Helpos.com - Архив от реферати и дипломни работи

Helpos.com >> Архив >> Философия >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

Реферат

Аристотел – “Никомахова етика”

2007 г.

Съдържание

 

1. Аристотел. 3

2. Аристотел – “Никомахова етика”. 4

Библиография. 15

 


1. Аристотел

 

Според общоприетото мнение Аристотел се смята за баща на политическите науки. Факт е, че понятието за политика, наложило се днес чрез Аристотеловия трактат, има специфични измерения. Те са в знания, умения и практики превърнати в изкуство. Тогава е неизбежно кореспондирането между историята на знанието за политика с историята на политическия опит. Но освен политическите възгледи и анализи, характерни с оттенъка на философското мислене и философските науки, при Аристотел има и значително развитие на философското му мислене спрямо чисто човешките чувства – разум, вяра, добродетели. Именно анализираното от нас произведение „Никомаховата етика” на Аристотел е точно такова анализиране на благата, тяхната същност и природа, както и на чисто човешките приоритети изграждащи неговото съзнание и воля.

Античните политически знания на Аристотел са по-скоро изкуства и съдържат цялостна програма за възпитание (дидактика) и етика, както и формирането на ценностна перцепция (епистемология и естетика), също и комуникативни умения (риторика), и умения за сигурност (техники) и навици и не на последно място умения за мислене (логика). Водещ приоритет в началото на „Никомаховата етика” е именно изкуството като такова и приоритетите, които осигурява обучението и възпитанието. Това е най-очевидно и в трактата "Политика", където има преди всичко етически напътствия за цялото разнообразие от човешки дейности. Най-впечатляващ е аргументът в глави седма и осма, който "разделя" политическото на два хетерогенни вида: господарска и държавническа власт. Това е политико-антропологичната теза на Аристотел За него робството, войната и ловуването са естествени асиметрични форми, различни от политиката между равни, която изисква знания за изкуството на приятелството (filia).

 


2. Аристотел – “Никомахова етика”

 

Още по-очевиден пример е етическото произведение на Аристотел "Никомахова етика", където на свой ред има цели абзаци и позовавания на "Политика". Следователно политическите идеи съществуват като морални много преди да е канонизирано знанието за политиката. Моралността полага еднопосочността на политиката: "Само по един начин сме добри, а по многобройни начини сме лоши." (Аристотел, 1993, с. 49).

Политическото знание е конституирано консенсуално в рамките на дадена култура и общество. То е имплицитен опит за конкретната култура. Най-често знанието за политиката е езотерично: "В прекрасните и справедливите неща, с които се занимава политиката, има толкова голяма разлика и неустановеност, че изглежда ги има само в законите, но не и по природа." (Аристотел, 1993, с. 18). Аристотел смята, че: "Може би ще се приеме мнението, че към най-висшата и най-основната наука. А ясно е, че това е науката за държавата. Защото именно тя предписва какви науки трябва да има в държавите и кои от тях и до каква степен всеки да изучава. Виждаме още, че най-почитаните способности (dunamis) - такива като стратегията, изкуството да се управлява домакинството, реториката - също са подчинени на нея. Понеже се занимава и с останалите практически науки, а освен това постановява какво трябва да вършим и от какво трябва да се въздържаме, то нейната цел обхваща целите на всички други науки, така, че тя именно ще е човешкото благо." (Аристотел, 1993, с. 18). Положението на политическите идеи не стои така по отношение на обществата в неевропейските култури. Затова политическите идеи са a priori за политическите науки: "Защото три начина на живот (23) изпъкват - този, за който сега казахме, (това е именно удоволствието), вторият - политически, и третият - съзерцателен." (Аристотел, 1993, с. 21).

