/2000 от 10 юли 2000г. Балансът нето предоставени (+)/нето получени заеми (-) показва нетната величина на приходите, които правителството предоставя на разположение на другите сектори или които другите сектори предоставят на правителствения сектор. Той отговаря на разликата между общо приходи и общо разходи.

Първичен баланс се дефинира като от нето предоставени/получени заеми се изключат разходите за лихви от общите разходи.

1.4. Ръководство по Държавна финансова статистика на МВФ (2001)

По принцип правителствата водят отчетността на финансовите си операции на касова основа2. Този принцип беше отразен и в първото издание на Ръководството по Държавна финансова статистика. Отчитането само на касовите приходи и разходи има това преимущество, че позволява вниманието да се фокусира върху финансовите ограничения, които обикновено се считат за най-важни при изпълнението на програмата на едно правителство. Вече правителствата не са така ограничени при изпълнение на фискалната си политика и имат възможност да разкъсат времето между фискалното действие и момента на заплащане за това действие. По тази причина отчетите на касова основа вече не отразяват адекватно бюджетните операции и съответно въздействието им върху икономиката. Освен това приоритет при усъвършенстването на методологиите на статистическата отчетност е хармонизацията и интегрирането в единна рамка на различните специализирани бази данни. Ръководството по Държавна финансова статистика (2001) стъпва на принципите на интегрираност на потоците и запасите, които са основополагащи в Системата на националните сметки. Това определя и голямата разлика с първото издание на Ръководството от 1986г., което фокусираше върху избрани типове потоци и наличности и не осигуряваше интегрираността им. Въвеждането на начислената основа на отчитане и интегрираността на балансите с потоците отговарят на нуждата от отразяване на поведението на държавното управление в контекста на времевото бюджетно ограничение. Новата методологическа рамка позволява да се подобри контрола върху ефективността на разпределението и използването на държавните ресурси.

Аналитичната рамка се състои от четири финансови отчета. Три от тях могат да се комбинират, за да покажат, че всички изменения в наличностите са резултат от потоци. Това са: 1) Отчет за държавните операции; 2) Отчет за другите икономически потоци; и 3) Баланс. В допълнение рамката включва и Отчет на касовите ресурси и използването им, за да се осигури необходимата информация за оценка на ликвидността на бюджетния сектор.

Тъй като в първото издание на Ръководството по държавна финансова статистика (1986) транзакциите се отчитаха на касова основа, то разработването на отчетност на начислена основа и конструирането на пълния набор от отчети в съответствие с второто издание на Ръководството ще изисква време. Препоръката е да се възприеме класификационната структура на Отчета на държавните операции или на Отчета за касовите ресурси и използването им и да се направят необходимите корекции в статистиката на касова основа, така че да отрази наличната информация за просрочия по приходи и разходи. Друга стъпка е да се започне с набирането на информация за финансовите активи и задължения, която ще позволи да се направят оценки за другите икономически потоци на системата поне по отношение на финансовите пера. Много по-трудна стъпка ще бъде набирането на информация за наличностите от нефинансови активи и оценката им по пазарни цени. Накрая ще трябва да се въведе напълно развита система на отчитане на начислена основа, която да предоставя информация за всички баланси.

1.4.1. Отчет на държавните операции

В Отчета на държавните операции се представя обобщена информация за транзакциите на общото правителство3 за даден отчетен период. Транзакциите се класифицират в три групи в зависимост от ефекта на фискалната политика върху: 1) нетната стойност на общото правителство4; 2) потребността на общото правителство от кредит; 3) величината на притежаваните от общото правителство активи и задължения. Транзакциите се подразделят в три големи групи: 1) транзакции, които водят до изменение на нетната стойност; 2) транзакции с нефинансови активи; 3) транзакции с финансови активи.

Транзакциите, които водят до изменение на нетната стойност се класифицират като приходи и разходи.

Приходи са транзакции, които водят до увеличение на нетната стойност. По принцип тук трябва да се включват транзакции, които увеличават нетната стойност от текущи операции. Изключение е причисляването на получените капиталови трансфери към приходите.5 За много правителства тези приходи се допълват и от помощи. Трябва да се отбележи, че продажбата на нефинансов актив не представлява приход, защото не води до промяна в нетната стойност, а само променя структурата на активите по баланса като заменя един актив (въпросният нефинансов актив) с друг актив, а именно постъпленията от продажбата.

Данъците са задължителни трансфери, получени от общото правителство. Те не включват вноските за социално осигуряване.

Вноските за социално осигуряване включват приходи по схемите за социално осигуряване. Те включват и социално застрахователни схеми на работодателите, които предоставят помощи (с изключение на пенсии за старост). Социално-осигурителните вноски могат да бъдат задължителни и доброволни и могат да се внасят от и за сметка на работодателя, работника, самонаетия, или безработния. Задължителните вноски за социално осигуряване се различават от данъците по това, че те дават право на вносителя да получи определени социални ползи при настъпването на предварително определени събития като заболяване или старост. Вноски по пенсионни схеми, организирани от работодателя, не се включват във вноските за социално осигуряване на общото правителство.

Помощите са незадължителни трансфери, които се получават или от други правителства, или от международни организации. Те допълват приходите на общото правителство.

Другите приходи включват всички приходни транзакции, които не могат да се класифицират като данъци, социално-осигурителни вноски, или помощи. Основната част от тях се формира от продажба на стоки и услуги, лихви и други приходи от собственост, доброволни трансфери в брой или в натура, глоби и наказателни плащания.

Таблица Отчет на държавните операции

1. Транзакции, които влияят върху нетната стойност

1.1. Приходи

Данъци

Социално-осигурителни вноски

Помощи

Други приходи

1.2. Разходи

Компенсации на наетите

Стоки и услуги

Потребление на основен капитал

Лихви

Субсидии

Помощи

Социални разходи

Други разходи

1.3. Нетно опериращо салдо = 1.1. - 1.2.

1.4. Брутно опериращо салдо = 1.1. - 1.2.(без потребление на основен капитал)

2. Транзакции с нефинансови активи

2.1. Нетно придобиване на нефинансови активи

Дълготрайни активи

Изменение на запаси

Ценности

Непроизведени активи

2.2 Нето предоставени/получени заеми = 1.3. - 2.1. (или 2.2.) = 3.1. - 3.2.

3. Транзакции във финансови активи и задължения (ФИНАНСИРАНЕ)

3.1. Нетно придобиване на финансови активи

Вътрешно

Външно

3.2. Нетни задължения

Вътрешни

Външни

Разходите са транзакции, които водят до намаление на нетната стойност. Покупката на нефинансов актив не е разход, тъй като не води до изменение в нетната стойност, а променя структурата на баланса - разменя се един актив (нефинансов актив) за друг актив или задължение.

Компенсация на наетите представлява възнаграждение, в брой или в натура, изплащано на наетите от общото правителство за извършване на някаква дейност. Освен работни заплати и други възнаграждения това перо на разходите включва и вноските за социално осигуряване, което общото правителство прави в полза на служителите си.

Стоки и услуги представляват общата стойност на стоките и услугите, закупени от общото правителство с цел използването им за производствения процес или за препродажба минус нетното изменение на запасите от тези стоки. Изключват се стоки и услуги, които се закупуват с цел предоставянето им под формата на социални трансфери в натура на домакинствата или помощи и не се използват за производствения процес.

Потреблението на основен капитал представлява намалението на стойността на наличностите от основни активи за отчетния период в резултат на физическото им изхабяване. Това винаги е непаричен разход. Поради затрудненията при оценяване на този разход, брутния опериращ баланс често пъти се изчислява само на брутна основа (вж. Таблица 2).

Лихвите са разход на длъжника по използването на ресурси от друга единица. Лихвоносещите финансови инструменти могат да се класифицират като депозити, ценни книжа (без дялове), заеми или вземания/задължения.

Субсидиите са текущи трансфери, предоставяни от правителството на предприятия или на основата на количества или на основата на стойности на стоки и услуги, които тези предприятия произвеждат, продават или внасят. Включват се и трансфери за държавни предприятия, с които се покрива опериращата им загуба.

