Helpos.com - Архив от реферати и дипломни работи

Helpos.com >> Архив >> Финанси >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

Икономически университет – Варна

Катедра “Финанси и кредит”

 

Курсова работа

Критерии за избор на междинни и крайни цели на паричната политика

предмет “Теория на парите”

спец. Финанси

2008 г.


Съдържание

 

1. Крайни цели на паричната политика. 3

2. Междинни цели на паричната политика. 7

Заключение. 15

ЛИТЕРАТУРА.. 16

 

 


1.     Крайни цели на паричната политика

 

Паричната политика се провежда в областта на количеството на парите[1] (на паричната маса) в обръщение, лихвения процент и валутния курс. Представлява избор и осъществяване в с определена интензивност и мащаби на парични мерки като парична експанзия, парична рестрикция, реализиране на междинни цели и валутно интервениране, които са насочени към постигането на крайните цели на паричната политика на дадена страна. Паричната политика се разработва от централната банкова институция. Целите на паричната политика се разделят на междинни и на крайни цели.  Между междинните и крайните цели на паричната политика има определена връзка. Те са по принцип съвместими, но между някои от тях може да възникне и конфликт, което затруднява провеждането на паричната политика. Такъв конфликт в частност може да се появи при отчитането на краткосрочните и дългосрочните последици от действията на централната банка – това се отнася например за връзката между паричната маса, лихвените проценти, инфлацията, валутния курс и др.

 Крайните цели[2] на паричната политика се изразяват в постигането на ценова стабилност, на висока заетост, икономически растеж, стабилност на лихвените проценти, стабилност на финансовите и валутните пазари. Високата заетост е цел, която си струва поради две главни причини. Първо, алтернативното положение (високата безработица) носи много нещастие на хората. От друга страна, когато безработицата е висока, в икономиката има не само бездействащи хора, но също така и бездействащи ресурси (затворени предприятия и неизползвано  оборудване) в резултат на което се губи производството и се получава по-нисък брутен вътрешен продукт на страната. Макар да е ясно, че високата заетост е желателна се появява въпроса колко висока трябва да бъде тя и кой е момента, в който икономиката работи при пълна заетост. На пръв поглед изглежда, че момента на пълна заетост е моментът, в който безработицата е нула. Но това определение игнорира факта, че известна безработица, наречена фрикционна безработица, е полезна за икономиката. Например когато работник реши да търси нова работа, той може да остане безработен известно време, докато продължава търсенето й. Работниците често решават доброволно да напуснат временно работата и да се занимават с други дейности, а когато решат да се върнат на пазара на труда, отново минава известно време. Ползата от съществуването на известна безработица е, че в икономиката ще има по-малки периоди без наличието на свободни позиции в предприятията, след напускането на работници. Следователно при крайната цел на висока заетост стремежът не трябва да е към ниво над безработицата нула, а по-скоро към ниво над нулата, съвместимо с пълната заетост, при която търсенето на работна сила е равно на предлагането й. Икономистите наричат този процент на безработицата естествено ниво на безработицата.

Целта устойчив икономически растеж[3] е тясно свързана с високата заетост, защото е по-вероятно предприятията да инвестират в капиталово оборудване, което ще увеличи производителността и икономическия растеж, когато безработицата е ниска. Обратно, когато безработицата е висока и предприятията бездействат, за фирмата не е изгодно да инвестира в допълнителни мощности и оборудване. Макар двете крайни цели да са тясно свързани, политика може да е конкретно насочена към стимулиране на икономическия растеж чрез директното насърчаване на предприятията да инвестират или на хората да спестяват, което осигурява повече средства на предприятията да инвестират.

Стабилността на лихвените проценти влияе на планирането на инвестициите, на частните и на държавните разходи. От своя страна лихвените проценти зависят от общата ситуация в икономиката и в частност от колебанията на ценовото равнище. Централната банка може да има и свои специфични подбуди за намаление на лихвеното равнище – това е желанието й враждебно да не настройва общественото мнение, причина за което могат да станат високите лихвени проценти. Колебанията на лихвените проценти, които влияят на готовността на потребителите да купуват например жилища, затрудняват както потребителите кога да изберат момент за закупуване на жилище, така и строителните фирми, планирайки колко жилища да построят.