За Аристотел всичко съществуващо може да се опише с краен брой негови начини на пребиваване в света, с краен брой "евствувания на естеството му". Те са и крайните изказни форми, отвъд които не може да има разбиране. Накъсо, това са категориите, в които мислим нещата и чрез които ги изказваме и които в последна сметка са отглас на действителното битие. Според Аристотел те са десет, а именно: "или същност; или колко; или какъв; или в какво отношение; или къде; или кога; или в какво положение; или в какво състояние; или действие; или да се подлага на действие". Аристотел дава и съответните примери: така напр. "същност" е "човек", "кон"; "колко" - "два лакътя", "три лакътя"; "в какво отношение" - "на две", "по-голямо"; "къде" - "в Ликея", "на площада" и т.н.

Днес тези определения ни изглеждат странни, но надали имаме основания да смятаме, че и на съвременниците им са звучали по-ясно: просто тези определения са крайните места на изказването и мисленето и отвъд тях не стои нищо друго с оглед на съобщимата истина. След множеството редакции и систематизирания чрез латински преводи и схоластически тълкувания Аристотеловите категории се отливат в терминология, която стои в основата на научността. Затова изброените по-горе десет форми на съобщаване на битието на съществуващото днес имат следния вид: субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие, подложеност на действие. Ако си представим съществуващото някак като сфера (а идеалът за завършеност древните са си го представяли така), то категориите ще са своего рода "дреха", в която всяко нещо е "облечено".

В своята "Никомахова етика", чрез философското изследване на добродетелта, характера и мъдрия живот, Аристотел отправя предизвикателство за интелигентен контрол над емоционалния ни свят. В нашите добре овладени страсти има мъдрост, която насочва мисленето ни, ценностите ни, оцеляването ни. Но тя лесно може да бъде изкривена и твърде често се случва именно това. Както и Аристотел сам отбелязва, проблемът не е в нашата емоционалност, а в нейната адекватност и изява. Можем да разделим съзнанието на два типа рационално и емоционално. Тези два същностно различни начина на разбиране взаимодействат помежду си и изграждат нашия духовен живот.

За философското размишление формата е "душата" на предмета, образецът, по който се реди някаква вещественост, докато материята е онова, от което нещо става такова, каквото е "по понятие", именно отличително постигане на единство между веществена застиналост и мисловна динамика, постигане на една пълнота и цялост за всеки отделен предмет. Сама по себе си веществеността, материята е лишеност от форма, но наред с това е и възможност да придобие изглед, ала това става действително само тогава, когато към нея се прибави енергия, когато и се даде тласък и този тласък открие в дадена вещественост условията за търсената пълнота и цялост. Това налага към всяка вещественост т.е. към всяка потенциалност да се прилага съответната й движеща форма, която вече я прави действителност и ние можем да кажем, че едва след това имаме "този предмет". Материята е отсъствие на форма, но заедно с това е и възможност да придобие такава: материята е субстрат. Във видимия свят ние се срещаме с различни "материи", от които са съставени и различните неща според различни форми, казано иначе - ние виждаме "особености". В мисленето, където нещата опират до "изобщности”, материята е винаги една - първоматериалът, от който потенциално могат да възникнат всички неща и към който могат да се приложат всички форми. Но тъй като такава материя може само да се мисли отвлечено, то тя няма непосредственото битие на нещата и затова е винаги "неопределен субстрат" - материята "подлежи", но никога не е "подлог" в смисъла на "извършващо действие".

Действието, възникването, промяната имат друг, невеществен произход, макар да се демонстрират във веществености. Аристотел определя и характеризира подобни понятия, като характера на анализа включва поставянето на теоретични основи и изграждането на практически обяснения. Той ги обвързва както с линостните качества, така и с чисто практическите обществени процеси.

Обаче за разлика от Сократ Аристотел не отъждествява напълно добродетелта със знанието, а отчита ролята и на други фактори, които формират моралния образ на човека, като страстта, волята, нравът.