Социалните разходи са текущи трансфери за домакинствата, които се предоставят в случай на болест, безработица, пенсиониране, или други събития (например добавки за деца). Те могат да бъдат в натура или в брой.

Нетното придобиване на нефинансови активи е равно на бруто капиталообразуване минус потребление на основен капитал плюс изменение на запаси и транзакции с други нефинансови активи.

Транзакциите с финансови активи и задължения могат да се класифицират по различни начини: 1) според участниците - резиденти и нерезиденти; 2) според финансовите инструменти и др.

1.4.2. Отчет на касовите операции

Отчетът на касовите ресурси и използването им има значение за управление на ликвидността на общото правителство. Той показва общото количество на пари в брой (или други ликвидни инструменти), което се генерира или абсорбира при: 1) текущите операции на правителството; 2) транзакции с нефинансови активи; 3) транзакции с финансови активи и задължения (с изключения на пари в брой). Начинът на отчитане на транзакции е на касова основа, т.е. транзакциите се отчитат само когато се изплащат или получават пари в брой.

Таблица Отчет на касовите ресурси и използването им

1. Касови потоци от оперативни дейности

1.1. Касови постъпления от оперативни дейности

Данъци

Социално-осигурителни вноски

Помощи

Други приходи

1.2. Касови разходи за оперативни дейности

Компенсация на наетите

Покупка на стоки и услуги

Лихви

Субсидии

Помощи

Социални разходи

Други плащания

1.3. Нетен приток на ресурси от оперативните дейности = 1.1. - 1.2.

2. Касови потоци от инвестиции в нефинансови активи

2.1. Покупка на нефинансови активи

Дълготрайни активи

Стратегически запаси

Ценности

Непроизведени активи

2.2. Продажба на нефинансови активи

Дълготрайни активи

Стратегически запаси

Ценности

Непроизведени активи

2.3. Нетно изтичане на ресурси от инвестиции в нефинансови активи = 2.1. - 2.2.

2.4. КАСОВ ИЗЛИШЪК/ДЕФИЦИТ = 1.3. - 2.3.

3. Касови потоци от финансиращи дейности

3.1. Нетно придобиване на финансови активи (други освен пари в брой)

Вътрешно

Външно

3.2. Нетни задължения

Вътрешно

Външно

3.3. Нетен касов приток на ресурси от финансиращи дейности = 3.1. - 3.2.

3.4. НЕТНО ИЗМЕНЕНИЕ НА ПАРИТЕ В БРОЙ = 2.4. + 3.3.

1.4.3. Отчет на другите икономически потоци

В Отчета на другите икономически потоци се отразяват изменения в нетната стойност, които не са резултат от транзакции. Те се класифицират като изменения или във физическия обем или в стойността на активи, задължения и нетна стойност. Балансиращото перо е изменение в нетната стойност в резултат на други икономически потоци.

Таблица Отчет на другите икономически потоци

Нефинансови активи

Холдингова печалба

Други изменения в обема

Финансови активи

Холдингова печалба

Други изменения в обема

Задължения

Холдингова печалба

Други изменения в обема

1.4.4. Баланс

Балансът представя наличностите от активи и задължения в края на отчетния период. Той включва и нетната стойност, която се дефинира като обща стойност на активите минус обща стойност на задълженията. Изменението на нетната стойност е най-добрият показател за измерване на устойчивостта на фискалните операции.

Таблица Баланс

Нетна стойност

Нефинансови активи

Основни активи

Запаси

Ценности

Непроизведени активи

Финансови активи

Вътрешни

Валута и депозити

Ценни книжа (без дялове)

Заеми

Дялове и други участия (акции)

Технически застрахователен резерв

Финансови деривати

Други текущи вземания

Външни (чуждестранни)

Валута и депозити

Ценни книжа (без дялове)

Заеми

Дялове и други участия (акции)

Технически застрахователен резерв

Финансови деривати

Други текущи вземания

Монетарно злато и СПТ

Задължения

Вътрешни

Валута и депозити

Ценни книжа (без дялове)

Заеми

Дялове и други участия (акции)

Технически застрахователен резерв

Финансови деривати

Други текущи задължения

Външни (чуждестранни)

Валута и депозити

Ценни книжа (без дялове)

Заеми

Дялове и други участия (акции)

Технически застрахователен резерв

Финансови деривати

Други текущи задължения

Тъй като е трудно да се намери пазарната стойност на някои нефинансови активи на общото правителство, анализът може да фокусира върху нетната финансова стойност, която се дефинира като обща стойност на финансовите активи минус обща стойност на задълженията.

2. Видове бюджетни салда

На база на класификациите на транзакциите на сектор “Държавно управление” (общото правителство) могат да се изчисляват различни балансиращи показатели (салда), които са важни за анализа. Ако тези салда са с отрицателен знак, то общото правителство има дефицит, ако те са с положителен знак, то общото правителство е на излишък. Наличието на множество салда, които могат да се изчисляват на база на статистиките, дава възможност за анализиране на конкретните причини за появата на дефицит при операциите на общото правителство и на тази база могат да се набележат мерки за намаление или ликвидиране на източниците на дефицити.

В класификацията на транзакциите на сектор “Държавно управление” по системата на националните сметки салдото, наречено нето предоставени/получени заеми се приема за показател на дефицита/излишъка според фискалния критерий от Маастрихт.

Изпълнението на фискалните критерии от Маастрихт означава, че в момента на оценката страната-членка няма и не е в процедура на установяване наличието на извънреден бюджетен дефицит.

Според чл. 104 (2) [чл. 104c (2)] на Договора за създаване на Европейския съюз наличието на извънреден бюджетен дефицит се установява като Европейската комисия наблюдава развитието на бюджетния баланс и състоянието на държавния дълг на базата на следните два критерия:

Дали отношението на бюджетния дефицит към брутния вътрешен продукт надвишава определения лимит. В случаите, когато това отношение е спадало постоянно и значително по размер и дефицитът се доближава до изискваната стойност на критерия или надвишаването на критерия е временно и е изключение, а самото отношение на дефицита към БВП е близко до равнището на критерия, то не е налице нарушение на критерия.
Дали отношението на държавния дълг към брутния вътрешен продукт надвишава определения критерий. В случаите, когато това отношение намалява значително и се приближава към критерия със задоволителна скорост, се приема, че критерият се изпълнява.

В Протокол №5, чл. 1, се дават стойностите на двата фискални критерия като този за плановия и действителния бюджетен дефицит е не повече от 3% към БВП по пазарни цени, а за държавния дълг е не повече от 60% към БВП по пазарни цени.

В Ръководството по Държавна финансова статистика (2001) са представени множество балансиращи пера по различните отчети на общото правителство, всяко от които показва позицията му при определен набор от дейности. В Отчета на държавните операции салдото нето предоставени/получени заеми отговаря на същото салдо по системата на националните сметки.

В отчета на касовите ресурси и използването им водещо е салдото, което показва касовия дефицит/излишък.

Изборът на подходящ измерител на бюджетния дефицит може да се направи на база на следните фактори:

Типът дисбаланс (преди всичко дали е свързан с прекомерно нарастване на нелихвените разходи, или на увеличение на лихвите по държавния дълг);
Обхват (общини, централно правителство, консолидиран бюджет, публичен сектор);
Начин на осчетоводяване (на касова основа или на начислена основа).
Състояние и величина на скрити задължения.

Освен представените в таблиците дефицити (таблици от 1 до 4), могат да се използват и други концепции, дефинирани според различни аналитични критерии. Отношението на дефицитите към БВП се използва най-широко като мярка за фискалната позиция. Но дори и тази традиционна мярка трябва да бъде допълнена с някои, ако не с всички, останали показатели, които ще се дискутират по-надолу.