Стабилността на финансовите пазари[4], включително на валутния пазар, е резултат на общата ситуация в икономиката. Тя обаче оказва обратно влияние на икономическата активност. На финансовите пазари влияе позитивно стабилността на лихвените проценти поради връзката между лихвените проценти и цените на финансовите инструменти. У нас например стабилността на финансовите пазари е била винаги приоритетна цел на икономическата и политическата политика поради влиянието на валутния курс върху външноикономическите и финансовите позиции на страната. Стабилността на финансовите пазари се укрепва и чрез стабилност на лихвените проценти, тъй като колебанията им създават голяма несигурност на финансовите институции. Покачването на лихвените проценти[5] води до големи капиталови загуби по дългосрочните облигации и ипотеки, загуби, които могат да предизвикат фалит на финансовите институции, инвестирали в тях.

Стабилността на цените[6] е желателна, защото нарастващото ниво на цените (инфлацията) създава несигурност в икономиката. Инфлацията затруднява и планирането в бъдеще. Например в една инфлационна среда е много по-трудно колко да решите колко средства трябва да заделите, за бъдещи инвестиции. По-нататък инфлацията може да обтегне социалните отношения в една страна. Девалвацията и обезценката, служи само за засилване на тези скрити ефекти.

Факт е, че страните със стабилни пари[7] (ниски темпове на инфлация), следват тенденцията да растат по-бързо от страни с високи темпове на инфлация. Например през последния половин век растежът в Съединените щати е по-нисък, когато инфлацията е по-висока. Средният икономически растеж е 3.9%, когато инфлацията е по-ниска от 3%, и е само 2.7%, когато инфлацията надвишава 6%. Подобен модел се очертава в Европейския съюз през последното десетилетие. Стабилните пари опростяват избора. Когато цените са стабилни, точното време на решението за покупка или производство не е толкова важно. Много по-малко усилия са отклонени от продуктивно използване с единствената цел да се компенсира следващото покачване на цените. Тъй като цените в бъдеще ще са много подобни на тези днес, по-малко усилия се губят за изследване на възможни сценарии относно загубата на покупателна способност. С други думи само стабилността на цените осигурява среда, в която индивидите могат да следват естествените си стимули да генерират най-доброто разпределение на ресурсите и продуктите във времето без никакво разсейване. Следователно само ценовата стабилност позволява на икономическата свобода да действа. Една от основните функции на парите е като разчетно средство – нещо, което да измерва цената на една стока спрямо друга. С други думи те са източник на информация как да се прави верния избор. Колкото по-сигурна е тази информация, толкова по-голям е шансът да вземем правилното решение. Освен факта, че цените могат да бъдат значително по-високи или по-ниски в бъдеще, нестабилните пари създават допълнителни усложнения. Темпът на изменение[8] на цените също така влияе на лихвените проценти и на стимулите да се поддържа капиталът поради други изкривявания в стопанството като зле обмислените данъчни положения. Когато цените варират, изчисленията се променят. Ако инфлацията нараства, количеството от продукти, които могат да се купят с един долар, намалява с течение на времето. Следователно стойността или покупателната способност на доларите, които евентуално ще върнете от приятеля си, ще бъде по-малка от стойността, когато парите са били дадени назаем. Съществува риск от обезценка, който вие бихте желали да избегнете. Начинът, по който повечето хора избягват този риск, е да се изиска от заемателя да плати тази очаквана загуба на покупателна способност в допълнение на алтернативната доходност. Стабилността на цените подрежда очакванията на хората в стопанството и ги оставя да работят по-ефективно за да достигнат потенциала си. Нестабилността на цените разрушава системата като повишава разходите за правене на бизнес и (особено при инфлацията, която отчуждава ресурсите) ограничава стопанската свобода. Стимулите се изкривяват и производството намалява. Политиката, която подкопава стабилността на парите от типа на девалвацията и обезценката, служи само за засилване на тези скрити ефекти. Ценовата стабилност[9] насърчава икономическия растеж и просперитета. При стабилност на цените не се изкривяват стимулите, не се хабят ресурси при опита да се предвиди следващата промяна в инфлацията и се избягва неефективното използване на работници вместо машини. Накратко, сигурните пари правят живота по-лесен и позволяват на хората да се фокусират върху постигането на целите си и на пълния си потенциал. Икономическата свобода нараства. Важният въпрос разбира се е как малките страни могат да постигнат стабилност на цените. Литературата насочва или към обвързване на валутите им към тези на големи и по-стабилни страни или за пълен отказ от отделна валута и присъединяване към оптимална парична зона, базирана на валутата на по-голяма страна. Нито една политика обаче, не може да бъде възприета изолирано. Значително движение по пътя към просперитет трябва да съпровожда паричната иновация. Девалвацията[10] или обезценката не са желана политика за развиващите се страни. Предполагаемите положителни ефекти са прекалено раздути, а недостатъците са твърде големи. Страните, които девалвират, откриват, че бързо идва инфлацията с негативното и влияние върху стимулите, производството, просперитета и растежа.