Етическите добродетели са също значими нравствени способности на индивида. Но техен материален субстрат са афектите и други подобри състояния, свързани с волята, характера и навика. Те се отнасят по-непосредствено до практическата дейност на човека и правилата, съблюдаването на които довежда до достигането на наслаждението и хармонията в живота на човека. Към тях принадлежат умереността, храбростта, великодушието, благородството, откровеността и пр. В качеството си на статус и норма гражданските добродетели също спадат към етическите добродетели. От  тях за  най-значима и универсална се определя справедливостта. Нейното осъществяване като всеобщо благо за гражданите е една от задачите на политиката, упражняваща нравствено-възпитателната си роля като законодателни функции - обстоятелството, което подсказва вътрешната връзка между етиката и политиката в системата на т. нар. практически науки.

Трите основни стълба на моралната философия на Аристотел са биологическите и други подобни потребности на индивида, разумът (знанието) на личността и гражданските закони на държавата. Техният синтез изразява пълната идентичност на човека, същността на нормите на човешкото битие като мяра на общочовешкото и индивидуалното, обективното и субективното начало, единство на природата и индивида, човешките възможности и тяхната практическа реализация, между идеала като върховно блаженство и различните - икономически, социални и духовни — фактори на обществото. Този основен извод е и главното теоретическо завещание на „Никомахова етика" на гениалния античен мислител.

Всяко изкуство и всяко изследване, както и всяка постъпка и съзнателен избор, изглежда се стреми към някакво благо. Затова добре са определили, че благото е това, към което всичко се стреми. Има  някаква разлика между целите - едни са дейности, а други са дела в резултат на тях. И от тях има някои, който са цели отделно от постъпките; в такива случаи делата, естествено, са по-добри от дейностите. Понеже съществуват много постъпки, и изкуства, и науки, то възникват и много цели - здравето е цел на медицината, корабът — на корабостроителството, победата — на стратегията, богатството — на изкуството да се управлява домакинството. Всички те са подчинени на някаква способност,  както  на  ездаческото изкуство е подчинено изкуството да се правят юзди и всички други ездачески приспособления, а последното пък, както и всяко военно действие, са подчинени на стратегията; по същия начин и останалите дейности зависят от други. Във всички тях целите на всички основни дейности са по-предпочитани от целите на тези, които са подчинени - защото и към последните  се  стремят заради  първите. Обаче няма никаква разлика дали тези дейности са целите на постъпките или са нещо друго, отделно от тях, както е ясно от споменатите науки.

В Глава втора се анализира целта на човека при неговата дейност. Ако целта на нещата, които извършваме, е желана от нас заради самата нея, а другите са заради нея, и не всички цели избираме заради друго (защото така се отива към безкрайност, така че стремежът ни е безсъдържателен и безполезен), то ясно е, че тя ще да е благото, и то най-висшето. Тук става въпрос и за вината – основно понятие в проблематиката, засегната от Аристотел.

На гръцки "вина" означава aitia и се мисли като "изместване от определен ред", т.е. от предзададения начин на постъпване. Затова не е чудно, че когато превеждаме aitia ние даваме на нашия език думата "причина", посочваме първото място ("първия чин"), от където е тръгнало "провинението"; не е чудно, че във философската традиция осмислянето на битието на нещата се свързва най-вече с учението на "причините". Него също го дължим на Стагирит, който, определил нещата в тяхната действителност като съчетание на материя и форма, търси вече "двигателите" на онова бленувано състояние, в което всички неща ще придобият образцовият си вид. Това търсене е една надежда за постигане на "пълнота и цялост между материя и форма" (ентелехия) и по същество е целта на научното подхождане към света - представянето на нещата във възможно най-изчистен облик. Аристотел, един съвършен елин, няма как да не проведе такова търсене под девиза "Не нещата, каквито се виждат, а каквито трябва да бъдат".