Таблица Аналитични показатели на фискалната политика

Основни салда на ДФС (2001)
Нетно/брутно опериращо салдо	Нетното опериращо салдо е равно е на приходи минус разходи. Брутното опериращо салдо е равно на приходи минус разходи (без потребление на основен капитал)
Нето предоставени/получени заеми	Равно е на нетното опериращо салдо минус нетното придобиване на нефинансови активи (или брутното опрериращо салдо минус нетното придобиване на нефинансови активи, което също изключва потреблението на основен капитал). Нетното предоставяне/получаване на заеми е равно също на нетното придобиване на финансови активи минус нетното възникване на задължения.
Касов дефицит/излишък	Равен на нетен приток на ресурси от оперативни дейности минус нетното изтичане на ресурси от инвестиции в нефинансови активи (на касова основа)
Други салда
Общ фискален баланс	Нето предоставяне/получаване на заеми, коригирано с транзакции с активи и задължения, които са свързани с изпълнение на цели на държавната политика. Всички постъпления от приватизация (включително основни активи) трябва да се включат като финансиращо перо; субсидии, предоставени под формата на заеми трябва да се класифицират като разходи.
Коригиран общ фискален баланс	Общият фискален баланс (или нето предоставяне/получаване на заеми) се коригира така, че да изключи някои или всички приходи под формата на помощи, някои монополни дейности като добив на нефт и/или големи, но случайни транзакции, които могат да доведат до погрешни заключения при фискалния анализ. По същия начин могат да се направят корекции в нетното опериращо салдо, касовото салдо, и други баланси.
Първично опериращо салдо	Нетното опериращо салдо плюс нетните лихвени разходи
Брутни спестявания	Брутното опериращо салдо минус получените нетни капиталови трансфери, включително нетни капиталови помощи и капиталови данъци.

Всеки един от измерителите на бюджетно салдо има своите предимства и недостатъци. Използването на показателя “нетно/брутно опериращо салдо” в практическия фискален анализ е ограничено. Тази концепция се основава на разликата между текущи и капиталови разходи и приходи. Капиталовите разходи включват покупката на активи, които ще се използват в производството за период над една година, и капиталови трансфери; всички останали разходи се класифицират като текущи. Изключването на капиталовите разходи при изчисляването на нетно/брутно опериращо салдо се основава на допускането, че държавните инвестиции имат положително влияние върху общата инвестиционна активност и съответно върху растежа и по тази причина дори и да водят до бюджетен дефицит, те в същото време увеличават потенциала за нарастване на бъдещите данъчни приходи. Но трудно е да се приеме безусловно, че всички държавни инвестиции допринасят за растежа и са желани. В много случаи държавните инвестиции представляват разходи по безполезни инвестиционни проекти. И още нещо, разходите за инвестиции за сметка на намаление на разходите за поддръжка на съществуващите физически активи на практика могат да доведат до неправилно разпределение на ресурсите и в крайна сметка да редуцират вместо да повишат темповете на икономически растеж.

Първичното опериращо салдо измерва ефектите от субективните решения във фискалната политика, тъй като изключва разходите за лихви. Според дефиницията се изключват разходите за лихви на нетна основа, но е възможно този дефицит да се изчисли като се изключат само разходите за лихви. Това салдо показва как текущите действия на правителството в областта на фиска влияят върху нетния дълг и следователно е важен за оценяване на устойчивостта на фискалната позиция.

При анализ на фискалната позиция в държава с висока инфлация може да се приложи концепцията за операционен дефицит. Операционният дефицит може да се изчисли на база на касовото салдо като е изключена частта от лихвените плащания, която е индуцирана от инфлацията или, с други думи, операционния дефицит включва първичния дефицит в номинално изражение и отчита в разходите само реалния компонент на лихвените плащания.

Инфлацията намалява реалната стойност на номиналния дълг, въпреки че кредиторите биват компенсирани от по-високи номинални лихви. Тази компенсация, която често се нарича “монетарна корекция”, представлява възвращаемост на капитала, а не възвращаемост от капитала. Или с други думи, част от държавните лихвени плащания по дълга са на практика погашения и ако не се извадят от лихвените плащания над линия, дефицитът ще бъде надценен.

Изчисляването на реалните лихвени плащания може да се извърши като се използва формулата на Фишер като вместо номинални лихви във формулата се включат отчетените по бюджета номинални лихвени плащания. Или формулата на Фишер се използва за изчисляване на реалния лихвен процент (ако се знае номиналния лихвен процент по държавния дълг), който се отнася към номиналния дълг в края на предходната година, за да се изчислят реалните лихвени плащания.

Тази концепция е особено важна в страни с висока инфлация и висок публичен дълг тъй като тя измерва степента, в която фискалната политика в дадена година засяга реалната маса на публичния дълг. Тази концепция има аналитична сила в случаите, когато по-голямата част или целия държавен дълг е вътрешен, т.е. деноминиран е в национална валута и инфлацията води до реална обезценка на този дълг. Ако по-голямата част от държавния дълг е в чуждестранна валута, то високата инфлация обикновено води до обезценка на националната валута. Т.е. може да се приеме, че обезценката на националната валута отразява вътрешната инфлация. От своя страна, това означава, че вътрешната инфлация не е в състояние да доведе до реална обезценка на външния дълг и следователно в повечето случаи не може да намали реалните разходи на бюджета за обслужването му.

В инфлационни условия динамиката на реалния публичен дълг дава по-точна перспектива за фискалната устойчивост от динамиката на номиналния публичен дълг. В страни с висока инфлация касовия и операционния дефицити могат да бъдат с голяма разлика помежду си, а тенденциите на двете мерки може да се разхождат значително.

Връзката може да се означи така:

Операционен дефицит = касово салдо + реални лихвени

плащания

или

Операционен дефицит = първично салдо - реални

лихвени плащания

или

Операционен дефицит = касово салдо + [номинални лихвени плащания - реални лихвени плащания]

= касово салдо + инфлационен компонент на лихвените плащания

При държави с високо равнище на вътрешния и на външния дълг полезна концепция на бюджетно салдо е “вътрешно салдо”. Дефинира се като първично салдо минус разходи за лихви по вътрешния дълг.

Ограничаването на оценката на фискалната позиция само до величината и знака на салдата има и своите недостатъци, особено ако трябва да се анализира влиянието на фискалната позиция върху вътрешното търсене, разпределението на бюджетните ресурси, както и за разпределението на дохода.

Първо, една и съща величина на бюджетното салдо, независимо дали е на дефицит, може да има различен ефект върху икономиката в зависимост от структурата на приходите и разходите. Отдавна е доказано, че промените в данъчната структура по различен начин влияят върху макроикономическите показатели в сравнение със структурните изменения в разходите.

Второ, различните начини за финансиране на бюджетния дефицит също имат различен макроикономически ефект.

3. Фискален анализ

Фискалният анализ започва с изчисляване на бюджетните салда и откриване на източниците на дефицити - текущите операции на държавното управление, капиталовите разходи или обслужването на държавния дълг. След това трябва да се пристъпи към анализ на отделните компоненти, които влияят върху салдата - приходите (ефективност на данъчната система), разходите (структура и ефективност). При наличието на дефицити е необходимо анализът да се фокусира върху източниците на финансиране на дефицита и влиянието им върху макроикономическите показатели и нарастването на държавния дълг. Ако е необходимо да се направи оценка на фискалната позиция в средносрочен или дългосрочен план се извършва анализ на фискалната устойчивост и експозицията към фискален риск.

3.1. Анализ на постъпленията

Оценката на постъпленията и приходите на бюджета по принцип фокусира върху отношението им към БВП и прави сравнения между държави със сравними икономики. Ако е необходимо да се повишават данъците с цел да се намали бюджетния дефицит, трябва да се направи сравнение на икономическите разходи, свързани с повишаване на данъците, с икономическите разходи, свързани с преструктуриране и орязване на разходната част на бюджета.

3.1.1. Оценка на данъчната система

За оценка на ефективността на данъчната система и за оценяване на необходимия обхват на реформите се използват показателите за еластичност на данъците и за плаваемост (buoyancy) на данъците.