Макар много от споменатите крайни цели[11] да са съвместими помежду си – високата заетост с икономическия растеж, стабилността на лихвените проценти със стабилността на финансовите пазари – това не винаги е така. Целта стабилност на цените в краткосрочен план често е в противоречие с целите стабилност на лихвените проценти и висока заетост. Например, когато в икономиката има експанзия и безработицата спада, както инфлацията, така и лихвените проценти могат да започнат да се покачват. Ако правителството се опита да предотврати нарастването на лихвените проценти, като купува облигации, наддавайки за цената им и предизвиквайки по този начин спада на лихвените проценти, направените в резултат на това покупки на открития пазар ще доведат до нарастване на паричната маса, което стимулира инфлацията. От друга страна, ако правителството забива нарастването на паричната маса, за да предотврати инфлацията, в краткосрочен план могат да нараснат както лихвените проценти, така и безработицата. Поради това противоречието между целите може да изправи държавата пред много труден избор.

 

2. Междинни цели на паричната политика

 

Със своите действия централната банка не е в състояние да повлияе пряко и незабавно на крайните цели, които вече бяха споменати. Наистина чрез инструментите на паричната политика тя влияе индиректно на крайните цели, но това влияние се проявява едва след изтичането на определено време (месеци, дори и години). И тогава може да се окаже късно за корекции, ако не се е действало правилно. Затова базисната стратегия на централната банка е да избере цели и индикатори, намиращи се между нейните инструменти и крайни цели, наречени междинни цели, и преследвайки тях, да съди своевременно за движението и отклонението от крайните цели. Това налага стабилна и предвидима връзка между междинните и крайните цели на паричната политика. Междинни цели, към чието достигане ще се стреми централната банка могат да бъдат паричните агрегати и лихвените проценти, за които се приема, че влияят пряко на някои от избраните вече крайни цели, например ценовата стабилност, заетост и др. Но централната банка може да е в състояние да влияе пряко дори и на тези междинни цели. Тогава тя избира други цели, наречени оперативни цели, разположени между нейните междинни цели и инструменти. Оперативните резерви могат да бъдат банковите резерви (тяхната обща сума или само резервите, създавани чрез операции на открития пазар) или краткосрочните лихвени проценти, например на междубанковия пазар или по съкровищните полици, като се предполага, че тези променливи реагират по-добре на инструментите, използвани от централната банка. При уточняване на избора на междинните и оперативните цели може да се появи известно двусмислие. Една и съща променлива може да бъде както междинна променлива, така и оперативна цел, така и да бъде двете едновременно. Това се отнася се отнася например за паричната база и краткосрочните лихвени проценти.