Важно за Аристотел е да определи самата същност и природа на щастието – щастие от стореното, от изкуството или дори от самото философстване. Аристотел анализира щастието дори и в неговата крайност. Дали щастлив е човек, когато умре? Или това е напълно глупаво, особено за нас, които казваме, че щастието е някаква дейност? А ако не наричаме щастлив починалия, — и Солон няма предвид това, — а кажем, че сигурно се счита за щастлив човек, когато той като че ли вече се намира извън злините и нещастията, то и в това има някакво съмнение; защото изглежда, че за този, който е починал, има и някакво зло, и някакво благо, а ако това е така, то е така и за живия, който не усеща, например, почитта и презрението, и добрите постъпки на децата и изобщо на потомците си, и неуспехите. 4. Впрочем и това съдържа съмнение. Защото за този, който е изживял живота си щастливо до старост, и е завършил живота си, когато е дошло времето, са възможни много поврати по отношение на потомците му и някои от тях могат да бъдат добродетелни и в живота си да имат успех по достойнство, а за други — да бъде обратното. Ясно е, че може но всякакъв начин те да живеят различно в сравнение с предците си. Наистина би било абсурдно починалият да се променя заедно с тях и да става отново ту щастлив, ту нещастен. Абсурдно е също и [участта на] потомците никак и по никакво време да не достига предците.

Щастието е определена дейност на душата съобразно добродетелта. А от останалите блага едни възникват по необходимост, други пък по природата си са такива, че съдействат и  са необходими като инструменти за него.

Според Аристотел, изкуството (което е водещо в неговото произведение) се занимава и с останалите практически науки, а освен това постановява какво трябва човек трябва да върши и особено тия, които са свързани по един или друг начин с него, и от какво, трябва да се въздържат, то целта на изкуството обхваща целите на всички други науки, така че тя именно ще е човешкото благо, защото макар и да е едно и също благото за отделния човек и за държавата, все пак изглежда е по-важно и по-правилно да се открие и да опазва благото за държавата. То е желано за всеки един поотделно, а още по-прекрасно и по-възвишено е да го има народът и държавата.

Еднаквостта и точността при подобни съждения в мисленето с точност трябва да се търсят във всички разсъждения, както не се тя търси и в занаятчийските произведения, които Аристотел дава за пример, анализирайки практическия аспект на изкуството. Според Аристотел в прекрасните и справедливите неща, с които се занимава политиката (понякога обвързвайки ораторското изкуство в политиката с функциите и значимостта в изкуството), има толкова голяма разлика и неустановеност, че изглежда ги има само в законите, но не и по природа. Някаква такава неустановеност има и  при  благата, понеже от тях за мнозина произлизат вреди: едни хора в миг загиват заради богатство, а други — заради смелостта си.

Друг основен проблем, който Аристотел анализира в „Никомаховата етика” е въпросът за образованието и образования човек. Според него образованият съди добре за отделните неща, а образованият във всички области — за общото. Отново обвързва образованието с политиката. Той смята, че младият човек не е годен да се обучава в политиката, понеже няма опит в житейските проблеми, а тук става въпрос, от тях и за тях Освен това, следвайки доброволно страстите, той слуша лекомислено и без полза, тъй като целта на политиката е не знанието, а постъпката. Според него няма разлика дали човек е млад по възраст или младеж по начин на мислене, защото недостатъкът не се дължи на времето, а произтича от това, че той живее съобразно със страстта и преследва всякакви цели. Именно така знанието става безполезно за такива хора, както и за невъздържаните, докато за хората, които направляват стремежите си и действат в съответствие с разума, много полезно би било да знаят тези неща.

А оттук възниква спорният въпрос, дали щастието подлежи на научаване, или се придобива чрез обучение или чрез привикване, или чрез някакво друго упражнение, или е дадено като божествена съдба, или по силата на случая? Действително, ако има за хората и някакъв друг дар от боговете, то естествено е щастието да е дадено от боговете, понеже най-вече то, от всички човешки блага, е най-прекрасното. Това вероятно е повече предмет на друго разглеждане; но ясно е, че ако не е дадено от боговете, а възниква от добродетелта или от някакво знание или упражненост, то е сред най-божествените неща; защото като награда и цел на добродетелта, изглежда, че е нещо най-прекрасно, божествено и блажено. То би могло да бъде и нещо общо за мнозина. Защото, в резултат на някакво обучение и занимание, е възможно да съществува у всички, които не са истински добродетелни. И затова, според Аристотел, ако е по-добре да бъдеш щастлив така, отколкото по силата на случая, то вероятно затова човек е щастлив, понеже това е естествено за нещата, които според природата си са най-добри. По същия начин е и при нещата, които произтичат от изкуството или някаква друга причина, и най-вече — от най-добрата. А впрочем би било твърде безсмислено най-голямото и най-прекрасното нещо да е предоставено на случая.