Еластичността на някой данък се дефинира само при условие, че не се правят промени в нормативната уредба на данъка. Еластичността се изчислява като относително изменение в приходите от този данък спрямо относителното изменение на данъчната база.

Еластичност на данъчния приход = % на изменение на данъчния приход / % на изменение на данъчната база

Ако приемем БВП като приближение за данъчна база, тогава еластичността на данъчните приходи към данъчната база БВП е:

Еластичност = (AT/AT)/ (БВП/БВП)

Където AT означава приходи от данъка при непроменена нормативна уредба, а операторът  означава изменение за избрания период.

Еластичността може да се оценява не само по отношение на приходите от един данък, но и за цялата данъчна система. Формулата за еластичността се прилага и в този случай като АТ означава общите данъчни приходи при условие, че няма нормативни промени в данъчната система като цяло.

Една данъчна система е еластична, ако коефициентът на еластичност е над 1. Това означава, че данъчните приходи нарастват по-бързо от нарастването на БВП. (Това също означава, че ако има спад в БВП данъчните приходи ще спаднат по-бързо с всички неблагоприятни последствия за изпълнението на разходната част на бюджета и дефицита.)

Еластичността на данъчната система е желана нейна характеристика, особено за държави, където бюджетните разходи растат по-бързо от БВП. Еластична е данъчна система, която:

облага бързо растящите сектори на икономиката;
данъчните ставки са прогресивни и се начисляват в процент към базата (ad valorem), а не са фиксирани на някакви номинални нива;
събираемостта на данъците е висока и те се събират в законоустановените срокове.

Последното изискване към данъчната система е от особена важност за икономики с висока инфлация, защото ако между момента на начисляване на данъка и момента на внасянето му има голяма разлика, то в този период инфлацията ще обезцени реалната стойност на данъчния приход (ефект на Оливера - Танци). Обикновено в такива периоди разходите на бюджета се индексират с инфлацията, при което реалната стойност на разходите остава постоянна или се обезценява по-бавно, отколкото реалната стойност на приходите. В резултат нараства номиналният бюджетен дефицит.

Еластичната данъчна система е полезна в периоди на икономически растеж, когато обикновено се появява натиск за увеличаване на разходите за социални програми, за инфраструктура, за издръжка. Ако подобен натиск съществува (и не може да бъде преодолян), а данъчната система не е еластична, то ще се наложи или да се повишават данъчните ставки, или да се увеличава бюджетния дефицит. При еластична данъчна система няма нужда от чести и неочаквани повишения на данъците, което обикновено води до неблагоприятен ефект върху бизнеса и намалява доверието в правителството.

Плаваемост (buoyancy) на данъците се дефинира като увеличение на приходите в сравнение с относителното изменение на БВП. При този показател изменението в данъците включва ефектите от всички изменения на данъчната система, включително нормативни изменения и изменения в структурата на данъците.

Плаваемост = (T/T)/ (БВП/БВП),

където T представлява изменение на фактическите данъчни приходи. Ако измененията в данъчната система водят до допълнително увеличение на приходите, то показателят за плаваемост ще бъде по-висок от показателя за еластичността.

Вито Танци предлага следния тест за производителността на данъчната система. Тестът съдържа осем диагностични въпроси, отговорите на които не са количествени, а качествени, и които подпомагат оценката за производителността на дадена данъчна система. Тези въпроси са:

Показател за концентрация: Дали по-голяма част от данъчните приходи постъпват от малко на брой данъци и малко на брой данъчни ставки?
Показател за разсейване: Малко ли са (ако изобщо има) данъците, които носят ниски приходи и представляват незначителен дял в данъчните приходи?
Показател за ерозия: Фактическата данъчна база близко ли е до потенциалната данъчна база?
Показател за лага в събирането на данъците: Плащането на данъци трябва ли да се прави в кратки срокове след начисляването им (според нормативната уредба)?
Показател за специфичност: Зависи ли данъчната система от малко на брой данъци със специфични ставки?
Показател за обективност: Дали повечето данъци се начисляват върху обективно определяна база?
Показател за ефективност на прилагане на данъчните закони: Дали изискванията на данъчните закони се прилагат напълно и ефективно?
Показател за административните разходи за събиране на данъците: Дали разходите на бюджета по събирането на данъците са възможно най-ниски?

Според Вито Танци, ако отговорът на всички въпроси е положителен, данъчната система получава най-висока оценка.

3.1.2. Анализ на данъчното усилие

Събирането на достатъчно приходи по най-ефективен начин е едно от същностните функции на данъчната система. В частност, данъчната система трябва да прави трансфер на икономически ресурси от частните ползватели към държавата по един добре организиран и неинфлационен начин. Дали данъчната система изпълнява този критерий, наречен “производителност на данъчната система”, може да се оцени като се използва методологията на анализа на данъчното усилие.

Въпросът, на който трябва да се отговори при оценката на производителността на данъчната система, е дали правителството може да увеличи равнището на данъчните приходи с най-малко негативни ефекти върху данъкоплатците. Обикновено се използва показателя за отношението на данъчните приходи към брутния вътрешен продукт. Но тъй като този показател отразява фактическата събираемост на данъците, той не е от голяма полза за оценката на данъчното усилие. Този показател може да се използва при международни сравнения, на базата на които се прави оценка за данъчните усилия на една страна в сравнение с постигнатото в други страни със сходна степен на развитие на икономиката.

Капацитетът на данъчно облагане се дефинира като равнище на данъчните приходи, което би се получило, ако данъчните бази се облагаха с някакъв среден интензитет. Количеството данъчни приходи, които се събират в действителност, съотнесено към количеството данъчни приходи, които биха постъпили в съответствие с капацитета на данъчно облагане, се нарича данъчно усилие. Понятието капацитет на данъчно облагане не е точно дефинирано, разбира се, но въпреки това дава обща оценка за данъчното усилие. Идентифицирани са три фактора, които могат да определят капацитета на данъчно облагане:

Степента на отвореност на икономиката;
Равнище на развитие и доходи;
Структура на доходите.

Анализът на данъчното усилие, колкото и да е полезен за оценяване на изпълнението на данъчните закони и събираемостта на данъците, има очевидни ограничения. Данъчното усилие не е нормативна мярка и държава, в която данъчните приходи са под равнището на този показател, въпреки това може да оцени това равнище като удовлетворително.

3.2. Анализ на разходите

Бюджетните разходи представляват стойностна оценка на държавните дейности, които са подробно представени в първата част. Рамката, в която се анализират разходите на бюджета трябва задължително да включва следните елементи:

Съвкупно равнище на разходите и бюджетния дефицит, които съответстват на макроикономическата рамка.
Законодателна възможност за използване на частния сектор в предлагането на определени стоки и услуги. Фискалните програми трябва да се концентрират приоритетно върху предлагането на стоки и услуги и трансфери за хората, които попадат в мрежата на социалното подпомагане, т.е. върху дейности, които частният сектор няма интерес да извършва.
Оценка на направените разходи на база на постигнатите резултати.
Внимателен анализ на капиталовите и текущите разходи във всяка програма или всеки сектор, с което се осигурява балансирано разпределение на ресурсите;
Внимателен анализ на бюджетните институции, за да се гарантира, че те са достатъчно мотивирани и съществуват добри правила за контрол на съвкупните разходи, за съдействие за ефективното използване на ресурсите, за справедливо разпределение на разходите.

Когато се прави реформа в разходната част на бюджета, трябва да се идентифицират онези сектори и програми, които могат да се прехвърлят за реализиране от частния сектор.