Възприемайки споменатата стратегия[12], централната банка се надява да „улучи” крайната цел, „прицелвайки” се в междинните цели, а не директно в крайната цел, което дори е невъзможно (образно казано тази крайна цел може просто да не се вижда на хоризонта). Така, следейки траекторията към оперативните и междинните цели, така във всеки момент централната банка може да въведе корекции, ако те са необходими, без да чака реакцията на крайната цел, която при неправилни действия изобщо няма да бъде улучена. Разбира се, информацията за поведението на крайните цели се използва текущо, за да не се настройват инструментите на паричната политика съобразно променящите се условия. Има две променливи, които могат да служат за междинни цели – това са паричните агрегати и лихвените проценти. Главният проблем тук е, че централната банка не може да улучи едновременно тези две променливи. Това се доказва чрез използване на анализа на търсенето и предлагането на паричния пазар. Нека напред погледнем ситуацията, при която изборът на паричен агрегат (или на парична маса) за междинна цел означава загуба на контрол върху лихвените проценти.

               Фигура 1 – Резултат от таргетирането на паричната маса[13]

 

На Фигура 1 са изобразени търсенето и предлагането на паричния пазар. Да допуснем, че за междинна цел е избрана паричната маса на ниво МS*.  Централната банка очаква търсенето на пари да бъде в МD*, при което лихвения процент ще се установи в i*. Но МD  се колебае между МD’ и MD” . Причините за колебанието на МD са промени в дохода, ценовото ниво и предпочитанията на потребителите да държи на други активи вместо пари. От графиката се вижда, че макар и Централната банка да паричното предлагане в МS*, изместването на кривата МD, ще предизвика промяна в лихвения процент, той ще се колебае от i’ до i”. Или изборът на МS за междинна цел (таргетиране на паричното предлагане) ще доведе до загуба на контрол върху лихвения процент. Причината е в колебанията на търсенето на пари.

На Фигура 2 е изобразена ситуацията, при която се таргетира лихвения процент. Междинната цел е лихвения процент, установен на ниво i*. Централната банка очаква търсенето на пари да бъде в МD*, на което ще съответства предлагането на пари МS*.  Но МD се колебае поради вече посочените причини между MD’ и MD’’. При намаляване на паричното търсене до MD’ лихвения процент ще спадне до i’. За да върне лихвения процент на желателното ниво i*, Централната банка ще продава облигации, паричното предлагане ще се свие до MS’ и лихвения процент ще нарасне до i*. Ако търсенето на пари нарасне до MD’’, при което ще нарасне и лихвения процент до i”, Централната банка ще купува облигации на открития пазар, паричното предлагане ще расте и лихвения процент ще намалява, докато стигне ниво i*. Или поддържането на лихвения процент на таргетираното ниво i* доведе до загуба на контрол върху паричното предлагане, то се колебае от MS’ до MS’’. 

Фигура 2 – Резултат от таргетирането на лихвените проценти[14]

 

Поради тази несъвместимост на двете междинни цели трябва да търсят критерии за избора на една от тях. Тук ще бъдат посочени само някои непосредствени критерии при избора на междинна цел. При избора на междинна цел могат да се използват няколко критерии. Те са измеряемост, контролируемост на междинната цел и влиянието на междинната цел върху крайната цел. Според това до каква степен са спазени тези критерии може да се отдаде предпочитание на една от двете междинни цели – паричен агрегат или лихвен процент.