Неимоверно в анализа Аристотел (обвръзката му с политиката е непрекъсната при анализа на основните понятия – блага, образование, разум и изкуство), се включва и въпроса за знанието и съзнателния човешки избор. Тъй като всяко знание и съзнателен избор се старае да постигне някакво благо, тогава какво е това, за което казваме, че политиката се стреми към него и кое е най-висшето от всички постижими блага? Впрочем, почти всички се съгласяват с името; щастие го наричат и обикновените хора, и изтънчените, като смятат, че добре да живееш и да имаш успех, е едно и също с това да бъдеш щастлив: А по отношение на това, какво е щастието, обикновените хора спорят и изказват нееднакво мнение с това на мъдреците. Защото за едни то е нещо, което е очевидно и ясно, както например наслада, или богатство, или почит, за други  пък — друго,  а  често за  един  и  същи  човек щастието е различни неща — и едно, и друго; за болния — здравето, за бедния — богатството, а тези, които съзнават своето незнание, ценят високо онези, които говорят нещо важно и над техните възможности. Аристотел анализира щастието пространствено, обвръзвайки го с многоаспектността на човешките изисквания и особености. Кой е щастлив и кое прави човека щастлив? Това са милиарди неща, специфично обвързани с индивидуалните качества, особености и изисквания на отделния индивид.

Някои пък смятат, че освен тези различни блага, има и някакво друго благо, съществуващо само по себе си, по силата на което всички те са блага. Вероятно да се изследват всички мнения е по-безполезно, а е достатъчно да се изследват тези, които са най-разпространени или изглежда, че имат разумно основание. Не трябва да скриваме това, че има разлика между изследване, което започва от началата и такова, насочено към началата. Правилно и Платон имаше съмнения по този въпрос и обмисляше, дали  пътят е  от началата или към началата, подобно на това, дали на стадиона пътят е от арбитъра на състезанието към целта или обратно. Следователно, трябва да се започне от познатите неща; но и в тях има разделение — едни са познати за нас, а други са такива изобщо. Без съмнение трябва да започнем от тези, които са познати за нас. Затова трябва този, който ще слуша за добрите и справедливите неща, и изобщо за политиката, нравствено да е бил вече добре възпитан. Защото началото е това, което е „това, нещо ако се окаже достатъчно, няма никак да е нужно по-нататък „защо”. Такъв човек или има началата, или може лесно да ги придобие.

Анализът след основните понятия като изкуство, разум, политика, образование, мислене, достига до тяхната обвръзка, а именно в начина на живот на отделните индивиди. Според Аристотел три начина на живот  — този, на удоволствието, вторият — политически, и третият — съзерцателен.  Изтънчените и дейните хора ценят почитта; тъй като приблизително тя е целта на обществения живот. Благото е нещо вътрешно присъщо и едва ли изкоренимо. Хората преследват почит, за да могат те самите да повярват, че са благородни; впрочем търсят да бъдат почитани от разсъдливите и от тези, на които са познати, и това — с оглед на добродетелта. Следователно ясно е, че според тях добродетелта е , разбира се, по-добра.

Но явно е, че тя самата е по-несъвършена; защото изглежда е възможно добродетелният човек да пребивава като в сън или да бъде бездеен през своя живот, и освен това твърде много да понася нещастия и да търпи несполуки. Никой не би сметнал живеещия така за щастлив, освен ако не защищава тази теза. Но относно тези неща — достатъчно. Третият вид живот е съзерцателният. Умеещият да печели пари  е  насилник  и ясно  е,  че богатството със сигурност не е благото, което той търси чрез анализа на общите и основни блага. Защото то е полезно заради други неща. Тъй като ги обичат заради самите тях. Но ясно е, че дори и те не са целите, макар и да има приведени много разсъждения в този смисъл за тях.