3.2.1. Видове бюджетни разходи

Заплати и възнаграждения. Държавната политика в областта на държавните служители и техните възнаграждения има голямо значение за ефективността на разходване на държавните средства. Ниско заплащане и неадекватно диференциране на заплатите за специалистите и техническия състав могат да обезкуражат работещите и да допринесат за ниска производителност в държавния сектор. В същото време широкоразпространената практика за използване на публичния сектор като работодател от последна инстанция може съществено да повиши разходите за фонда на работната заплата. Усилията да се съкращават разходите за труд в бюджетната сфера приемат следните форми: въвеждане на закон за държавните служители, елиминиране на работници - фантоми, съкращаване на свободните работни места и временно открити работни места, замразяване на наемането на работещи в бюджетната сфера, намаляване на гаранциите за заетост, изпълнение на програми за доброволно ранно пенсиониране, намаляване на заплатите, замразяване на заплатите, и най- трудната мярка - уволнение.
Стоки и услуги. Тази категория представлява значителен дял от текущите разходи на бюджета. Въпреки че са възможни съществени намаления на разходите по това перо, много е важно при тези съкращения да не се компрометира ефективността от предоставяне на държавни услуги. Важна част на текущите разходи се насочват за издръжка и поддържане на основния капитал. Неадекватността в разходването на средства за текущата дейност на бюджета (независимо дали става дума за материални разходи или разходи на работна заплата) може да доведе до ниски нива на ефективност в сектори като здравеопазване и образование. Неадекватността в разходите по поддръжка на основните средства може да доведе до влошаване на състоянието на основния капитал. Закупуването на нови физически активи при недостатъчност на средствата за поддържане на вече съществуващите може да се окаже прекалено скъпо и непроизводително. Ако нормата на амортизация на съществуващите активи се изчислява акуратно, може да се окаже, че нетната норма на инвестиции е отрицателна.
Субсидии. Субсидиите се дефинират като подпомагане от страна на държавата на производителите и потребителите, при което държавата не получава нищо в замяна. Субсидиите могат да приемат различна форма като:
Преки плащания към производителите или потребителите (парични помощи);
Ниско лихвени или безлихвени заеми и заеми с държавни гаранции;
Редукция на специфични данъчни задължения (данъчни субсидии);
Предлагане на стоки и услуги по цени, които са под пазарните (субсидии в натура);
Държавни покупки на стоки и услуги по цени, които са над пазарните (субсидии чрез държавни поръчки);
Имлицитни плащания чрез държавни регулаторни действия, които променят пазарните цени или достъпа до пазара (регулаторни субсидии);
Поддържане на надценени валути (субсидии за валутния курс).

Независимо дали са преки или косвени (имплицитни) субсидиите могат да се превърнат в мощно средство за източване на държавни ресурси. Субсидиите са преки, ако те изцяло се отчитат в бюджетните разходи. Ако субсидиите не се отчитат като бюджетни разходи, те се наричат косвени (имплицитни).

Субсидиите влияят върху разпределението на публичните ресурси като намаляват гъвкавостта на икономиката и често представляват пречка за осъществяване на структурно преустройство.Пример за това могат да бъдат цените на електроенергията, които ако са под пазарните, водят до разхищаване на електроенергия при потреблението й.

При оценката на субсидиите трябва да се вземе под внимание:

Ефективността. Не всички субсидии са зло. Субсидии, които водят до постигане на целите на политиката чрез трансфер на минимум ресурси с минимум изкривявания на мотивацията на икономическите агенти, може да се нарекат ефективни. Ефективните субсидии са също така и добре насочени, т.е. те не се разпиляват по групи хора или дейности, за които не са предназначени.
Продължителност на предоставяне. За какъв период от време се предоставят субсидиите е от голямо значение, защото хората свикват с тях и отказват да бъдат изключени от програми, които предоставят субсидии. Именно това поведение на получаващите субсидии прави субсидиите неефективни във времето. Докато някои видове субсидии трябва да бъдат ограничени още от самото начало на въвеждането им, то ефективното изпълнение на програмата за субсидии изисква регулярно преразглеждане и преоценка на целта на тези субсидии и ако е необходимо - съответната програма се ревизира, променя се целта й или се спира окончателно.
Прозрачност. Размерът на определена програма за субсидиране и финансовите ресурси за нея трябва да бъдат посочени в явен вид в бюджетите. Прозрачността е необходима, за да се покажат изгодата и разходите от подобни програми. Правителствата трябва да се стремят да показват явно програмите със субсидии като е добре да прилагат субсидията под формата на парични плащания, а не на субсидии чрез държавни поръчки, данъчни облекчения, субсидирано равнище на лихвени проценти или подпомагане чрез регулаторни преференции. Само паричните плащания дават ясна и точна картина за разходите и изгодите от субсидията. Прозрачността осигурява възможност да се оцени дали определена програма е финансово приемлива.
Финансиране. Субсидиите трябва винаги да се предоставят чрез бюджета. Всички опити да се решават финансови проблеми чрез извънбюджетни инструменти или специфични извънбюджетни фондове, или чрез централната банка, са опасни. Прилагането на подобни методи намалява прозрачността, води до понижения в цените на производител и до намаляване на мотивацията на производителя да развива производството по ефективен начин.
Прилагане на прагматичен подход. Програмите за субсидиране трябва да съответстват на институционалните и административните възможност на правителството. Контролът върху косвените (имплицитни) субсидии може да бъде много по-труден, отколкото контролът върху преките субсидии.
Разходи за социално осигуряване. Разходите за социално осигуряване като пенсии и помощи за безработни, както и за социално подпомагане на бедните, обикновено представляват голям дял от бюджетните разходи. В страните в преход се извършват радикални реформи в системите за пенсионно осигуряване, за здравно осигуряване, в мрежата за социално подпомагане.
Капиталови разходи. Приоритетни сектори трябва да бъдат образованието, здравеопазването, обществената инфраструктура. Инвестиционните проекти трябва да бъдат в допълнение към проектите, които предприема частния сектор, а не да конкурират проекти на частния сектор. Загубите от лошо структурирана по проекти и във времето инвестиционна програма могат да бъдат значителни.

3.2.2. Бюджетни разходи и ролята на държавата

Правителствата често се ангажират с производствени дейности, ако пазарите не могат да инициират предлагането на съответните стоки и услуги. Пазарите не предлагат публични стоки като национална отбрана, изпълнение на законите, изграждане на национални паркове, защото тези стоки се потребяват колективно и не дават възможност на производителите да получават печалба. Правителствата компенсират тези пробойни на пазара чрез държавните разходи, чрез законодателство и нормативна уредба, чрез данъци.

В дългосрочна перспектива правителствата могат да имат за цел или да разширяват дейността си, или да я ограничават. Независимо каква е целта, необходимо е всички действия на правителствата да бъдат максимално прозрачни. Основен въпрос, който трябва да намери отговор, е доколко са производителни разходите на бюджета. За да се достигне до отговор е необходимо да се оценят следните критерии:

Оценка на равнището. Колко трябва да разходва публичния сектор? Във всеки момент от време държавата има определен капацитет за финансиране на публичните разходи чрез данъци или заеми. Усилията да се надхвърлят тези граници могат да доведат до сериозни макроикономически и финансови дисбаланси.
Оценка на ефективността. Как да се предлагат по ефективен начин публичните стоки и услуги - било то образование или отбрана, или пътища? Ефективното предлагане означава постигане на дадени цели с минимални разходи, като се включват освен финансови и административни разходи, но и разходи, които частният сектор може да претърпи поради финансиране на дадени разходи от бюджета.
Оценка на структурата на държавните разходи. Коя е най-добрата комбинация на предлаганите от публичния сектор стоки и услуги? Тъй като разходите са ограничени от възможностите за финансирането им, всяка страна трябва да избере най-добрата комбинация. Избраната комбинация трябва да отговаря на колективния интерес на населението.

3.2.3. Макроикономически ефекти на публичните разходи

Публичните разходи имат ефект както върху предлагането (производството), така и върху търсенето (разходите). Производителните публични инвестиции - във физически или в човешки капитал, повишават доходността от инвестициите като цяло тъй като стимулират частните инвестиции и икономическия растеж. Въздействието върху предлагането може да бъде незабавно, ако се премахват тесни места в обществената инфраструктура. По принцип, обаче, доходността от публичните инвестиции се реализира напълно в дългосрочен план, особено в области като образованието.

Публичният сектор се конкурира с частния за достъп до финансови ресурси независимо дали финансира разходите си чрез данъци или чрез заеми. По този начин публичният сектор изтласква частния от достъпа му до финансови ресурси (crowding out effect).