Измеримостта[15] се изразява в бързото и точното измерване на променливата, служеща за междинна цел, защото тази цел ще е полезна само ако сигнализира по-бързо от крайната цел, когато политика се отклонява от курса. Тук се появява въпроса каква полза ще има Централната банка, ако планира да постигне 4% темп на нарастване на М2, а няма бърз и точен начин за измерване на М2. Данните за паричните агрегати се получават с двумесечно закъснение, а данните за лихвените проценти са достъпни почти веднага. От друга страна, данните за променлива, служеща за крайна цел като БВП, се събират на тримесечие и се предоставят с едномесечно закъснение. Освен това, данните за БВП не са толкова точни както тези за паричните агрегати или лихвените проценти. Само на тези основания съсредоточаването върху лихвените проценти  и паричните агрегати като междинни цели, а не върху крайната цел като БВП, може да ни даде по-ясни сигнали за състоянието на политиката на централната банка. На пръв поглед лихвените проценти изглеждат много по-измерими от паричните агрегати и оттам по-лесни като междинни цели. Данните за лихвените проценти не само че се обявяват по-бързо от тези за паричните агрегати, но и се измерват по-точно и по-рядко се ревизират, за разлика от паричните агрегати, които подлежат на доста ревизии. От друга страна, лихвения процент, който се измерва бързо и точно, номиналния лихвен процент, обикновено е лоша мярка за реалните разходи при заемането на средства, които с по-голяма сигурност ни показват какво ще стане с БВП. Тези реални разходи при заемането на средства са измерват по-точно чрез реалния лихвен процент – лихвения процент, коригиран с очакваната инфлация ir = i – ne). За съжаление реалния лихвен процент се измерва изключително трудно, защото няма пряк начин за измерване на очакваната инфлация. Понеже както при лихвения процент, така и при паричните агрегати има проблеми с измеряемостта, не е ясно кое е по-удачно да се избере като междинна цел.

Централната банка трябва да може да упражнява ефективен контрол над променливата, за функционира тя като полезна междинна цел. Ако тя не може да контролира междинната цел, то тогава информацията, че тя се отклонява от предвидената траектория, е болезнена, защото няма как да бъде върната към нея. Някои икономисти като междинна цел да се използва номиналния БВП, но тъй като Централната банка няма почти никакво влияние върху номиналния БВП, тя не би го ориентирала много как би трябвало да оперира с инструментите на политиката си. Централната банка обаче упражнява добър контрол върху паричните агрегати и лихвените проценти. Разглеждането на процеса на предлагането на пари и инструментите на централната банка показва, че тя наистина има възможност да упражнява силно влияние върху паричното предлагане, макар контролът й да не е съвсем пълен. Видяхме също, че операциите на открития пазар могат да се използват за управление на лихвените проценти чрез директно въздействие върху цената на облигациите. Понеже централната банка може да установява пряко лихвените проценти, докато тя не може да контролира пряко паричното предлагане, може да изглежда, че лихвените проценти доминират над паричните агрегати според критерия контролируемост. Централната банка обаче не може да установява реалните лихвени проценти, защото няма контролируемост над инфлационните очаквания. Така отново не мога да се преведат неоспорими аргументи, че лихвените проценти са за предпочитане пред паричните агрегати на междинна цел, или обратното.

Най-важната характеристика, която трябва да има една променлива, за да бъде тя полезна като междинна цел, е въздействието й върху крайната цел да е предвидимо. Тъй като способността за въздействието върху крайните цели е от такова решаващо значение за полезността на променливата, използвана като междинна цел, връзката между паричната маса и лихвените проценти с крайните цели – производство, заетост и ниво на цените – е обект на много дебати сред икономистите. Доказателствата за това дали тези крайни цели са в по-тясна (по-предвидима) връзка с паричната маса, отколкото с лихвените проценти, не са категорични. Дори първите два критерия за избор на междинна цел да бъдат спазени, паричните политика няма да бъде резултатна, ако не бъде спазен третият. Ето защо този критерии е до голяма степен решаващ. Емпиричният анализ сочи по-скоро предимство в полза на връзката между паричната маса и крайните цели на паричната политика като производство, заетост и ценова стабилност. Все пак, както вече отбелязахме, по този въпрос има дискусия в икономическата теория.

Като конкретен пример за избора на междинна цел може да бъде спомената паричната политика на централната банка на Япония. Тя използва лихвения процент като междинна цел на своята парична политика. Това дава пряк резултат в забавянето на нарастването на паричната маса, като също така намалява и неговата променливост. Поради добрите резултати от провежданата парична политика и избора на лихвените проценти за междинна цел в Япония започва да намалява полезността на паричния агрегат М2 + депозираните сертификати като индикатор за паричната политика.