Аристотел засяга и друга проблематика в „Никомахова етика”, а именно изразяването на благото. Благото е изразено и в своята същност, и в своето качество, и в своето отношение, а съществуващото само по себе си и самата субстанция по природа са първични спрямо отношението, което е подобно на нещо предстоящо и случайно за съществуващото, така че не би могло да има никаква обща идея за всички тях. Благата той разделя на три, като основно е външното, присъщо на човека благо – благото на съзерцателното и благото на изкуството, създадено от човека. Понеже благото се изразява по толкова начини, по колкото се нарича съществуващото (а то, например в категорията същност се нарича божество и ум, в категорията качество — добродетели, в категорията количество — мяра, в категорията отношение — полезно, в категорията време — удобен момент, в категорията пространство — удобно положение, и т. н.), то ясно е, че благото не би могло да бъде нещо всеобщо и едно — защото не би се определяло като благо във всички категории, а само в една единствена. И още, понеже за всички неща, свързани с една идея, науката е една, то би трябвало да бъде една и науката за всички блага; а има много науки за нещата, спадащи към една категория: например науката за своевременността на войната е стратегията, а когато се отнася до болест — медицината, и за мярката при храненето е медицината, а при труда — физическото натоварване.

Аристотел разграничава чрез умели подходи (практически и теоретични) благото само по себе си и това, което е спомагателно на него, ще разсъждаваме дали  могат да бъдат блага, прави пролет, нито пък я прави един слънчев ден; и също така нито един ден, нито кратко време прави човека блажен и щастлив. По този начин той определя в общи линии благото; защото може би трябва най-напред да бъде представено в основни черти, а после да бъде описано подробно. Би могло да изглежда, че всеки би могъл да продължи напред и да разчлени нещата, които са добре очертани по-горе, и че времето е откривател или благороден сътрудник за тези неща. По този начин и изкуствата са напреднали; защото присъщо е на всеки човек да допълва това, което липсва. Необходимо е да си припомним и гореказаните неща, и че точността се търси нееднакво във всички неща, а във всяко отделно нещо съобразно с изследваната тук материя, и до такава степен, каквато е присъща на самото изследване. Защото строителят и геометърът по различен начин търсят правия ъгъл; първият — доколкото той е полезен за делото (практиката), а вторият — с оглед на това, какво неща е правият ъгъл или качествено какво е; защото е съзерцател  на истинното. По същия начин трябва да сe постъпва и във всичко друго, за да не станат второстепенните неща повече от основните. Нито пък трябва да се търси причината еднакво във всички отделни неща, а е достатъчно в тези, където е добре показано, че е така; същото се отнася и за началата.

Основен проблем при прочита на „Никомаховата етика” на Аристотел е за същността на началата. Според него едни от началата се постига чрез индукцията, други — чрез сетивата, трети — чрез някакъв обичай, а други — по друг начин. За да се охарактеризира всяко едно от тези начала е нужно то да се проследи съобразно природата му.

Например принципът на щастието трябва, се разглежда не само на базата на заключенията предпоставките, а също и на основата на съществуващите мнения за него. Защото всички те са в съзвучие с истината, а истината бързо влиза в несъзвучие с лъжата.

Да се твърди, че превратностите на съдбата на потомците и на всички приятели никак не влияят на щастието, е твърде неблагодарно и противоречащо на общоприетите мнения, така смята Аристотел в Глава единадесета от „Никомаховата етика”. Според него в многобройните случаи има твърде много различия и някои от тях повече, а други по-малко, и факта, че да се говори за всяко изглежда дълго и безкрайно, би било достатъчно. Както от лошите за някого случаи, едни имат някаква тежест и накланят везните на живота, а други изглеждат по-леки, точно такива са и лошите случаи за всички приятели. А дали всяко страдание засяга живите или починалите, е важно в много по-голяма степен, отколкото това, дали противозаконните и страшни неща в трагедиите са били вече извършени или се извършват в момента. Трябва да се обърне внимание на това различие, а може би повече на колебанието по отношение на починалите — дали те участват в някое благо или в противоположното на него. И така, ясно е, че ако нещо достига до тях — било благо, било противоположното му — то е безсилно и незначително или твърде важно за умовете и човешката памет.