Ако държавният сектор увеличи потребността си от заеми ресурси, то това ще доведе до повишаване на лихвените проценти. В резултат разходите, свързани с инвестирането, ще нараснат, ще се намали дългосрочният потенциал за растеж на икономиката. Ако държавата не използва заемните ресурси ефективно и не създаде условия за бъдещо повишаване на данъчните постъпления, чрез които да финансира обслужването (лихви и погашения) на дълга си в бъдеще, то частният сектор ще трябва да намали услугите, които предоставя, за да обслужва по-високите си разходи по натрупания дълг.

По-високите вътрешни лихви, в условията на свободно движение на капитал, привличат финансови инвестиции отвън, което води до надценяване на валутния курс и влошаване на външната позиция на страната.

3.3. Финансиране на дефицита

3.3.1. Източници на финансиране

Макроикономическият ефект на държавния дефицит зависи до голяма степен от начина, по който този дефицит се финансира. Има четири начина за финансиране на дефицита:

Заеми от централната банка или монетизиране на дефицита;
Заеми от останалата част на банковата система;
Заеми от вътрешния небанков сектор;
Заеми от чужбина или намаляване на международните резерви.

В широк смисъл всяка форма на финансиране се свързва със сериозен макроикономически дисбаланс: при (1) извънредната парична емисия води до висока инфлация; при (2) и (3) извънредното заемане на ресурси от вътрешния сектор оказва натиск в посока на повишаване на реалните лихвени проценти и евентуално създава условия за експлозивен растеж на държавния дълг поради взаимовръзката между лихвени плащания, дефицити, дълг, изтласква частния сектор от достъпа му до финансови ресурси; при (4) извънредното външно финансиране се свързва с бъдещи проблеми с външния дълг, а евентуалното намаление на международните резерви води до валутна криза. Връзките между тези различни методи за финансиране и техните последствия могат да бъдат много по-усложнени.

Заеми от централната банка (монетизиране на дефицита). Заемите на правителството от централната банка са равносилни на създаването на резервни пари. Създаването на пари със скорост, която надвишава търсенето при даденото равнище на цените, води до излишък на парични ресурси и евентуално до повишаване на общото равнище на цените. Способността на правителството да контролира реалните ресурси чрез печатане на пари понякога се нарича сеньораж. По-точно сеньоражът представлява разликата между стойността, която правителството получава по номиналната стойност на парите, минус разходите за печатане на пари или присъщата стойност на парите. При хартиените пари последната е пренебрежимо малка. Сеньоражът е пряко свързан с т.нар. инфлационен данък. Сеньоражът е равен на инфлационния данък, когато реалното търсене на пари остава постоянно. Сеньоражът може да се декомпозира на чист сеньораж и инфлационен данък.

Сеньоражът отива не само в правителството; банките също събират част от сеньоража. В повечето страни банките преразпределят сеньоража като предоставят заеми по лихви под пазарната. В този случай кредитополучателите също получават сеньораж.
Инфлационният данък, който плаща населението е значително по-висок от този, който получава правителството. Или с други думи, загубата за населението от правителствената политика, която се опитва да покрие дефицита чрез инфлационен данък е много по-голяма, отколкото реалния ресурс, който правителството изземва.
С ускоряването на инфлацията, търсенето на реални пари в брой вероятно ще спадне, с което ще се свие и базата на инфлационния данък. Подобна ерозия на данъчната база означава, че за да събира правителството един и същи приход от инфлационния данък, трябва да преобладава по-висока данъчна ставка - по-високо равнище на инфлация.
Приходите от сеньораж следват обратна U- крива (крива на Лафер). С увеличаването на инфлацията ще нарастват постъпленията от сеньораж, но до един момент, след който увеличението на инфлацията ще доведе до намаление на приходите.
В повечето индустриални страни сеньоражът се оценява в рамките на 1 до 2% от БВП. В развиващите се страни максимумът се колебае между 5 и 10%.

Заеми от останалата част на банковата система. За разлика от заемите от централната банка заемите от търговските банки, предоставени на правителството, не водят автоматично до създаването на резервни пари. Ако централната банка акомодира извънредното търсене на кредити от страна на депозитните банки като им предоставя допълнителни резерви (т.е. ако централната банка рефинансира търговските банки като приема за залог държавни ценни книжа), тогава този тип заеми е подобен на пряко заемане от централната банка. Ако централната банка не акомодира извънредното търсене на кредит, търговските банки ще бъдат принудени да намалят кредита за частния сектор, за да посрещнат по-високото търсене на държавен кредит. Това явление, което се нарича ефект на изтласкване на кредита за частния сектор, става по принцип чрез повишаване на лихвените проценти.
Небанково финансиране. Немонетарен начин за финансиране на дефицита е чрез емисия на вътрешен държавен дълг. Небанковото кредитиране позволява на правителствата да поддържат в краткосрочен аспект дефицита, без да увеличават паричната база или да намаляват международните резерви. По тази причина този начин на кредитиране се счита за ефективен начин да се избегнат както инфлацията, така и валутните кризи. Но в същото време небанковото финансиране носи други опасности, ако се използва много често. Първо, финансирането чрез държавни ценни книжа, по-дългосрочни като облигации, ако няма контрол върху натрупването на държавен дълг, измества опасността от инфлация за някой бъдещ период. Второ, също като заемите от търговските банки, заемите от населението пряко изтласкват частния сектор от достъпа до кредитни ресурси като създават натиск върху вътрешните лихвени проценти. Високите реални лихвени проценти не само се отразяват негативно върху растежа, но емисиите на държавен дълг при тези лихвени проценти допринасят за повишаване на разходите по бъдещо обслужване на дълга и по този начин увеличават бъдещите бюджетни дефицити. Ако реалните лихвени проценти надвишават темповете на икономически растеж, обслужването на дълга може да расте експлозивно, което прави държавния дълг неустойчив.

В страни с висока инфлация стойността на държавните ценни книжа ерозира бързо и доброволното търсене на такива книжа е ограничено. Правителствата често се изкушават чрез административни мерки да принудят (пряко или косвено) банките и населението да задържат тези книжа, дори и чрез конфискация на ресурс, което сериозно може да застраши доверието в правителствата за години напред. В тези случаи правителството трябва да се заеме с търпение с процеса на изграждане на доверие, което да има за основа устойчивото търсене на неинфлационна политика и финансова стабилност.

Заеми от чужбина. Правителствата могат да финансират дефицита от чужбина като емитират облигации за нерезиденти или като намаляват международните си валутни резерви. Има граница и върху използването на резервите за финансиране на дефицита. Ако частният сектор оцени, че тази граница се достига, резултатът може да бъде бягство на капитали и обезценка на валутния курс, което води до инфлационен натиск.

Финансирането на дефицита с външни кредити или намаляването на международните валутни резерви първоначално може да доведе до поскъпване на валутния курс, което застрашава конкурентноспособността на търгуемите стоки. Този източник на кредитиране може да бъде недостъпен, ако страната има история със свръхзадлъжняване и липса на доверие в политиката. Дори и да има достъп до външно финансиране от частния сектор, лихвите могат да бъдат забранително високи.

Ако финансовите сметки се представят на начислена основа, става видима друга форма на финансиране, а именно просрочените плащания. При наличието на просрочени плащания касовият дефицит е по-нисък от дефицита на начислена база. Просрочените плащания са принудителна форма на финансиране на дефицита и трябва да се избягват.

3.3.2. Неутралност на дълга

Според хипотезата за неутралност на дълга (или рикардовото равенство) заемите за правителството са нищо друго освен отсрочени данъци. Например при намаление на данъчните ставки бюджетният дефицит се увеличава и съответно финансирането му се увеличава. Ако частният сектор разпознае по-високия размер на финансирането като бъдещи данъци, то той започва да спестява, за да се осигури срещу загубата на доход в бъдеще поради очакваното повишение на данъците. Хипотезата на рикардовото равенство (Ricardian equivalence) в чистата й форма допуска, че изместването на финансирането на държавните разходи чрез данъчни приходи към финансирането им чрез дълг не води до промяна в общите национални спестявания, тъй като първоначалното намаление на държавното спестяване ще се компенсира от увеличено спестяване на частния сектор. Тази хипотеза не е намерила емпирично потвърждение.