Сравнително нова като междинна цел в някои страни по света е въведено инфлационното таргетиране[16] – целта на Централната банка е със средствата на паричната политика да държи инфлацията в предварително определен коридор (отделно зададен за кратко-, средно- и дългосрочно таргетиране). По емпиричен път е доказана връзката между инфлационното таргетиране и постигнатите резултати на паричната политика. Като цяло инфлационното целеполагане допринася за цялостното подобрение на провежданата парична политика. Този извод е изведен от следните четири резултати[17]. Първо, инфлационните нива, също както и лихвените проценти намаляват след като държавите приемат инфлационното таргетиране като междинна цел. Второ, променливия икономически капацитет не се влошава, а точно обратното – дори се подобрява, след приемането на инфлационното целеполагане. Трето, обменните курсове започват да намаляват. Четвърто, гореспоменатите процеси са били често срещана тенденция през 90-те години, като страните приели инфлационното целеполагане като цел са се справили много по-добре с отделните икономически променлива (инфлационни нива, лихвени проценти, валутни курсове, икономически капацитет) от индустриализираните страни като САЩ и Германия, които не са прилагали инфлационно целеполагане. За първи инфлационното таргетиране[18] е използвано в Нова Зеландия, а по-късно и държави като Унгария[19], Филипините, Исландия, Норвегия, Австралия, Тайланд, Швейцария, Перу, Полша и др. Тази тенденция се изразява в това, че централната банка задава определена цел за инфлацията в дългосрочен период и централната банка има голяма свобода в действията си, стига да държи инфлацията в определени граници.

На Фигура 3 ясно може да се види по какъв начин влияе инфлационното таргетиране в дългосрочен план върху годишното ниво на инфлацията в страни като Унгария, Исландия, Израел, Корея, Норвегия, Нова Зеландия, Перу, Филипините и Полша. Може би графиката, на която е представено инфлационното таргетиране в Нова Зеландия, най-добре илюстрира влиянието инфлационното таргетиране. Ясно се вижда, че централната банка избира дългосрочна цел на инфлацията между 0% и 2%. Естествено, не може да целта на централната банка да бъде инфлация равна на 0%. Това ще има негативно влияние върху икономиката, защото ще има реална опасност от изпадането и в дефлация, както и нарушаване на естествената безработица. Благодарение на избирането на инфлационна цел в дългосрочен план се упражнява контрол върху инфлацията. Чрез инфлационното таргетиране Нова Зеландия до голяма степен е успяла да упражнява контрол върху инфлацията. Други примери, които илюстрират как спада нивото на инфлацията, могат да бъдат Перу и Полша. И в двете страни в периода 1993-1995 година инфлацията е била 60%, а дори и повече. След започването на провеждане на политика на централната банка, която е подчинена на инфлационното таргетиране инфлацията трайно започва да спада. В крайна сметка инфлацията спада до нива в интервала 1,5%-2% през 2005.

Фигура 3 -  Годишни инфлационни нива и цели в страните, които използват инфлационното таргетиране (1990-2005 г.) [20]

Заключение

 

В обобщение може да се каже, че инфлационното таргетиране спомага до голяма степен за постигането на основната крайна цел на паричната политика – ценовата стабилност.