Известният пример, образец на етическата мъдрост в Елада - "Познай себе си" е формулата на науката за самоуправление и е предшественик на политическите науки и знания. Да се грижим за себе си, познавайки се. Така тази грижа не е абстрактно правило, а актуална практика в политиката: "8. Така, че и политикът трябва да обърне внимание на изучаването на душата в такава степен, каквато е достатъчна за изследваните тук неща." (Аристотел, 1993, с. 37).

Политическото изкуство е самопознание. Ролята на политически педагози в античността е играна в голяма степен от софистите, а не от философите. Въпреки че политиката безспорно се е отнасяла в рамките на проблематиката на самата философия и философстване. Принципите на властта са винаги метафизични, знанието за властта е винаги езотерично. Приносът на Аристотел е в превръщането на знанието за политиката от езотерично в елитарно изкуство на самопознанието.

Агонистичен уклон у Аристотел има в "Политика", но няма подобна концепция за разбиране на политиката. Такава концепция има в "Никомахова етика" и по-конкретно в анализа на асиметричните и симетричните отношения. Типовете на социалнополитически форми и техните антиподи, според Аристотел са: Монархия - Тирания, Аристокрация - Олигархия, Полития - Демокрация.

Аристотел твори в отрицание на софистките традиции, но също и в агон с академика Платон. Това е най-очевидно чрез съпоставката на политическите теории на двамата автори. Различни са както моделите/формите, които се коментират, така и гледните точки, които се легитимират. Аристотеловата "Политика" се смята за отговор на платоновата идеална "Държава", но "Поетика" съдържа повече аргументи в критически дух. В "Политика" са очертани елементите на управлението, заедно с робството и видовете господарска власт, също и изкуството на икономиката или ръководството на домашното стопанство. В книга втора е прегледът на добрите държавни устройства и отхвърлянето на недобрите като платоновата държава. Третата книга третира темата за гражданите, а четвъртата видовете държавно устройство. Но не тези аргументи разкриват неговия агон с Платон.

В "Никомахова етика", както и в "Политика" се третират не толкова държавническото изкуство като знание, колкото като нравственост и легитимация за упражняването му, въпросите за изкуството, образованието, щастието, човешката мъдрост и воля, умело вплетени в същността на ораторското изкуство и политиката. В книги осма и девета на "Никомахова етика" и в книга седма на "Политика", Аристотел задава фундаменталната тема на политиката, етиката и явно на самата философия - приятелството (filia). То е едновременно антитеза на мъдростта (sofia) в софистиката, както и на идеите (eidoz) или (idea) на платоновата академия. Както отбелязва Жил Дельоз, философията не е нищо друго, освен създаване на понятия (conceрtio), а философите са приятели на мъдростта (Дельоз, Гатари, 1995, с. 9).

Всъщност, какво пречи да се нарече щастлив този, който действа съобразно със съвършената добродетел и достатъчно е подкрепен с външни блага не за период от време, а за целия си живот? Нужно е да се прибави и този, който ще живее така и съответно ще завърши живота си както трябва, понеже бъдещето е неизвестно за хората, а че щастието е цел и нещо, което е изобщо във всяко отношение съвършено. Ако това е така, блажени той нарича тези от живите, у които има и ще има посочените от него (качества), и ще ги нарича блажени.


Библиография


1. Аристотел, “Никомахова етика”, Гал-ИКО, С., 1993
г.

2. Интернет


Търси за: Аристотел | политическо знание

Helpos.com >> Архив >> Философия >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

.

Copyright © 2002 - 2017 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

counter counter ]]> eXTReMe Tracker