3.3.3. Инфлационен данък и сеньораж

Приходите на правителството, които се получават чрез печатане на пари, се наричат сеньораж. Той е свързан изцяло с монополната власт на правителството да емитира пари. Тъй като разходите на правителството по печатането на хартиените парични знаци са пренебрежимо малки, а в същото време то може да получава в замяна реални ресурси, съответстващи на номиналната стойност на парите, правителството получава приходи като предлага пари на гражданите. В модерната икономика банките също създават пари и съответно те също получават част от сеньоража. По този начин сеньоражът може да се дефинира като общото количество реални ресурси, които емитентите на пари експроприират. Формално сеньоражът може да се представи така:

S = dM/P

Или S = m

Където  = dM/M (процентното изменение на наличните номинални пари), m=M/P (масата на парите в реално изражение). Сеньоражът по този начин се дефинира като изменението на номиналните пари, които се държат от публиката (dM/M), изразено в отношението към равнището на цените. Или още това е процентното изменение на номиналните пари, умножено по масата на парите в реално изражение.

Сеньоражът, който ще получи правителството, е по-малък и отразява само емисията на резервни пари (H).

Sg= dH/P

Sg = (H/P), където  = dH/H и представлява темпът на растеж на резервните пари.

Сеньоражът може да се раздели на “чист” сеньораж и на “инфлационен данък”.6

S=dm +  m

S = изменение на паричната маса в реално изражение + инфлация, умножена по паричната маса в реално изражение

“Чистият сеньораж” представлява изменението на реалните пари. То е свързано с реалния растеж на икономиката или с изместване на търсенето на пари в посока към увеличение.

Инфлационният данък е функция от инфлацията, която в случая представлява данъчната ставка, и паричната маса в реално изражение, която публиката притежава - това е данъчната база. При отсъствие на инфлация инфлационният данък е нула, но сеньоражът няма да бъде нула, ако има растеж и увеличение на реалното търсене на пари.

3.4. Устойчивост на фискалната политика

3.4.1. Основни понятия

Няма все още всеобщо призната дефиниция за това какво представлява устойчивата фискална политика. За сметка на това има широко съгласие, че фискалната политика не е устойчива, ако сегашната и бъдеща фискална позиция водят до увеличение на отношението държавен дълг към БВП. По тази причина ключови индикатори за устойчивостта на фискалната политика са величината и скоростта на изменение на отношението дълг /БВП. Опитът на много страни е показал, че упорито високи стойности дълг / БВП водят до загуби за обществото и евентуално могат да доведат до неустойчивост, в смисъл на необходимост от промяна на политиката.

Високото отношение на дълга към БВП води до загуби, защото то повишава реалните лихвени проценти и съответно повишава равнището на разходите за обслужване на дълга. По този начин ресурсите за извършването на други разходи спадат, а с това намалява гъвкавостта и маневреността на фискалната политика. Високото отношение на дълга към БВП е неустойчиво, защото в един момент финансовите пазари могат да променят очакванията си, ако разберат, че водената политика не може да се приема повече на доверие и трябва да бъде променена.Тази промяна в очакванията ще направи изключително трудно, а вероятно и невъзможно, държавата да продължава да продава дълг. Пазарът ще разбере, че колкото е по-висок държавния дълг, толкова по-трудно държавата ще се вмести в бюджетните си ограничения чрез ограничаване на разходите и създаване на първичен излишък, и следователно рискът от монетизиране на дефицита или преструктуриране и разсрочване на дълга нараства.

На база на тези разсъждения се достига до следния подход за оценка на фискалната устойчивост, при който се дефинира като устойчива такава позиция на фиска, която не води до повишаване на отношението дълг/БВП, т.е. фискална позиция, която стабилизира отношението дълг / БВП при реалистични прогнози за темпове на растеж, лихвени проценти и инфлация. Този показател, въпреки че е прост, има два основни недостатъка. Първо, икономическата теория не предлага критерий за оптимално равнище на отношението дълг/БВП. Второ, опитите да се стабилизира отношението дълг/БВП могат да наложат прекомерно ограничителни рамки върху фискалната политика.

За се избегнат тези недостатъци, се прилага друг, по-хлабав критерий, който се основава на понятието за платежоспособност. Платежоспособността, необходимо условие за фискална устойчивост, изисква отношението дълг/БВП да се увеличава с темп, който да бъде по-нисък от реалния лихвен процент минус реалния растеж на БВП. Равносилно на това, номиналният дълг трябва да расте с темп под равнището на номиналния лихвен процент.

Извеждането на показателя за платежоспособност се базира на бюджетното ограничение на общото правителство:

Dt+1= Rt*Dt + Pd

Dt , Dt+1 - дълг в началото и края на периода;

Rt = (1+rt ) представлява сконтов фактор, който се прилага между двата периода t и t+1;

Pd е съответно първичния дефицит на бюджета.

Може да се покаже, че времевото бюджетно ограничение на общото правителство като отношение към БВП може да се запише така:

Темп на изменение на отношението дълг/БВП = Първично салдо + [реален лихвен процент - реален темп на растеж] * [отношение дълг/БВП от предходния период] - сеньораж

Или

Δdt/dt-1 = pdt +(rt-yt)d t-1 - st

където

Δdt/dt-1 е темпът на изменение на отношението дълг/БВП в текущия период;

dt-1 е отношението дълг/БВП в предходния период;

pdt е първичното салдо в отношение към БВП;

rt е реален лихвен процент;

yt е реален растеж на БВП;

st е сеньораж.

В тази формула първичният излишък означава, че pdt < 0, а първичният дефицит означава, че pdt > 0.

Изменението на отношението на държавния дълг към БВП може да се представи като функция от основните макроикономически показатели и по следния начин:

dt/dt-1 = rt - yt + t-1 - t + (G - T)/D - (t x M)/D - (yt x M)/D

където: d - отношението на държавния дълг към БВП;

rt - реален лихвен процент;

yt - реален темп на растеж на БВП;

 - инфлация;

D - държавен дълг в номинално изражение;

М - широки пари в края на периода;

(T - G) - първично салдо на бюджета.

Това уравнение представлява друг израз на времевото бюджетно ограничение на правителството. Независимо от формата времевото бюджетно ограничение означава, че:

Изменението на отношението дълг/БВП се определя от първичното салдо, сеньоража и растежа. Когато реалният лихвен процент е по-висок от темпа на растеж на БВП, отношението дълг/БВП се увеличава, тъй като лихвените плащания прибавят повече към дълга, отколкото растежът прибавя към БВП. Тази ситуация е допустима само, ако правителството има първичен излишък, с който покрива частично разходите за лихви. Ако първичното салдо е на дефицит и реалните лихвени проценти са по-високи от темпа на растеж на БВП, то за правителството става невъзможно да поддържа постоянно първичното салдо на дефицит, който се покрива с приходи от сеньораж. Тъй като величината на сеньоража е ограничена, то идва момент, от който нататък правителството трябва да предприеме мерки и осигури първичен излишък. Колкото по-високо става отношението дълг/БВП и колкото повече се отлага необходимата коригираща мярка, толкова по-голяма корекция ще трябва да се направи в условията на много тесни граници за маневриране.
Ако реалният лихвен процент е по-нисък от темпа на растеж на БВП, то тогава отношението дълг/БВП може да нараства, първичното салдо може да бъде на дефицит. Това не означава, че в този случай няма граница за отношението дълг/БВП. Ако отношението дълг/БВП расте, то от един момент нататък лихвените проценти ще започнат да се повишават и евентуално ще надминат нивото на темпа на растеж на БВП.
Устойчивостта на фискалната позиция се определя не само от променливи, които правителството може да контролира като приходи и разходи, но зависи и от други фактори като лихвени проценти и реален растеж, демографските тенденции.
Адекватното измерване на дълга в тъждеството на бюджетното ограничение е на нетна основа. Нетният дълг е най-близък измерител на нетната стойност на правителството (активи минус задължения), въпреки че тези показатели за правителството се изчисляват по счетоводна стойност и не се коригират за нефинансови активи.
Тъждеството на правителството може да се използва за изчисляване на бюджетните цели, чрез които ще се постигне определено желано равнище на дълга като стабилизиране или редуциране на отношението дълг/БВП. Може да се изчисли, че стабилизирането на отношението дълг/БВП означава, че отношението на касовия дефицит към БВП не трябва да надвишава първоначалното равнище на отношението дълг/БВП умножено по растежа на номиналния БВП.