В заключение може да се каже, че ценовата стабилност се избира за крайна цел на паричната политика както на централните банки, така и на европейската централна банка. В договора за създаване на европейската общност това е основната разпоредба в главата за паричната политика. Като съсредоточава паричната политика на ЕЦБ върху тази цел договорът отразява съвременното икономическо схващане за ролята, обхвата и границите на паричната политика и подчертава институционалната и организационна структура на дейностите на централните банки в икономически и паричен съюз. Определянето на ценовата стабилност за главна крана цел се дължи на ред причини. Първо, десетилетия на практически опит и множество икономически изследвания сочат, че паричната политика допринася най-вече за подобряване на икономическите перспективи и повишаване на жизнения стандарт на гражданите чрез поддържане на трайна ценова стабилност. Второ, теоретичните основи на паричната политика, както и натрупаният в миналото опит показват, че в крайна сметка само паричната политика може да влияе върху равнището на цените в икономиката. По този начин поддържането на стабилни цени е единствената постижима цел за единната парична политика в средносрочен план. За разлика от това, независимо от положителното въздействие на ценовата стабилност, извън възможностите на паричната политика е да оказва трайно влияние върху реалните променливи. Постигането на ценовата стабилност става по един или друг начин, в зависимост от избора на междинна цел на централната банка. С развитието на икономиката и паричната теория се появява инфлационното таргетиране като нов, по-ефикасен метод за постигането на основата цел на централната банка.

ЛИТЕРАТУРА

 

1.      Мишкин, Фр., Теория на парите, банковото дело и финансовите пазари, Изд. „Отворено общество”, 2000

2.      Младенов, М., Пари. Банки. Кредит, 1998

3.      Миркович, К., Макроикономика, Изд. „Тракия-М”, 2001

4.      Майлс, М., Стабилните пари: критична стъпка по пътя към стопанска свобода и просперитет, 2005

5.      Friedman, M., The role of Monetary Policy, Economic Review

6.      Mishkin, Fr., Klaus Schmidt-Hebbel, Does Inflation Targetting Make a Difference?, 2006 

7.      Magyar Nemzeti Bank, Monetary Policy in Hungary, <http://english.mnb.hu/>

 



[1] Миркович, К., Макроикономика, Изд. „Тракия-М”, 2001, с. 671-674

[2] Friedman, M., The role of Monetary Policy, Economic Review, p. 2-5

 

[3] Мишкин, Фр., Теория на парите, банковото дело и финансовите пазари, стр. 361-363

[4] Младенов, М., Пари.Банки.Кредит, 1998, стр.167-168

 

[5] Младенов, М., Пари.Банки.Кредит, 1998, стр. 168-169

[6] Мишкин, Фр., Теория на парите, банковото дело и финансовите пазари, стр. 361-363

[7] Майлс, М., Стабилните пари: критична стъпка по пътя към стопанска свобода и просперитет, 2005, стр. 2-7

 

[8] Magyar Nemzeti Bank, Monetary Policy in Hungary, http://english.mnb.hu/

[9] Friedman, M., The role of Monetary Policy, Economic Review, p. 56-62

[10] Майлс, М., Стабилните пари: критична стъпка по пътя към стопанска свобода и просперитет, 2005, стр. 5-11

[11] Мишкин, Фр., Теория на парите, банковото дело и финансовите пазари, стр. 363

 

[12] Младенов, М., Пари. Банки. Кредит, 1998, стр. 168-171

[13] Младенов, М., Пари. Банки. Кредит, 1998, стр. 170

[14] Младенов, М., Пари. Банки. Кредит, 1998, стр. 171

[15] Мишкин, Фр., Теория на парите, банковото дело и финансовите пазари, стр. 365-367

[16] Младенов, М., Пари. Банки. Кредит, 1998, стр. 172-173

[17] Mishkin, Fr., Klaus Schmidt-Hebbel, Does Inflation Targetting Make a Difference?, 2006 

[18] Mishkin, Fr., Klaus Schmidt-Hebbel, Does Inflation Targetting Make a Difference?, 2006, p. 2-11

[19]  Magyar Nemzeti Bank, Monetary Policy in Hungary, http://english.mnb.hu/

 

[20] Mishkin, Fr., Klaus Schmidt-Hebbel, Does Inflation Targetting Make a Difference?, 2006, p. 33-34

 


Търси за: парична политика | междинни крайни цели | инфлация | икономически растеж | Централна банка | лихвен процент

Helpos.com >> Архив >> Финанси >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

.

Copyright © 2002 - 2019 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

counter counter ]]> eXTReMe Tracker