Изразено чрез времевото бюджетно ограничение отношението дълг/БВП може да се запише:

Отношение дълг/БВП = Сегашна стойност на очакваните бъдещи първични салда в процент към БВП + Сегашна стойност на очаквания бъдещ сеньораж в процент от БВП

Платежоспособността може да се дефинира като ситуация, при която правителството е в състояние да покрие напълно задълженията си. Оценката на платежоспособността на правителството включва не само оценка на текущите приходи и разходи, но също така и очакванията за бъдещи приходи и разходи. Изходната точка за оценка на платежоспособността по принцип е баланса на публичния сектор, т. е. обобщена картина на държавните активи и задължения. Държавните активи включват натрупания към момент запас от активи (вътрешни и външни), както и очакваните бъдещи приходи (сегашната стойност на бъдещите приходи7). Държавните задължения включват текущите задължения, както и сегашната стойност на бъдещите разходи. По този начин балансът на правителството се превръща в документ, обърнат към бъдещето, в който се интегрират както краткосрочното, така и дългосрочното изпълнение на фискалната политика. Разликата между така оценените активи и задължения на правителството се дефинира като неговата нетна стойност (net worth). Ако нетната стойност е положителна, то правителството е платежоспособно. Ако нетната стойност е отрицателна, то правителството е неплатежоспособно и ако не предприеме мерки за повишаване на активите си, правителството няма да може да посрещне задълженията си.

От гледна точка на времевото бюджетно ограничение това означава, че отношението дълг/БВП в първоначалния момент на анализа трябва да бъде равен на сегашната стойност на очакваните бъдещи първични салда и сеньоража в процент към БВП.

3.4.2. Показатели за фискална устойчивост

Показателите имат за цел да оценят величината на необходимата корекция на бюджета, ако такава се налага, за да се стабилизира отношението дълг/БВП.

Положителна нетна стойност. Това означава, че сегашната стойност на първичните баланси е по-голяма или равна на дълга. Разликата между отношението дълг/БВП към момента и сегашната стойност на първичните салда представлява показател за необходимата фискална корекция.
Дупка в първичното салдо. Този показател представлява сегашната стойност на първичното салдо, което стабилизира първоначалното отношение дълг/БВП, минус действителното първично салдо.Ако разликата е положителна, то е необходимо да се предприеме фискална корекция, за да се стабилизира отношението дълг/БВП. За да се изчисли тази разлика е необходима информация за действителното първично салдо, отношението дълг/БВП в началния момент на анализа, реалния лихвен процент и реалния темп на растеж. Този индикатор е еквивалентен на подхода с положителна нетна стойност, когато трябва да се стабилизира първоначалното отношение дълг/БВП.
Средносрочна дупка в данъчните приходи. Този показател измерва необходимата корекция на отношението на данъчните приходи към БВП, която е необходима за стабилизиране на отношението дълг/БВП при дадени траектории на изменение на нелихвените разходи и трансферите (като процент от БВП), на реалните лихвени проценти и темпове на растеж.

3.4.3. Експозиция към фискален риск 8

Експозицията на правителството към фискален риск може да се оцени на база на следната таблица:

Каре 1. 1: България - Матрица на фискалните рискове

Източници на фискален риск

Преки (задължение при всички случаи)

Условни (задължение при настъпването на определени обстоятелства)

Явни (експлицитни)

Задължение на държавата, произтичащо от закон или договор

Външен и вътрешен държавен дълг [размер и структура] [В]

Бъдещи разходи за пенсии, според закона [С]

Определени със закон разходи за здравеопазване [С]

Отделни държавни гаранции по не-държавни заеми и задължения [Н]

Задължения за възстановяване на минали щети върху природата, договорени при приватизацията и други задължения по околната среда [С]

Задължения на Насърчителната банка [Н]

Задължения на Агенция за застраховане на износа (застраховки, покриващи политически и средно-срочни търговски рискове) [Н]

Задължения на фонд “Земеделие” [Н]

Неявни (имплицитни)

“Морално” задължение на държавата, отразяващо обществени очаквания или натиск от определени групи

Натрупани и очаквани публични инвестиции, свързани с осигуряването на определени обществени услуги, както и свързани с присъединяването към Европейския съюз [В]

Бъдещи повтарящи се разходи, произтичащи от минали инвестиционни проекти

Опазване на околната среда - неизвестни към момента задължения, както и преработката на токсични и радиоактивни отпадъци [?]

Изчистване на просрочия и задължения на предприятия [С]

Неплащане на общински негарантирани заеми, гаранции, и/или задължения за осигуряването на основни обществени услуги [С]

Подкрепа на банковия сектор в случай на нужда [Н]

Ниво на риск: [В] - високо; [С] - средно; [Н] - ниско; [?] - неизвестно
Посочените задължения се отнасят само до правителството - не обхващат централната банка.

Литература

A Manual on Government Finance Statistics (IMF), второ издание;

Barro R., Macroeconomics, ch. 14;

М. Ненова,“Фискална политика”, в сборник студии “Преходът”, изд. Агенция за икономическо програмиране и развитие, под ред. на В. Антонов и Р. Аврамов, София, 1994 г.;

М. Ненова, “Сеньораж и парична политика”, в “Паричната политика в условията на преход. Конференция, Боровец, 25-27 април 1996г.”, изд. на БНБ, София, 1996г.;

М. Ненова, Н. Мичева, Ц. Манчев, А. Михайлов, “Финансовата политика в България в условията на преход към пазарна икономика”, изд. на БНБ, София, 1997 г.

М. Ненова, “Фискална политика и макроикономическа стабилизация”, глава 4 на “Паричният съвет в България (Началото и по-нататък)”, Г. Минасян, М. Ненова, В. Йоцов, ГорексПрес, София, 1998г. (бълг.)

“България. Икономически меморандум. Двойното предизвикателство на прехода и присъединяването към ЕС.”, Световна банка, 2001г., глава 1;

Bulgaria: Public Finance reforms in the Transition, 1994, February, The World Bank, report No 12273-BUL

Carmichael J., On Barro's Theorem of Debt Neutrality: The Irrelevance of Net Wealth, 1982, March, American Economic Review, vol. 72, no 1;

Buiter W., Aspects of Fical Performance in Some Transition Economies Under Fund - Supported Programs, 1997, April, IMF WP/97/31;

Blejer M., Cheasty A., The measurement of Fiscal Deficits: Analytical and Methodological issues, 1991, December, Journal of economic Literature, vol. XXIX;

Blanchard O., Debt, Deficits, and Finite Horizons, 1983, Journal of Political Economy, vol. 93, no 21;

Chalk N., Hemming R., Assessing Fiscal Sustainability in Theory and Practice, April 2000, IMF Working Paper;

Easterly W., Schmidt-Hebbel K., The Macroeconomics of Public sector deficits, 1991, October, The World Bank WPS 775;

Polackova H., Contingent Government Liabilities. A Hidden Risk for Fiscal Stability, 1998, October, The World Bank, 1989.

1. Методология на статистиката (Държавна финансова статистика (2001) и Система на националните сметки)

1.3. Сектор “Държавно управление” в СНС93

1.4.1. Отчет на държавните операции

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.comАрхив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

Copyright © 2002 - 2024 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета