Helpos.com - Архив от реферати и дипломни работи

Helpos.com >> Архив >> ЕС >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

 

 

 

ДИПЛОМНА РАБОТА

 

 

 

На тема:

Динамика на интеграционните процеси в основните договори на ЕО/ЕС

 

 

 

2008 г.


СЪДЪРЖАНИЕ

 

Увод. 3

Първа глава. Специфика на правните механизми за управление на интеграционните процеси. Правна същност на учредителните договори. 6

1. Правната природа на интеграционните общности и на Европейския съюз. 6

2. Право на интеграционните общности. 8

3. Източници на общностното право. 10

4. Принципи на приложение на общностното право. 13

Втора глава. Учредителните договори и развитието на интеграционните процеси. Етапи. Роля на учредителните договори. 17

1. Интеграционни политики на ЕС.. 17

2. Парижки договор. 20

3. Римски договори. 21

4. Етапи и роля на учредителните договори за интеграционните процеси. 22

Трета глава. Генерални ревизии на учредителните договори. 29

1. ЕЕА – стратегически задачи на генералните ревизии. Ускоряване изграждането на единния пазар. Преодоляване на демократичния дефицит. 29

2. Договорът от Маастрихт. Трите стълба. Икономически и валутен съюз. 30

3. Договорът от Амстердам. Продължаване на реформите под знака на източното разширяване  33

4. Договорът от Ница - адаптация на институционалната структура към новите геометрии на управлението. 35

4.1. Ревизията на ДЕС от Ница. 39

4.2. Реформата от Ница за Европейския Съвет. 40

4.3. Реформата от Ница по отношение на съдебната система. 42

Заключение. 46

Използвана литература. 49

Използвани съкращения /в азбучен ред/ 50

 


Увод

 

Интеграционните процеси, под чиито импулси Старият континент се доближава до мечтите на най-ярките си умове, а именно стабилност, просперитет и единство на народите, са заложени още в Учредителните договори, намерили израз първоначално в преамбюла на договора на Европейската общност за въглища и стомана.

Високопоставените цели на държавите-учредителки предпоставят задълбочени интеграционни процеси.

В преамбюла на тази историческа резолюция четем, че “Правителствата на Шестте ... вярват, че е настъпил момента за преминаване към нов етап на изграждането на Европа ... Те смятат, че създаването на обединена Европа трябва да продължи чрез развитието на общи институции, постепенното сливане на националните икономики, създаването на общ пазар и постепенното хармонизиране на социалните им политики”.

Интеграцията е такъв процес, при който различни национални политически образувания се убеждават да прехвърлят политическата си лоялност, очаквания и дейност към нов, по-голям център, чиито институции притежават или изискват юрисдикция над участващите национални държави. Възникващият в този случай механизъм за взимане на политически решения е над тези национални държави. Сливането на отделните властови субекти и юрисдикции се извършва обикновено в един ясно дефиниран географски регион и води до формирането на една по-голяма единна политическа единица. Процесите на интеграция имат обективна обществена основа, породена от динамизма им. Обусловени са от развитието на производителните сили, на науката и технологията, отразяват тенденциите към засилващо се разделение на труда и интернационализация на икономиката.[1]

Интеграционните процеси, протичащи изключително динамично, понякога изпреварват събитията и буквата на закона, в други случаи съществено изостават.

Интеграцията в международните отношения най-често започва с икономическата интеграция. Постъпателното интегриране на държавите предопределя преодоляването на следните стъпала в икономическата интеграция: а) създаване на зона за свободна търговия; б) създаване на митнически съюз; в) учредяване на общ пазар; г) превръщане на общия пазар в икономически съюз, след съгласуване на политиката спрямо инфлацията, лихвените проценти и безработицата; д) цялостна икономическа интеграция – когато централните икономически институти станат доминиращи над тези в отделните държави.

Интеграцията се осъществява по функционален път в различни области. С най-голям динамизъм се откроява икономическата област (сектор). Икономическата интеграция се осъществява комплексно, в различни подсектори: селско стопанство, трудовоправна стандартизация и практика, осигуряване на капитал и на обща среда за размяната му между участващите централни банки и т. н.

Интеграцията в социалната област изисква взаимна толерантност и общи социални и политически ценности. Политическата интеграция изисква да се направи огромна крачка по прехвърлянето на мястото на суверенитета от отделните държави към централните наднационални институционни структури, което показва по-бавната й движеща сила. Много съществени индикатори за прехода към пълноценна политическа интеграция е формирането на обща външна и военна политика и единна отбранителна дейност. Разгръщането на единна парламентарно-законодателна и съдебно-правораздавателна дейност е също важен елемент на политическата интеграция.

Целите на интеграцията в международните отношения са да се постигне максимално увеличаване на икономическия и на политическия потенциал на интегриращите се държави, както и на трайно разрешаване на потенциалните конфликти между съседи по територия.

Сред факторите за успешното осъществяване на интеграция могат да се обособят следните: 1) Умело управление на междусекторното разпространение - взаимното влияние, което си оказват отделните интеграционни области помежду си. В голяма степен зависи от ефективното функциониране на общите институции на интеграционната общност. 2) Нарастване на икономическото взаимодействие. Вторичен ефект на икономическата интеграция е ръстът на количеството икономически взаимодействия между членовете на общия пазар. Подсилването и разширяването, включително на бюджета и персонала на действащите институции е необходима мярка за справяне с този проблем. 3) Взаимодействие на елита. Общият набор от ценности на взаимодействащите помежду си администрации и дейци влияе положително, когато същите правителствени представители и чиновници се върнат в националните си служби, засилвайки подкрепата за интеграцията. 4) Поява на регионални групи на интереси от различен характер, в т. ч. и с неправителствен, придават допълнителна легитимност на интеграцията. 5) Широка обществена подкрепа - задължителна в дългосрочен план за успеха на интеграцията. Идентифицирането на интеграцията с просперитета и растежа има ключово значение за успеха и на действащите институции на интеграцията. 6) Правният прогрес на интеграцията се свързва с нарастване на правилата, политиките, насочващите указания, законите на интеграцията и тяхната ефективност. Наднационалните съдебни институции и техните решения са от особено значение. 7) Благоприятна външна среда. 8) Обективно оценяване на хода на интеграцията.

В тази връзка, като логическо следствие на представения увод, следва и формулираната цел на настоящата дипломна работа, а именно, да представят и охарактеризират в синтезиран вид правните аспекти на интеграционните процеси на Стария континент, както и динамиката, с която протичат.

За да се постигне тази цел в разработката ще бъдат изпълнени следните задачи:

-                     определяне правните механизми на интеграционните процеси;

-                     представяне и анализ на учредителните договори на ЕС;

-                     проследяване етапността при учредителните договори и респективно;

-                     определяне ролята им при интеграционните процеси;

-                     анализ на прогнозите за бъдещето на ЕС.

 


Първа глава. Специфика на правните механизми за управление на интеграционните процеси. Правна същност на учредителните договори

 

1. Правната природа на интеграционните общности и на Европейския съюз

 

През втората половина на XX век на Стария континент възникват междудържавни формации, които не могат да бъдат вписани в съществуващите класификации. Не случайно те са наречени общности, за да се изтъкне, че не са обичайни международни организации и са определени като интеграционни, за да се подчертае че целите им далеч надхвърлят рамката на междудържавното сътрудничество, предполагащо съгласуване на интересите им. Интеграцията изисква сливането на тези интереси в определени области. Вярно е, че интеграционните общности възникват с подписването на учредителни международни договори, които съдържат съгласуваната воля на суверенните държави и подлежат на ратификация. Това е традиционния начин за създаването на международни правителствени организации, но сходствата с международните организации свършват до тук. Договорът за ЕОВС подписан в Париж през 1951 г. и двата Римски договора положили началото на ЕИО и ЕОАЕ от 1957 г. създават уникални формации:

§     Те разполагат с институции, които имат широки прерогативи, в определени области действат вместо държавните, а това означава висока степен на прехвърляне на суверенитет от държавите в полза на общностните институции. Институционалният механизъм включва Съвет на министрите (СМ), който създава задължителни правни актове и в преобладаващия брой случаи решава с квалифицирано мнозинство, Европейска Комисия (ЕК), която изпълнява взетите решения, следи за изпълнението на договорите, разполага със законодателна инициатива и не е съставена върху принципа на класическото представителство, а се състои от независими експерти; Европейски парламент (ЕП), избиран посредством преки и всеобщи избори, независим Съд, който прилага и тълкува общностното право и собствена Сметна палата.

§     Функционирането на интеграционните общности и постигането на целите на договорите се регулира от автономно и уникално общностно право, създавано в резултат на безпрецедентен нормотворчески процес.

§     Интеграционните общности действат в рамките на бюджет, формиран от собствени източници на финансиране.

§     Интеграционните общности са обединения не само на държавите, но и на техните граждани, които черпят субективни права пряко от нормите на общностното право. Гражданите формират с вота си една от основните институции – ЕП. С въвеждането на европейското гражданство с договора за ЕС, те получиха специфични права, произтичащи от факта, че държавата, чиито граждани са, членува в Европейските общности: свободата на движение и правото на установяване, което не се определя от икономическата активност на гражданина, а от статута му на европейски гражданин, активно и пасивно избирателно право за Европейския парламент и за местните органи на власт там, където е трайно установен в границите на ЕС; право на консулска и дипломатическа защита в трета, страна от всяка дипломатическа и консулска служба на държави, членуващи в ЕС, ако неговата страна няма такива служби там; право на жалби до омбудсмана в ЕП и право на петиции, право на достъп до документацията и право на кореспонденция с институциите на ЕО.

Изброените специфики не само отдалечават интеграционните общности от класическите международни организации, но провокират въпроса не са ли те формации от федерален тип. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Интеграционните общности не са носители на суверенитет. Те функционират върху основата на международни договори и само в определените от тях рамки и все пак може да се наблюдава определена степен на динамично протичане. Тяхната, компетентност не е обща като на държавите, а възложена от страните-членки посредством учредителните договори. Институциите на общностите не могат да създават компетентност. Високата степен на прехвърляне на суверенни права от държавите в полза на институциите обслужва изграждането и функционирането на вътрешния пазар, на валутния и икономически съюз. Области като външната политика, отбраната, опазване на вътрешния ред и сигурност и правосъдието са включени в институционалната рамка на ЕС, но те остават запазен периметър на междудържавното сътрудничество.

Изводът, че правната природа на ЕО е уникална и безпрецедентна и тя се диктува от уникалните и безпрецедентни цели на интеграционните обединения - да се създаде единен пазар с единна парична единица, който да функционира така както това става в национални граници и страните-членки да осъществяват съвместно и координирано икономическата си функция, но в същото време да запазват характера си на суверенни държави.

Съгласно учредителните договори трите интеграционните общности са юридически лица. Те са носители на права и задължения като самостоятелни правни субекти. Правната характеристика на Европейския съюз е все още с неясен контур и в доктрината съществуват различни становища. Съгласно Договорът за Европейския съюз тази формация не възниква на мястото на трите интеграционни общности, а „се основава на Европейските общности, допълнени с политиките и формите на сътрудничество, предвидени в този договор" (гл. 1, ал. З ДЕС). В договора няма текст относно правосубективността на Европейския съюз. В действителност трите интеграционни общности продължават своята дейност, свързани в единна институционална рамка с другите два стълба на междудържавно сътрудничество в областта на външната политика, сигурността и отбраната и опазването на вътрешния ред и правосъдието, за да се „осигурява съвместимостта и приемствеността на провежданите дейности..." (гл. З, ал. 1 ДЕС). Европейският съюз няма самостоятелен бюджет. В първия, в интеграционния стълб действа бюджетът на Общностите. Разходите по II и III стълб – ОПОВОС и СОПВР, се покриват или от държавите-членки, или от същия бюджет. Европейският съюз няма и собствени институции. Съветът на министрите, Комисията, Европейският парламент. Съдът и Сметната палата са институции на Общностите.

Изключение прави Европейският Съвет, който може да се определи като институция на Съюза, но той е по-скоро междудържавен форум на най-високо равнище, отколкото институция на Съюза. Възможно е предстоящите реформи през 2004 г. да направят по-ясна и осезаема правната персонификация на Европейския съюз. Днес той е само гъвкавата институционна рамка, която гарантира баланса между наднационалността и междудържавното сътрудничество, а поддържането на този баланс е императив за успешното и динамично развитие на интеграционни процеси.

 

 

2. Право на интеграционните общности

 

С възникването на интеграционните общности започва създаването на уникално автономно право, което също като правната природа на Общностите трудно се поддава на дефиниция. Поради факта, че учредителните договори са международно-правни актове и че това е право, което се твори извън държавите, няколко години е действала инерцията, правото на интеграционните общности или общностното право да се възприема като специфично международно право. Европейският съд прекратява тази инерция и в едно от решенията си по дело от началото на 60те години постановява, че „Общностите имат собствен правов ред" и той се прилага в държавите членки наред с националното законодателство, без да се трансформира в него. То поражда субективни права за гражданите. Те могат да търсят защитата на тези права пред националните съдилища; но общностното право запазва своята автономност и присъства в националния правов ред като взаимодейства с националното в различни схеми. В определени сфери то заменя напълно националните норми – в които държавите изцяло и дефинитивно са прехвърлили своите правомощия на институциите на общностите. Например държавите след изграждането на митническия съюз нямат собствено митническо законодателство. В други случаи националното право продължава да действа, но трябва да се променя в съответствие с крайната цел на регулирането, която се диктува от общностното право, за да се постигне необходимото сближаване на националните законодателства на държавите-членки, включено като задължение в учредителните договори. В трета ситуация общностното право координира националните законодателства в полза на гражданите, които могат да бъдат адресати на различно нормативно регулиране в отделните държави. Такъв е случая с режима на социалното осигуряване, чието действие се координира от общностното право, за да може работникът, който се ползва от свободата на движение, и работи последователно в няколко държави членки да натрупва за пенсионирането си трудовия си стаж, набран в различните условия на националната правна уредба.

В четвърта група случаи националното и общностното право действат паралелно и регулират едни и същи правоотношения, но на различни нива - на общностно и на национално. Така например всяка държава-членка има национално конкурентно право. В учредителните договори също се съдържат норми посветени на лоялната конкуренция, без която единния пазар не би могъл да функционира нормално. Тези норми определят условията на паралелното действие на двата правопорядъка. Като всяко право, общностното право е система от принципи и норми, възникващи в резултат на развитието и динамиката на интеграционните процеси и на функционирането на ЕО/ЕС. Неговата специфика се определя от обекта на регулиране, от субектите му които са и суверенните държави и интеграционните общности и частноправни субекти - юридически и физически лица, от уникалния нормотворчески процес, който съчетава подходи, характерни за международното право и присъща само на институциите на общностите нормотворческа дейност и от принципите на приложение на общностното право.

 

 

3. Източници на общностното право

 

Източниците на общностното право се разделят на писани и неписани източници. Към неписаните източници принадлежат:

§   Общите принципи на правото - Общностното право е „израз на особена ценностна система, формирана на основата на интеграционните общности". Една от основните ценности е господството на правото и принципите на правовата държава. Наред с това Учредителните договори директно препращат към общите принципи на правото. Такъв е случаят с отговорността на ЕО за причинени вреди – т.нар. извъндоговорна отговорност.

§   Практиката на Европейския съд – Европейският съд играе значителна роля в развитието на общностното право и на правната доктрина. Именно тази практика е формулирала и утвърдила принципите на приложените на общностното право – пряката приложимост, директния ефект и върховенството над националното законодателство. Съдът е извел и доказал спецификата на правната природа на общностното право. едно от многото доказателства за тази роля на Съда се съдържа в негово становище от 1991 г.: "Договорът за създаване на ЕО, независимо, че е сключен във формата на международно споразумение, представлява учредителна харта на общност, основана на правната норма. Според трайната практика на Съда, общностните договори създават нов правов ред, в чиято полза държавите са ограничили суверенните си права във все по-широки области и чиито субекти са не само държавите-членки, но също така и техните граждани. Съществени белези на така установения правов ред на Общностите са неговото върховенство над правото на държавите-членки и директния ефект на цяла серия разпоредби, които са приложими към самите държави-членки и към техните граждани".

            Правният обичай е правило за поведение, който възниква, в резултат на продължителното му прилагане и възприемането му от правните субекти като задължително. В редки случаи, правният обичай също е източник на общностното право. Така например ЕП е приемал петиции на гражданите, позовавайки се на правния обичай преди това негово правомощие да бъде нормативно уредено в Договора за Европейски съюз.

Писаните източници са основните в общностното право и се систематизират по следния начин:

            Първични източници или първично право;

            Вторични или производни източници или вторично или производно право;

            Договорите на Общностите с трети държави или международни организации;

            Договори, подписвани между държавите, членуващи в ЕО/ЕС, с които се уреждат специфични материи и имат широко приложение в стълбовете на междудържавното сътрудничество, особено в III стълб – СОПВР. Първичните и вторичните източници формират основното тяло на общностното право. А ако трябва да се подредят в йерархическа схема на първо място са първичните източници, които са в основата на цялата правна архитектура на Общностите. На второ място са външните източници, които са в съответствие с първичните източници, като в същото време вторичното право трябва да бъде съобразено с международните ангажименти на ЕО/ЕС, а това означава, че то е на трета позиция.

Първичните източници на общностното право имат конвенционален характер. Това са класически международни договори и включват три вида международни актове:

-                     трите учредителни договора - Парижкият от 1951 г. в сила от 1952 г. създал ЕОВС; Римският договор от 1957 г. в сила от 1958 г. създал ЕИО и Римският договор от 1957 г. в сила от 1958 г. създал ЕОАЕ. Тези три договора с основание се определят като „Конституцията" на ЕО/ЕС. Като структура те спазват традицията по отношение на международните договори и включват преамбюл, съдържащ целите и общите принципи, раздели, посветени на институциите на ЕО, и раздели с най-голям относителен дял, формиращи материалното право на ЕО, което регулира функционирането на митническия, на икономическия и валутен съюз, свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали, провеждането на общите търговска, селскостопанска и транспортна политики и на общностните политики и конкурентното право. Договорите завършват заключителни разпоредби. Парижкият договор за ЕОВС се нарича .договор - закон" заради подробната и изчерпателна регламентации на всички въпроси, което е било възможно поради отрасловия характер на ЕОВС и преобладаването на наднационалния подход. Римският договор, които създаде широкомащабната ЕИО се определя като „договор - рамка". От трите учредителни договора само Парижкият е срочен и подписан за 50 години. Другите два са безсрочни. Интересен е фактът, че ако в заключителните разпоредби детайлно е уредено приемането на нови държави, то няма текст относно напускането на обединението. Учредителните договори влизат в сила след ратификация от националните парламенти.

-                     към първичното право принадлежат и поредицата договори, чрез които са направени генералните ревизии на учредителните договори. Те са: Единният европейски акт от 1986 г. в. сила от 1987 г., Договорът за Европейски съюз (ДЕС) от 1992 г. в сила от 1993 г. Договорът, променил ДЕС и учредителните договори, известни като Договорът от Амстердам от 1997 г., в сила от 1999 г. и Договорът от Ница от 2001 г., в сила от 2003 г.

-                     първични източници са и други договори, които също внасят промени в учредителните договори, но не от такъв генерален характер. Такива са двата договора за сливане на институциите на трите общности от 1957 г. (за Парламента и Съда) и от 1965 г. (за Съвета на министрите и за Комисията), поредицата бюджетни договори, уреждащи бюджетните процедури и широките правомощия на Европейския парламент в тази област; решението на Съвета на министрите за преминаването към преки и всеобщи избори за Европейски парламент от 1976 г., което се нарича „решение", но също има конвенциален характер и е подлежащо на ратификация; договорите за присъединяване на нови държави в процеса на разширяване на ЕО/ЕС през 1973,1981, 1986 и 1995 г.

Вторичните източници на общностното право са дело на институциите на Общностите, участващи в нормотворческия процес, които нямат право да създават компетентност, но са оторизирани от учредителните договори да създават нормативни актове по приложението на първичните норми.

Основните участници в нормотворческия процес са СМ, ЕК и ЕП. Нормативни актове в своята специфична област издават и Европейската централна банка и Сметната палата. В своеобразния „триъгълник" на СМ, ЕК и ЕП се създават следните видове нормативни актове, съгласно учредителните договори: регламенти, директиви, решения, препоръки и мнения, като последните два вида нямат нормативен характер.

Регламентите са „законите" във вторичното право. Те са задължителни в своята цялост, нямат конкретни адресати, което означава, че са с абстрактно или общо действие. Те биват базови и по изпълнението, което наподобява закон и правилник по изпълнението му в националното законодателство. Регламентите освен диспозитивната част трябва да съдържат мотивите за издаването им и задължително да посочват текста на учредителните договори, за чието приложение те са приети. Регламентите се публикуват в „Официален вестник" на ЕО/ЕС и ако не е предвидено друго влизат в сила 20 дни след публикацията. В продължение на два месеца от влизането в сила те могат да бъдат атакувани пред Европейския съд, ако не са издържани. Според учредителните договори регламентите имат пряка приложимост което значи, че стават действащо право веднага след влизането им в сила без да е необходима каквато и да била активност на национално ниво – потвърждаване, одобрение или др. Те имат също така и директен ефект, което означава че стават пряк източник на субективни права за частноправни субекти, чиято защита може да се търси както по вертикала по отношение на държавата, така и по хоризонтала в отношенията с други частноправни субекти.

Директивите са своеобразен нормативен акт на институциите, които за разлика от регламента са задължително относно крайния резултат. Те винаги имат конкретен адресат и това са държавите, членуващи в ЕО/ЕС (една, няколко или всички). Директивата задължава само адресатите си да постигнат този краен резултат, като им предоставя свободата на избора на конкретните средства за постигането му. Това означава, че директивата няма пряка приложимост, защото трябва да бъде въведена с последващи действия на национално ниво и не поражда пряко права за частноправните субекти. Тя е ефективен инструмент за хармонизиране на националните законодателства и за пряко взаимодействие между общностните и националните управленски институции.

Решението е задължително в своята цялост за своите адресати. Това означава, че то винаги има конкретни адресати, а особеното тук е, че тези адресати могат да бъдат не само държавите, но и частноправни субекти. Ако се търси аналогия с националното право, те наподобяват индивидуални административни актове.

Препоръките и мненията нямат правнообвързваща сила. С препоръките, които могат да бъдат издавани от всички институции от ЕО/ЕС, държавите-членки се поканват да следват определено поведение. Като правило мненията са на Комисията и съдържат нейното становище или позиция по определени въпроси, адресирани до държавите или до техни частноправни субекти.

 

 

4. Принципи на приложение на общностното право

 

Тези принципи формират в голяма степен спецификата на общностното право, което както беше посочено се създава извън държавите, но присъства в техния правов ред паралелно с националното законодателство. Тези принципи са формулирани и утвърдени от практиката на Съда. Те са основен движещ фактор в развитието на интеграционните процеси и за постигане на целите на учредителните договори. Те са: принцип на пряка приложимост, принципът на директен ефект и принцип на върховенство на общностното право на наднационалното право.

Принципът на пряката приложимост определя автоматичното придобиване на статут на действащо право на нормите на общностното право в правните системи на държавите-членки без да е необходимо да се предприема какъвто и да е акт на въвеждането им. От влизането им в сила националните съдилища са длъжни да ги прилагат, но не като трансформирани в националното право, а като автономни разпоредби на общностното право. Дори задължителната ратификация на учредителните договори не води до трансформирането им в националното право и до загубата на тяхната автономност, а въвеждането на директивите и на решенията, адресирани до държавите-членки посредством национални правни актове също не се определя като рецепция на общностното право в националното, а като действие по изпълнението на тези директиви и решения. Регламентите, които съгласно Учредителните договори са пряко приложими, както и решенията, адресирани до частноправни субекти, не се нуждаят дори от публикуване в национални издания, като съществува забрана за тяхното възпроизвеждане в националното законодателство.[2]

Директен ефект – с този принцип се изтъква възможността частноправните субекти в държавите членки да черпят пряко права от нормите на общностното право както по отношение на държавите така и във взаимоотношенията помежду си. Този принцип формира специфичния за интеграционните общности правен статут на гражданите. Той е споменат изрично само в текста на учредителните договори относно правната характеристика на регламентите. Съдът на ЕО обаче в своята практика го извежда и утвърждава като общ принцип, като в същото време е определил ш критериите, на които трябва да отговаря нормата на общностното право, за да бъде пряк източник на права за юридически и физически лица или с други думи да има директен ефект. Изискванията са: нормите да бъдат ясни и точни; да бъдат пълни и юридически издържани, така че тяхното прилагане да не изисква допълнителни правни действия - например норми, които забраняват или съдържат задължения за бездействие или норми, които изискват положителни действия, но текстът им не предоставя никаква свобода на избор на адресатите; да бъдат безусловни и тяхното приложение да не зависи от срокове или резерви.

Директният ефект е присъщ на нормите и от първичното и от вторичното право, ако те отговарят на формулираните критерии. Самият директен ефект може да бъде частичен (или вертикален), което означава, че частноправни субекти черпят права от общностните норми и могат да търсят тяхната защита пред националните съдилища само по отношение на държавите и техните органи, т.е. по вертикала. Той може да бъде и пълен (или хоризонтален), когато правата, черпени от общностните норми могат да се защитават пред националните съдилища не само в отношенията с държавата, но и във взаимоотношенията с други частноправни субекти. Съдът признава в своята практика хоризонтален или вертикален директен ефект на редица норми от първичното право. Регламентите и решенията, адресирани до частноправни субекти имат пълен директен ефект. Директивите и решенията, адресирани до държавите-членки не могат да имат директен ефект за гражданите и за юридическите лица, тъй като изискват правни действия на национално ниво от съответните органи по изпълнението им. Но Съдът на ЕО в определени случаи признава вертикален директен ефект на директивите. Това са случаите, когато държавата не е предприела в срок действията по изпълнението на адресираната до нея директива и частноправните субекти могат да търсят правата, които те биха получили, пред национален съд по отношение на държавата, ако директивата е изпълнена добре.[3]

Върховенство на общностното право над националното право – този принцип също е формулиран и утвърден от практиката на Съда на ЕО и има изключително важно значение за еднаквото приложение на общностното право на цялата територия на обединението, като изключва възможността действието на първичното и на вторичното право да бъде затруднено или блокирано от действието на национални правни актове. Върховенството на общностното право над националното означава, че в случай на противоречие между национална норма, независимо от ранга и (включително и норми от Конституциите) и общностна норма, общностната норма има предимство. Националният законодател е длъжен да я отмени, но дори да не направи това, националните съдилища и администрация са длъжни да откажат приложението й. Ако държава-членка на ЕО/ЕС въведе в националното си законодателство норми в противоречие с общностното право, тя ще носи и отговорност пред Съда на ЕО за нарушение на договорните си задължения.

Принципът на върховенство на общностното право се диктува от високата степен на прехвърляне на суверенитет от държавите в полза на институциите на ЕО/ЕС и от самата уникална и специфична природа на общностното право. Без този принцип би се поставило под въпрос съществуването на интеграционните общности. В същото време не трябва да се забравя, че тяхната компетентност е ограничена и възложена, което означава, че въпросът за върховенството възниква само в области от националното право, които попадат в тази компетентност.


Втора глава. Учредителните договори и развитието на интеграционните процеси. Етапи. Роля на учредителните договори

 

1. Интеграционни политики на ЕС

 

Учредителните договори са определящи за интеграционните политики на ЕС. Те са важен стимул за развитието на политиките и дават юридическата основа за дейностите, които се осъществяват в техните рамките. Например, част от най-важните политики в европейската икономическа интеграция – общата селскостопанска политика, общата външнотърговска политика, политиката за защита на конкуренцията са уредени в Договор за създаване на Европейската икономическа общност (ДЕИО). Интеграцията в областта на въгледобива и стоманодобива не може да бъде разбрана без Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана. От друга страна, уреждането на една политика от учредителните договори съвсем не гарантира, че тя ще се развие успешно на практика. Най-подходящ пример в това отношение е общата транспортна политика, която е уредена още с ДЕИО, но която дълго време има ограничен напредък. Подобно е и положението с координирането на макроикономическата политика на държавите-членки. Въпреки, че имаше сътрудничество в икономическата и финансовата сфера в рамките на Съвета на министрите на икономиката и финансите, до началото на 80-те години не беше постигната тази тясна координация, за която се говори в ДЕИО. Една от ключовите стъпки към финансово сътрудничество – създаването на Европейската валутна система в началото на 80-те години, беше осъществена на практика извън системата на учредителните договори, поради опасенията на някои държави-членки от по-строгото регулиране, както и поради факта, че не всички държави-членки на ЕО искаха да участват в нея. Реално едва пред 1987-88 г., т.е. тридесет години след подписването на ДЕИО, между държавите-членки започна осъществяването на формална, ясна и съществена икономическа и валутна интеграция. Изводът е, че наличието на правна уредба за определена политика в Учредителните договори не е гаранция за нейното развитие.[4]

От друга страна, липсата на разпоредби в Учредителните договори не означава, че не може да има развитие на политики в определени сфери. Пример за това е политиката за опазване на околната среда. За първи път тя се появява в Единния европейски акт. Нейното отсъствие от ДЕИО не попречи на създаването на общностни програми за опазване на околната среда и за приемане на вторично законодателство в началото на 70-те години.

Факторите, които оказват влияние върху създаването и динамиката на интеграционните политики, могат да бъдат обобщени в три групи:

§    Ролята на Европейската Комисия;

§    Ролята на националните правителства;

§    Способността на държавите да осъществяват на практика своите виждания за интеграционните политики.

Всяка Европейска Комисия носи своя динамика на интеграционния процес. Безспорни са успехите на Европейската Комисия под председателството на Валтер Халщайн (1958-1966), на Рой Дженкинс (1977-80) и на Жак Делор (1985-1994). През тези периоди Европейската Комисия успя да предложи нови и смели идеи, голяма част от които влязоха в политическия дневен ред и получиха практическа реализация. Например, способността на Европейската Комисия да има реално влияние върху интеграционния процес може много ясно да се види в периода, в който неин председател беше Жак Делор – достатъчно е да споменем проектите за създаване на единен пазар и на икономически и валутен съюз.

Националните правителства също играят важна роля във формирането на политиките на общностно равнище. Националните правителства са склонни да осъществяват интеграционни политики, когато според техните виждания предимствата от съвместните действия са по-големи от недостатъците, които могат да се проявят при осъществяването на общностните политики. Предимствата са обикновено (макар и не винаги) икономически – например икономическа изгода от създаване на единен пазар, от обща и съответно по-силна позиция като външнотърговски партньор и т. н. Основният недостатък при осъществяването на общностни политики е загубата на правомощия за вземане на решения на национално ниво в съответната сфера и прехвърляне на суверенитет на общностно равнище. Някои държави са по-склонни да прехвърлят суверенитет, отколкото други, но следва да се подчертае, че дори и най-интеграционно настроените държави са твърде предпазливи, когато става дума за отстъпване на правомощия на общностно ниво, тъй като това може да ги лиши от редица възможности за маневриране на национално равнище.

Не по-маловажна е способността на държавите да осъществят на практика своите виждания за общностни политики. Доста често националните правителства са благоприятно настроени към определена общностна инициатива, но всъщност не я подкрепят в Съвета на министрите поради силна вътрешна опозиция - например някакви икономически интереси или запазване на избиратели. В такава ситуация, когато дори само една държава-членка поради принципни или прагматични причини не подкрепя интеграционните действия в определена сфера, развитието на общностна политика е особено затруднено.

Апелът за единство на континента е подкрепен от по-голямата част от европейците, но все още е трудно даването на цялостна подкрепа, когато става дума за преотстъпване на суверенитет. Въпреки че Европейската интеграция трупа опит в изграждането на единство, много ясно трябва да бъде изяснена идеята за Европа и по-специално за нейния наднационален характер – Федерална Европа или Европа на националните държави. Идеята за гъвкава интеграция печели все повече привърженици днес, което означава най-общо няколко държави-членки на Европейския съюз, имащи желание и интерес от допълнително задълбочаване на сътрудничеството помежду си в някоя област, да имат право да го сторят като спазват определени условия, за да не нарушат интересите на останалите държави-членки и да не подкопаят достиженията на интеграцията в Съюза до момента. Разширяването на Европейския съюз има общ стабилизиращ ефект за континента и ще стимулира икономическата и политическата трансформация в новите държави-членки.

Но за да се развива една интеграция, обединилите се държави трябва в определени области да решават съвместно възникващите въпроси и то не само чрез формите на сътрудничество, а посредством прилагането на принципите на наднационалността. Което означава, че в дадени сфери от държавната дейност интегриращите се страни доброволно трябва да прехвърлят част от властническите си правомощия в полза на институциите на интеграционните общности, които действат паралелно или вместо тях.

Решаващ за съдържанието, обхвата, динамиката и развитието е въпросът за допустимата степен на това доброволно ограничаване на суверенитета. Всичко постигнато по пътя на интегрирането е резултат от компромиса между тези два полюса, компромис, който винаги съществува и в кризисните ситуации, и в определянето на компетентността на институциите, и в сложния процес на вземане на решения.

 

 

2. Парижки договор

 

Създаването на Европейска общност за въглища и стомана през 1951 г. се приема за първата реална крачка по пътя към изграждане на една европейска федерация. Сред първоначалните й цели е институционализиране на партньорството на няколко западноевропейски държави в конкретни стопански отрасли, в които те имат общи интереси. Същевременно в дългосрочен план с предприемането на тази стъпка се слага началото на процес, подготвящ създаването на наднационални политически институции на сътрудничество.[5]

ЕОВС е първата от Европейските общности, договорът за създаването на която е подписан на 18 април 1951 г. в Париж. В сила е от 23 юли 1952 г. Срокът на действие на това споразумение е предварително установен и е 50 години.

Сключването на този договор е следствие от изготвянето на плана „Шуман", представен на 9 май 1950 г., с който, по идея на Жан Моне, се прави предложение производството на въглища и стомана във Франция и Германия да се ръководи от общ орган в рамките на организация, в която може да участват и други европейски държави (от тази възможност се възползват Италия и страните от Бенелюкс, които наред с Франция и Германия стават страни-учредителки на ЕОВС).

Съгласно плана „Шуман", централна роля в създадената институционална структура на Общността се възлага на Върховния орган. Той се съставя от независими членове, излъчени съвместно от правителствата, и разполага с определени правомощия, задължителни за държавите-членки, но само съгласно изрично уреденото в Договора. Освен в тези наднационални правомощия на Върховния орган, уникалността на тази общност се открива и в обстоятелството, че тя разполага със собствени източници на финансиране и бюджетът й не зависи изцяло от вноски на държавите-членки.

Сред основните цели на ЕОВС, наред с общите задачи за повишаване на икономическия растеж и на жизненото равнище на населението на територията на държавите-членки, се сочат повишаването на заетостта във въгледобива и производството на стомана, осигуряване на добро снабдяване на създадения общ пазар на въглища и стомана, при еднакъв достъп до него на всички производители, както и насърчаване на модернизацията, разширяване на производството и постигане на едно по-високо качество.

Създаването на ЕОВС е пръв и необходим етап от изграждането на наднационални интеграционни структури в европейски мащаб. С измененията на Европейските общности, въведени с Договора от Амстердам от 1997 г. се предвижда преобразуване на ЕОВС, с изтичането на неговия 50-годишен срок на действие, в източник за финансиране на изследователски фонд в сферата на въгледобива и стоманодобива.[6]

 

 

3. Римски договори

 

Неуспехът на опитите за военна и политическа интеграция, под формата на Европейска отбранителна общност и на Европейска политическа общност, насочва усилията на поддръжниците на идеята за европейско обединение към осъществяване на по-реалните проекти за сътрудничество в сферата на икономиката. Постигнатите общи успехи в сектора на въгледобива и стоманодобива насърчават интеграцията, както и нейната динамика и в други икономически отрасли. Първа конкретна стъпка към реализацията на по-тясна икономическа обвързаност е направена на конференция в Месина, Италия, където през 1955 г. се създава междуправителствен експертен комитет, оглавяван от министъра на външните работи на Белгия Пол А. Спаак. През 1956 г. той представя доклад, в който се набелязват основите за по-нататъшната интеграция в икономическата сфера. На последвалата във Венеция среща на министрите на външните работи докладът „Спаак" се приема като база за водене на преговори за сключване на конкретни обвързващи споразумения. През същата година с тази цел, под председателството на Спаак, се свиква междуправителствена конференция. Преговорите не протичат без затруднения, но усилията се увенчават с успех на 25 март 1957 г., когато в Рим се подписва Договор за създаването на Европейска икономическа общност (Договор за ЕИО, Римски договор). За разлика от Договора за Европейската общност за въглища и стомана, Договорът за ЕИО се сключва за неопределен срок на действие. Следват успешни ратификационни процедури и той влиза в сила на 1 януари 1958 г. През годините на действието му са направени няколко съществени редакции на първоначално приети текстове, последователно с Единния европейски акт през 1986 г., с Договора за Европейския съюз през 1992 г., както и с Договора от Амстердам през 1997 г.[7]

С Договора за ЕИО се установява основата за икономическото развитие на създадената общност и се регулира сътрудничеството по широка гама от проблеми. Целите на ЕИО първоначално се свеждат до създаване на общ пазар и до сближаване на стопанската политика на държавите-членки. Впоследствие към тях се добавя изграждането на вътрешен пазар до края на 1992 г., а с ДЕС, с който ЕИО се преименува на Европейска общност, като цели се въвеждат създаването на икономически и валутен съюз и въвеждането на единно гражданство.

Римският договор се приема за най-значим сред интеграционните договори, най-вече поради многообразните въпроси, които регулира. В него са установени основните права и свободи, въз основа на които се гради европейската интеграция, както и принципите на въведените общи политики на сътрудничество.

 

 

4. Етапи и роля на учредителните договори за интеграционните процеси

 

Европейският съюз (ЕС), който е продължение на европейските общности, води началото си от концепцията за създаване на Общност за въглища и стомана (ЕОВС), оповестена от Робер Шуман на 9 май 1950 г., премина през Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (ЕВРАТОМ).

Интеграцията в трите общности се разви под знака на нови идеи за изключване войната между страните като средство за постигане на някакви цели и стимулиране на икономическия растеж.

В този дух възниква и идеята на така наречения “План Маршал”. След Втората световна война правителствата на западноевропейските държави са изправени пред редица проблеми – преодоляване на последиците от войната в стопанството, възстановяване на материалната база и транспортната инфраструктура. Постигането на тези цели е изключително трудно, поради ограничените финансови ресурси. На 5 юни 1947 г. в реч във Харвардския университет тогавашния секретар на САЩ Джорж Маршал лансира идеята за програма за европейско възстановяване. Тя е станала известна като “план Маршал”.[8]

След като Сталин отхвърля каквато и да е помощ от САЩ, а под негов натиск това правят и другите т.нар. народнодемократични страни, помощта на САЩ се насочва единствено към Западна Европа.

Така американската програма за европейско възстановяване освен чисто стопански и социални, получава и политически измерения в посока на стимулиране и икономическото обединяване на държавите от Западна Европа. За това допринася и създаването на Организацията на европейско икономическо сътрудничество, която възниква през 1948 г.

Възникването на тази идея се свързва с името на Жан Моне, на когото френският президент генерал Де Гол възлага след Втората световна война една много специална задача - да предложи решения за недопускане на нов конфликт между Франция и Германия. По това време Жан Моне вече е натрупал богат опит в решаването на международни въпроси. През междувоенния период той е помощник генерален секретар на Обществото на народите, в годините на войната работи в администрацията за осигуряване на военни доставки от САЩ за съюзниците им в Европа. След Втората световна война в освободена Франция той оглавява Националния институт за планиране и получава задачата да предложи решения за преодоляване на традиционната враждебност между Германия и Франция. В хода на изпълнението й Жан Моне и неговият екип лансират една революционна идея за развитие на европейските държави в интерес на техните народи. Като средство за преодоляване на острите междудържавни противоречия те предлагат обединяването на основни отрасли от икономиката и поставянето им на подчинение на общи наддържавни органи. Това означава постепенен отказ на отделните държави от техни суверенни нрава и делегирането им на наднационални институции, които да поемат управлението на ключови области на обществения живот. С идеите на Жан Моне се хвърля сериозна сянка на съмнение върху свещеността на национално-държавната идея, която оказва дълбоко влияние върху развитието на европейския континент. Въпреки критиките, идеите на кръга около Жан Моне са официализирани на 9 май 1950 г. в декларация на френския министър на външните работи Робер Шуман и това е основанието сега тази дата да се отбелязва като Ден на Европа.

Тези идеи имат подкрепата на управляващите политически сили във Франция и Западна Германия, както и страните от Бенелюкс и Италия и това позволява да се пристъпи бързо към осъществяването им. На 18 април 1951 г. в Париж е подписан договор, по силата на който се създава Европейското обединение за въглища и стомана - ЕОВС. Чрез него споменатите страни решават да създадат общ пазар за производствата на двата отрасъла чрез провеждане на обща политика в тях и чрез установяване на общо управление, което се поверява в ръцете на наднационални органи. От юли 1952 г. започва да функционира принципно нова международна организация, която е не само средство за съгласуване на интересите и волята на членуващите държави, а поема някои от функциите на държавните органи. Така се слага началото на нова форма на по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат няколко държави, което се смята за най-успешна интеграция.

Етапите на интеграционните процеси, заложени още от учредителните договори са:

Първият етап е Митническия съюз, включващ зона за свободна търговия и обща митническа тарифа. Зоната за свободна търговия се характеризира с това, че всички стоки произведени в държавите, участващи в обединението се движат свободно през своите граници, без мита и без други търговски ограничения, сходни с митата – такси, количествени ограничения и др.

Общата Митническа тарифа пък означава, че стоки, произведени в трети страни, които не участват в обединението и внасят в него, се прилагат едни и същи мита без значение чия външна граница те пресичат. Т.е. държавите, участващите в обединението имат единна митническа бариера, която обаче не се определя от отделните държави, а от институциите на Общностите.

Изграждането на Вътрешен или единен пазар е вторият етап от обединителния процес, включващ Митнически съюз и Свободно движение на работници, услуги и капитали. Митническият съюз гарантира свободното движение на стоките, като постоянно се премахват и всички технически, физически и данъчни бариери.

Формирането на Икономическия и Валутен съюз е етап, без който не може да протече изграждането на единна Европа. Той включващ в себе си вътрешен пазар, съвместно осъществяване на икономическа политика в най-важните области, обща валутна политика и обща парична единица.

“Окуражени от първите успешни стъпки на сътрудничеството в рамките на ЕОВС, през 1955 г. министрите на външните работи на членуващите страни на среща в Италия решават да започнат преговори за интеграция и в други области.”[9] Така се стига до подписването на Римските договори от март 1957 г., по силата на които се създава Европейска икономическа общност и Европейска общност за атомна енергия - ЕВРАТОМ. Същите шест страни – Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург, с договора за ЕИО, решават да създадат митнически съюз, който да се развие в общ пазар, позволяващ свободно движение на основните фактори на производството - стоки, услуги, капитали и хора.

С договора за ЕВРАТОМ страните поемат ангажимент за използване на ядрената енергия за мирни цели и създават условия за осигуряване на суровини за развитие на ядрената енергетика.

Създаването на трите европейски общности целеше стимулиране на икономическия растеж и повишаване на жизнения стандарт върху основата на по-рационално използване на ресурсите, с които разполагат членуващите страни.

На практика Парижкият и Римските договори са дългосрочна програма за действие на Европейските общности. Те не случайно се превръщат в “Конституция” на ЕО. Върху този основен закон интеграционните процеси започват да се развиват в две посоки: разширяването на общностите с включването на нови държави и включването на нови области в интеграционния процес.

Общите цели доведоха до обединяването на органите на трите общности през 1967 г. Създаде се институционалната структура на Европейската общност (ЕО), която играе особена роля в динамиката на интеграционните процеси.

През 1968 г. е отчетено, че първата цел – създаването на митнически съюз, е постигната предсрочно (според Римския договор това е трябвало да стане за 10-12 години).

Успешно е решена и другата голяма задача - осигуряване изхранването на населението на страните от ЕО. Прилаганата от началото на 60-те години обща селскостопанска политика даде резултати, по-големи от очакваните.

През 1969 г. ЕО приема решение за разглеждане на кандидатури на нови членки и одобрява курса за създаване на икономически и валутен съюз. От 1972 г. започват преговори за приемането на Великобритания, Дания, Норвегия и Ирландия. Преговорите завършват с подписването на договори през януари 1972 г. След ратификацията им (без Норвегия) се получи първото разширение на ЕО с присъединяването на Великобритания, Дания и Ирландия от януари 1973 г. Междувременно през 1961 г. Гърция подписва с ЕИО споразумение за асоцииране. Същото прави и Турция през 1964 г. През 1981 г. Гърция става пълноправен член. От 1986 г. в ЕО членуват Испания и Португалия.

С поредица от конвенции, подписани в периода 1975-1989 г., редица страни от Африка, Карибския район и Тихия океан придобиха статут на асоциирани към ЕО. От началото на 90-години се водиха преговори и бяха подписани ново поколение споразумения за асоцииране с редица източноевропейски страни. От 1 януари 1995 г. пълноправни членки на ЕС станаха Австрия, Швеция и Финландия.

През 1986 г. беше приет Единният европейски акт, който влезе в сила през следващата година. Неговият смисъл беше да се създаде общ пазар, като окончателно се премахнат съществуващите все още пречки пред свободното движение на стоки, услуги, капитали и хора. В изпълнение на Единния европейски акт се стигна до нова вълна на засилване ролята на наднационалните институции в приемането на решения във връзка с развитието и динамиката на интеграцията. С този акт императивно беше определен срокът за изграждането на единния пазар - края на 1992 г.

Единният европейски акт е изготвен от конференция на представители на правителствата на страните от Европейската общност, която заседава в Люксембург и Брюксел от 9 септември 1985 г. до 27 януари 1986 г. Основа за нейната работа са решенията на ЕО в Милано юни 1985 г.

Подписването на Единния европейски акт се извършва в два етапа. На 17 февруари 1986 г. той е подписан в Люксембург от представители на правителствата на 9 страни /Франция, ФРГ, Великобритания, Испания, Холандия, Белгия, Португалия, Ирландия и Люксембург/, а на 28 февруари 1986 г. /след референдум в Дания/ в Хага от трите останали държави /Италия, Гърция, Дания/.

Единният европейски акт представлява значително модифициране на договорите за създаване на европейските общности. Определени са съставът и функциите на Европейския Съвет, който трябва да се събира най-малко два пъти годишно. Особено значение има създаването на договорноправна основа за сътрудничество в областта на външната политика, което дотогава се осъществява на базата на политически решения.

Подготвителните работи за изготвянето на договор за Европейски съюз фактически започват през пролетта на 1990 г. по инициатива на канцлера на ФРГ Хелмут Кол и на президента на Франция Франсоа Митеран. Френско-германското предложение се превръща в основа за обсъждания, в резултат на които през юни 1990 г. Европейският Съвет в Дъблин взема решение за свикване на междуправителствена конференция за европейски валутен и за политически съюз. Наличието на политическа воля и на благоприятни обществени настроения прави възможно през декември 1991 г. Европейският Съвет в Маастрихт да одобри проекта на Договор за Европейки съюз, подписването на който става на 7 февруари 1992 г. също в Маастрихт. Той влиза в сила от 1 ноември 1993 г., като с него се слага началото на нов етап в развитието на интеграцията. Европейската общност става вече Европейски съюз.

Промяната не е само в името. В Маастрихт беше разработено подробно разписание на конкретните стъпки към изграждането на икономически и валутен съюз. Сложено беше началото на нови общи политики. С общата политика в областта на външните отношения и сигурността ЕС се превръща в нов субект в международната система. Общата вътрешна политика трябва да осигури пълно елиминиране на пречките, пораждани от вътрешните граници. Договорът от Маастрихт въведе гражданството на ЕС. Гражданите на страните-членки са вече граждани на съюза.

Както вече беше споменато, исторически, с формирането, трансформирането и модифицирането функциите на институциите на ЕС, се създават трите основополагащи нормативни акта за Европейската интеграция:

·              Римския Договор от 1957 г.,

·              Единният Европейски Акт от 1986 г.,

·              Маастрихтския Договор от 1992 г.

Те определят и хронологията в развитието на институционалната среда на съюза.

Съгласно чл. 4 на Римския Договор (Договор за създаването на Европейските Общности) за основни институции се установяват[10]:

Ø   Европейският Парламент;

Ø   Съвета на Министрите;

Ø   Европейската Комисия;

Ø   Европейския Съд;

Ø   Сметната Палата.

Наред с основните е предвидено съществуването на редица допълнителни органи, които притежават както чисто консултативни, така и значителни управленски функции.

През декември 1997 г. в Люксембург Европейският Съвет започна процеса, който положи началото на разширяването на ЕС. В момента този процес включва 13 страни: България, Кипър, Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Словения и Турция. Преговорите за присъединяване са вече в ход с първите 12 страни[11]. През юни 2001 г. в Гьотеборг Европейският Съвет потвърди, че целта е преговорите да бъдат приключени до края на 2002 г. със страните-кандидатки, готови за членство, с цел да участват пълноправно на следващите избори за Европейски парламент през 2004 г.

Ползите от новото разширяване на ЕС са както политически, така и икономически[12]:

·              Разширяването на зоната на мир, стабилност и просперитет в Европа ще допринесе за сигурността на населението на всички страни-членки;

·              Присъединяването на повече от 100 милиона население от бързо развиващи се икономики към 370-милионния пазар на ЕС ще стимулира икономическия растеж и ще създаде работни места както в старите, така и в новите страни-членки;

·              Ще има по-добър жизнен стандарт за европейските жители с приемането на политиката на ЕС за защита на околната среда и борбата с корупцията, трафика на наркотици и други;

·              Разширяването ще засили ролята на Съюза в международен план – в политиката на външните работи и сигурността, търговската политика и други области на глобалното управление.

Страните извън Съюза също ще извлекат ползи от разширяването. Ще се прилагат единни правила за търговия и административни процедури в рамките на интегрирания пазар на разширения Съюз. Това ще улесни търговските отношения на всички фирми в Европа и ще подобри условията за инвестиции и търговия, извличайки полза не само за ЕС, но и за всички търговски партньори по света.[13]

 


Трета глава. Генерални ревизии на учредителните договори

 

 

1. ЕЕА – стратегически задачи на генералните ревизии. Ускоряване изграждането на единния пазар. Преодоляване на демократичния дефицит

 

През 80-те години Общностите се разширяват на юг – от 1 януари 1981 г. към Деветте се присъединява Гърция, а от 1 януари 1986 г. – Испания и Португалия. И това увеличаване на географския обхват на ЕО е съпроводено с разрастване на сферите на действие на политиките: нов тласък е даден на регионалната политика, постигнат е напредък в прилагането на общата транспортна политика, започва сътрудничество в т. нар. нови политики - за опазване на околната среда, за научни изследвания и технологии и др.[14]

Голямо влияние върху динамиката на интеграционните процеси и преодоляването на „евросклерозата" оказва Европейският Парламент, който след провеждането на първите преки избори през 1979 г. се стреми да се утвърди като самостоятелен актьор на европейската сцена. Позовавайки се на придобитата пряка легитимност като изразител на интересите на европейските граждани, ЕП вижда в себе си свое го рода учредителна асамблея, която е призвана да изработи нова Европейска Конституция. Именно това е най-важният резултат от работата на ЕП през първия му пряк мандат – през февруари 1984 г. той приема Проектодоговор за Европейски съюз. Макар че този документ не е ратифициран от държавите-членки и остава само на хартия, той провокира преговори между тях през 1985 г. за реформи на Римските договори. Те завършват с подписването на 17/28 февруари 1986 г. на нов договор – Единния Европейски Акт (ЕЕА). ЕЕА не подменя трите учредителни договора на ЕОВС, Евратом и ЕИО, а внася изменения и допълнения в тях. Освен това, съдържа собствени текстове, в които за пръв път в международен договор се включват разпоредби за Европейския Съвет и ЕПС. Чрез ЕЕА се повишава ефективността на процеса на вземане на решения; укрепват се изпълнителските функции на Комисията, а на ЕП се дава правото да участва в приемане на законодателството; разширява се обхватът на действие на ЕО с новите политики. Актът става правната база за осъществяването на новия икономически проект на Общностите - изграждането до края на 1992 г. на единен пазар.

Основните промени на ЕЕА засягат изграждането на единния вътрешен пазар и институционализирането на европейското политическо сътрудничество. [15]

 

 

2. Договорът от Маастрихт. Трите стълба. Икономически и валутен съюз

 

След успешното реализиране на единния вътрешен пазар назряват условията за преминаване към по-висш етап на интеграционния процес – Икономически и валутен съюз.[16]

В края на 80-те и началото на 90-те години усилията на обединените в ЕО държави са насочени към изпълнение на програмата „1992" за пълноценно функциониране на единен вътрешен пазар, в който се прилагат четирите свободи на движение - на стоки, услуги, капитали и хора. Наред с това, под въздействието на вътрешни и външни фактори, започва ускорена работа по задълбочаването на икономическата, валутната и политическата интеграция, довела до създаването на Европейски съюз.

Сред вътрешните причини, произтичащи от логиката на Европейската интеграция, са: убеждението, че чрез въвеждането на единна валута ще се отстрани и последното препятствие пред. функционирането на единно икономическо пространство в ЕО, както и опасенията (на Франция) от засилването на едностранния контрол на най-силната западноевропейска икономика - германската - и на нейната валута в условията на либерализирани капиталови пазари. Благоприятен фактор за подобно задълбочаване е решаването на важни бюджетни въпроси в ЕО. Предвижданата централизация във валутната област (вкл. създаване на Европейска Централна Банка) изисква балансиране на икономическата интеграция с политическа, с цел свеждане до минимум на демократичния дефицит в ЕО най-вече посредством (исканото от ФРГ) увеличаване правата на Европейския парламент. Самият той нееднократно дава израз на неудовлетворението си от постигнатото в ЕЕА и настоява за по-нататъшни реформи.

Външната причина за започването на нов кръг реформи – краят на студената война – има две политически измерения. Институционното укрепване е необходимо колкото за „обвързване" на обединена Германия, толкова и за да може Общността да изпълни ролята си на полюс на привличане спрямо страните от бившия социалистически лагер.

Тласкани от така формулираните фактори, държавите от ЕО през 1989-90 г. вземат решение за успоредното свикване (през декември 1990) на две Междуправителствени конференции – за Икономически и валутен съюз и за Политически съюз. Те протичат през 1991 г. и завършват с подписването в холандския град Маастрихт на 7 февруари 1992 г. на Договора за Европейски съюз (ДЕС).

Маастрихтският договор следва организацията на ЕЕА, но я довежда до ясна визуална концепция - модела на гръцкия храм. Според него новосъздаденото политическо обединение (Европейският съюз) обхваща под покрива си и обуславя динамиката на интеграционните процеси на база на три стълба:[17]

І стълб обединява и още повече укрепва достигнатата степен на интеграция в рамките на трите ЕО, като разширява гласуването с квалифицирано мнозинство и увеличава правата на ЕП. Разширяват се компетенциите на ЕО в нови области - социална политика, защита на потребителите, здравеопазване, сътрудничество за развитие (т.е. с развиващите се страни), индустриална политика, образование и професионално обучение, изследвания и технологично развитие, трансевропейски мрежи. Интеграционният стълб стои в центъра на изграждания Съюз.

ІІ стълб обхваща разпоредби за Общата политика в областта на външните отношения и сигурността (ОПОВОС).

ІІІ стълб регулира Сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР).

И двата нови стълба се базират на междуправителственото сътрудничество, без прилагането на метода на наднационална интеграция.

Правно-технически ДЕС има следната структура:

I раздел съдържа общи разпоредби относно целите на Съюза, единния институционен механизъм, националната идентичност, правата на човека, учредяването на европейско гражданство и неговото съдържание, Европейския Съвет (който остава извън регламентацията на учредителните договори);

ІІ, III и IV раздел внасят изменения в Парижкия и двата Римски договора - клаузите за ИВС и за всички нови политики се добавят в договора за ЕИО, а тази общност се преименува само на „Европейска общност";

V раздел е посветен на ОПОВОС;

VI раздел - на СОПВР;

VII раздел включва заключителни разпоредби, сред които особено значение има текстът за приемането на нови членове на Съюза.

Спойката между трите елемента намира израз в чл. С ал.1 на ДЕС: “единна институционална рамка, която осигурява съвместимостта и приемствеността на провежданите дейностите” за постигане на целите на Съюза.

Следователно, ДЕС не отменя учредителните договори, а Съюзът не застава на мястото на Общностите. Създадената „конструкция" успява да постигне свързването на икономическата интеграция с ключови сфери от политическата дейност на държавите-членки, но прави това за сметка на прекомерна усложненост, неяснота в правните текстове и не дотам голям динамизъм.

Неразбирането на договорните текстове от гражданите и отрицателните настроения към подписания документ са само проява на откъсването на политическия елит от избирателите м отчуждението на народите от интеграционния процес - явления, от четени от европейските държавници едва когато ратификацията на ДЕС през 1992-93 г. се натъква на множество проблеми. Сред тях са отрицателен референдум в Дания, много слаб положителен резултат на референдума във Франция - основателката на ЕО, забавяне на гласуванията в британския парламент, за да се избегне самоизолацията, неочаквано възбуждане на конституционно дело в Германия и остри критики на немския Конституционен съд. Поради поредицата затруднения Маастрихтският договор влиза в сила едва на 1 ноември 1993 г.

Създаването на Съюза става пресечната точка на две тенденции в развитието на европейското обединение в рамките на ЕО/ЕС – едната на постъпателното разширяване и задълбочаване на интеграцията и другата на търсенето на различни формули за диференцирана интеграция. И двете тенденции получават своето развитие в средата на 90-те години на следващия етап от реформи на договорите.[18]

 

 

3. Договорът от Амстердам. Продължаване на реформите под знака на източното разширяване

 

Още след като започва изпълнението на програмата за вътрешния пазар, Ж. Делор представя идеята за създаването на Европейско икономическо пространство (ЕИП) между страните от ЕО и от ЕАСТ, в което да се реализират четирите свободи на движение и да се преодолее „малкото" разделение на Европа. Преговорите за ЕИП, обаче, протичат вече след падането на Берлинската стена и повечето страни от ЕАСТ разглеждат новото формирование не като заместител на тяхното членство в ЕС (което е било неприемливо през студената война), а като трамплин към присъединяването си към Съюза. Споразумението за ЕИП влиза в сила на 1 януари 1994 г., когато вече Австрия, Финландия, Швеция и Норвегия са пристъпили към решаващата фаза от преговорите за членство. До края на годината актовете за присъединяване са подписани, ратифицирани са от трите държави без Норвегия (поради отрицателния резултат от проведения там референдум) и от 1 януари 1995 г. Австрия, Финландия и Швеция увеличават броя на държавите-членки на ЕО до 15. Затормозяването на динамиката в интеграционния процес в ЕС, проявило се при ратификацията на ДЕС, се дължи на рецесията, обхванала държавите-членки на Съюза след обединението на Германия; липсата на лидерство в европейските политически кръгове; необходимостта да се работи едновременно по осъществяването на два етапа от разширяването на ЕС – от 1995 г. и това на изток, за присъединяването на страните от Централна и Източна Европа, за което Съюзът е поел политически ангажимент; несполуките при прилагането на ОПОВОС по време на войната в Югославия.[19]

На този фон политическите дебати в Европа както преди официалното откриване на новата Междуправителствена конференция през март 1996 г., така и по време на нейното провеждане, се съсредоточават върху действие за прокарване на принципа „Европа по-близо до гражданите" и намиране на гъвкави формули за диференциране на интеграцията. Конференцията успява да приключи с компромисни резултати едва през юни 1997 г., след като на мястото на крайно евроскептичното консервативно правителство на Великобритания в резултат на изборите идват про-европейски настроените лейбъристи.

Новият договор, реформиращ основните договори на ЕО и ЕС, е подписан в Амстердам на 2 октомври 1997 г. Неговите постижения могат да се групират така:

·        Свобода, сигурност и правосъдие – тук се включва изчерпателно формулиране на общо демократичните принципи на ЕС и са предвидени санкции спрямо държавите за тяхното нарушаване, голяма част от материята на III стълб се инкорпорира в стълба на Общността; договореностите в рамките на Шенгенското споразумение също стават част от общностното законодателство.

·        Съюзът и гражданинът – въвежда се нов раздел за заетостта, а Великобритания се отказва от неучастието см в социалната политика; развиват се разпоредбите за екология здравеопазване и защита на потребителите; подписват се специални протоколи за субсидиарността и прозрачността на вземане на решения.

·        Ефективна и последователна външна политика – систематизира се инструментариумът за провеждане на ОПОВОС; укрепва се сътрудничеството между ЕС и ЗЕС по проблемите на сигурността; осезаемо става прилагането на квалифицираното мнозинство при вземането на решения във II стълб); създава се постът Върховен представител за ОПОВОС и специално Звено за планиране и оповестяване.

·        Институциите на Съюза само частично и твърде неудовлетворително се приспособяват да посрещнат предизвикателството за функциониране при един ЕС от 27 държави-членки, като надеждите се възлагат на свикването на нова Междуправителствена конференция.

·        „Засилено сътрудничество" е терминът, приет за назоваване на възможността ЕС да се развива на две скорости – ако няколко държави-членки искат и могат да пристъпят към задълбочаване на интеграцията помежду си в дадена област и ако това не противоречи на едно от над 10 поставени ограничения, те могат да се възползват от институционните рамки и механизми на ЕС, а останалите страни-членки могат да блокират подобна инициатива само на най-високо ниво в Европейския Съвет. Предвидените в Амстердамския договор разпоредби за „засилено сътрудничество" означават едновременно официализиране и институционализиране на концепцията за двускоростна Европа, съпроводено с поставянето на множество бариери пред нейното практическо приложение, от друга страна то дава и своеобразна реабилитация на въведения през 1966 г. и отречен през 80-те години Люксембургски компромис.

В сравнение с предишния, „Маастрихтския", етап на реформи, договарянето и ратифицирането на Договора от Амстердам преминава на фона на много по-активна информационна кампания, за да се избегнат шокове от рода на датския референдум. Ратификацията протича по-гладко, но не и по-бързо от преди - договорът влиза в сила на 1 май 1999 г.

 

 

4. Договорът от Ница - адаптация на институционалната структура към новите геометрии на управлението

 

Междуправителствената конференция (МПК), предвидена в Амстердамския договор, се свиква през февруари 2000 г. и приключва със срещата на Европейския Съвет в Ница, Франция, през декември. Конференцията има за цел да реформира институциите на ЕС с оглед на източното му разширяване и така да не допусне присъединяването на 12 страни-кандидатки да блокира динамиката на интеграцията. Нейният дневен ред съдържа преодоляването на нерешените в Амстердам проблеми (съставът на Комисията, разширяване гласуването с квалифицирано мнозинство и ново претегляне на гласовете в Съвета), както и подобряване на възможността за създаване на „засилено сътрудничество" между няколко държави-членки.

Между тази МПК и всички предишни може да се направи интересно сравнение - на всички досегашни етапи в развитието на ЕО/ЕС винаги е имало някаква основна идея, някакъв проект, който да даде възможност на всички държави да търсят печеливша позиция. За Единния европейски акт това е вътрешният пазар, за Договора от Маастрихт това е Икономическият и валутен съюз, за Амстердамския договор това е интегрирането на правосъдието и вътрешните работи. Успоредно с внасянето на промени в една или друга политика на ЕО/ЕС са се променяли и общностните институции.[20]

Преговорите през 2000 г., обаче, са посветени изцяло на институциите, без да има някакъв обединителен и взаимноизгоден проект, зад който да застанат страните-членки. Затова и преговорите са особено трудни. Тук държавите много по-открито се борят за власт и влияние в различните институции. Постигнатите в Ница компромиси се оценяват с известно разочарование – те са дали възможност на държавите-членки да отбраняват своите интереси, но едва ли ще допринесат за ефикасното функциониране на институциите на ЕС в бъдеще.

Все пак, сред решенията от Ница има основание и за увереност и оптимизъм, особено от гледна точка на страните-кандидатки от Централна и Източна Европа:

               Договореностите за институциите, макар и да са далеч от съвършенството, откриват пътя към приключване на преговорите за присъединяване и към ускорено разширяван е на ЕС.

               Дванадесетте страни-кандидатки вече осезаемо присъстват на картата на ЕС – за тях още отсега са предвидени места в различните Европейски институции, които те ще заемат при присъединяването си.

               В Ница е приета Харта на основните права на гражданите, която обобщава досегашните постижения в областта на човешките права и свободи.

               Разпоредбите за засилено сътрудничество се променят по начин, който намалява рисковете от „второразрядно членство" на сегашните страни-кандидатки в бъдещия ЕС.

               Приема се програма за по-нататъшни реформи в ЕС, която ще приключи със свикването на нова междуправителствена конференция през 2004 г. Страните-кандидатки ще се присъединят към този етап на реформите било като пълноправни участници, било като наблюдатели.

Договорът, с който се реформират основните договори на ЕС, е подписан в Ница на 26 февруари 2001 г. След ратификацията му в парламентите на петнадесетте държави-членки и проведените в Ирландия два референдума (първият – с негативен, а вторият – с позитивен резултат). Договорът от Ница влиза в сила на 1 февруари 2003 г. Той урежда необходимите промени в европейските институции предвид разширяването на Съюза през 2004 година. Договорът бе изготвен на МПК на срещата на ЕС в Ница през декември 2000. Това е четвъртото поред изменение на основополагащия Римски договор от 1957.

В Ница се постига компромис между стремежа към включване в дневния ред на институционалната реформа на отделни (частни) въпроси под натиска на влиятелни актьори в държавите-членки като например германските провинции) и стремежа към комплексно преосмисляне на Европейската конструкция с оглед на бъдещото разширяване на ЕС на изток. Резултатът е декларация № 23 към Договора от Ница „за бъдещето на Съюза":

(а) В нея се поставят на разискване четири конкретни въпроса:

§    Разграничаване на компетенциите между нива на управление,

§    Ролята на националните парламенти в интеграционния процес,

§    Статутът на Хартата на основните права,

§    Опростяване на договорите;

(б) Насърчава се разгръщането през 2001 г. на публичен дебат за „бъдещето на Европа" във всички държави-членки и страни-кандидатки, който да предшества свикването през 2004 г. на нова МПК. Срещата на Европейския Съвет в Лакен (Брюксел) се декември 2001 г. се прие декларация, в която се посочват подходящите форми за продължаване на структурираната част на дебата през 2002-2003 г.

Основните институционални реформи, които са предвидени в Договора от Ница са следните:[21]

Съвет на министрите

В момента по време на министерските срещи всяка страна разполага с известен брой гласове. Например най-големите като Германия, Великобритания и Франция имат по 10 гласа, докато най-малката Люксембург- само 2 гласа.

Договорът от Ница предлага ново разпределение на гласовете, достигащо от 3 до 29 гласа на държава, което ще отчете по-точно демографската тежест на всяка страна. За сметка на това, споразумение не може да бъде прието без съгласието на мнозинството от държавите (при предвидени 27 членки това са 14 държави).

Въпреки това, големите държави като Германия остават облагодетелствани. Една държава може да подложи на проверка дали страните, подкрепили дадено решение, представляват 62% от населението на ЕС. Ако това не е така, решението няма да бъде валидно.

Европейски парламент

В бъдещия Парламент броят на депутатите ще се увеличи от 626 на 732. Германия запазва същия брой- 99 депутати, но останалите "големи" държави намаляват представителството си, което пада от 87 на 72.

Европейска Комисия

Бъдещата Европейска Комисия, която ще започне да функционира от ноември 2004 година, ще се състои от 25 члена (по един на държава-членка). Това означава, че "големите" държави-членки няма да разполагат вече с втори комисар. Когато Съюзът се разшири до 27 държави, броят на комисарите ще бъде по-малък от този на държавите-членки.

Договорът от Ница предвижда да бъдат улеснени "засилените сътрудничества" между държави, които искат да се обединят в определени области. Случаите, при които решенията ще се взимат с квалифицирано мнозинство също ще се увеличат. Въпреки това по-голяма част от страните успяха да запазят правото на вето по най-чувствителните за тях теми (паричната политика за британците, културата за французите и т.н.).

В бъдеще отпада нуждата от единодушие при избор на важни постове, като Председател и членове на Европейската Комисия, Върховен представител за общата външна политика и политика на сигурност, специалните представители и заместник-генералния секретар на Съвета.

Засилени са и правомощията на председателя на Европейската Комисия. Договорът от Ница създава нова процедура за действие в случай на констатирано тежко нарушение от страна-членка на основните права. В такъв случай Европейският Съвет може да лиши държавата-нарушителка от някой нейни права, например правото на глас в Съвета.[22]

Едногодишният период между приемането на двете декларации от Ница и Лакен – въвлича в дискусиите не само представители на правителствата и парламентите, но и политически сили, социални партньори, бизнес кръгове, академични среди, неправителствения сектор, мозъчни тръстове, младежки организации и др. Тематиката на дебата е значително по-широкообхватна от предвижданията.

Европейският конвент включва делегации от законодателната и изпълнителната власт в държавите членки и страните кандидатки и от европейските политически институции. Регионалните и социалните партньори са привлечени като наблюдатели, а председателите на Съда на ЕО и Сметната палата могат да правят обръщения към форума. Централни фигури в ръководството на работата са неговият председател Валери Жискар Д'Естен, бивш президент на Франция, и двамата заместник-председатели Джулиано Амато и Жан-Люк Деан, бивши премиери съответно на Италия и Белгия.

Мандатът на новия форум съдържа значителен кръг проблеми, обобщени в около 50 въпроса, които авторите на декларацията са групирали така:

               по-добро вертикално разделение на компетенциите между нивата на управление в ЕС; преоценка на мисията на Съюза в различните сфери на действие (общностните политики) в сравнение с капацитета на държавите-членки в същата област; баланс между прекомерната централизация на управлението и ренационализацията на отделни политики;

               повишаване на демократичността, прозрачността и ефективността в Съюза чрез усъвършенстване на хоризонталното разпределение на правомощия между политическите институции на ЕС и чрез издигане ролята на националните парламенти;

               дефиниране ролята на Съюза в една все по-глобализираща се среда;

               опростяване на правните и политически инструменти на действие на ЕС;

               интегриране на договорите в единен конституционен текст на Съюза.

По своя обхват тематиката на Конвента представлява своеобразни концентрични кръгове, които тръгват от точките от Ница и стигат до пределите на дебата, които поставят Валери Жискар д'Естен и неговите колеги.

               реорганизираните четири теми за дискусия от Ница,

               цялостен институционален и конституционен дебат, насочен към укрепване на легитимността на ЕС пред гражданите и на неговата ефективност,

               обвързване на горното със смисъла и политическото съдържание на общия проект на вече обединена Европа,

               накрая, на Конвента е предоставена известна свобода да допълни своя отворен мандат.[23]

 

4.1. Ревизията на ДЕС от Ница

Независимо че по дефиниция комисарите не са изразители на националния интерес и не представляват държавите си, най-трудно се постига съгласие по въпроса за техния брой, като се дискутират две предложения:[24]

§    премахване на втория комисар на големите държави и възприемане на принципа по един комисар за държава член;

§    фиксиране на по-малък брой комисари, отколкото броя на държавите членки, със система на равнопоставена ротация.

Договорът от Ница (чл. 4 от Протокола по разширяването, Приложение I) закрепва принципа, че, считан от 1.01.2005 г. и до момента, в който ЕС ще включва 27 държави членки, всяка от тях ще има по един комисар. При ЕС с повече от 27 члена броят на комисарите ще бъде по-малък от този на държавите членки и ще се определи от Съвета с единодушие. Комисарите ще се избират в съответствие със система на ротация, основана на принципна на равенството. Промяната в принципа “една държава – един комисар" ще се осъществи от момента, и който встъпи в длъжност първата Комисия след присъединяването към ЕС на 27-ата страна. Това разрешение с благоприятно за страните кандидатки от ЦИЕ, тъй като ще им позволи да участват от самото начало пълноценно в дейността на Комисията.

Договорът от Ница предвижда значително увеличаване на прерогативите на председателя на Комисията по отношение на определянето на нейната вътрешна организация, преразпределението на портфейлите на комисарите, определянето на заместник-председателите и пр. Председателят може да поиска оставката на даден комисар и ако получи колективната подкрепа от Комисията, комисарят е длъжен да я подаде. Много съществена е предприетата промяна на чл. 214 ДЕО за определяне на председателя с квалифицирано мнозинство (а не с единодушие, както досега), с което ще се предотврати възможността дадена държава (или държави) по вътрешнополитически причини да пречат за назначаването на председател на Комисията. Принципът на вот с квалифицирано мнозинство се възприема и по отношение на номинирането на членовете на Комисията.

 

4.2. Реформата от Ница за Европейския Съвет

В рамките на реформата на институциите по време на МПК от 1996 г. сред централните въпроси на дискусията са: разширяването на приложното поле на вземането на решения с квалифицирано мнозинство и броя на оразмерените гласове на отделните държави членки в перспективата на бъдещия разширен съюз. МПК не успява да стигне до решение на тези въпроси, които преминават в дневния ред на МПК от 2000 г.

При гласуване с единодушие рискът от блокиране на процеса на вземане на решения нараства пропорционално с нарастването на броя на държавите членки поради правото на всяка от тях да упражни правото си на вето. По време на МПК се дискутират предложенията на португалското и френското председателство за замяна на близо 50 разпоредби на ДЕО, предвиждащи вот с единодушие с гласуване с квалифицирано мнозинство. Идентифицират се няколко важни области, като общественото осигуряване, данъчната политика, ОТП, визовата и имиграционната политика и др., за които премахването на единодушието се схваща като предпоставка за по-ефикасно развитие на съответната политика след разширяването на ЕС. В хода на преговорите се оказва, че тези области са много чувствителни за някои държави членки, в резултат на което МПК от Ница успява да постигне количествен, но не и качествен резултат по отношение на разширяването на приложното поле на вота с квалифицирано мнозинство. Около 30 нови хипотези се прибавят към приемането на актове по тази процедура, но такива съществени въпроси като данъчното и социалното законодателство, кохезията и други чувствителни материи остават в обхвата на вота с единодушие, създавайки по този начин опасност от забавяне или блокиране на интеграционния процес. Краткосрочните интереси на някои страни членки вземат връх над дългосрочния европейски интерес.

Съществен резултат се постига при въвеждане на гласуването с квалифицирано мнозинство при различните номинации на ръководни фигури в общностните институции (като председателя и членовете на Комисията, генералния секретар и др.).[25]

По отношение на броя на оразмерените гласове основните опции по време на преговорите в рамките на Междуправителствената Конференция са две: ново претегляне на гласовете чрез адаптиране на сегашната система или възприемане на принципа на „двойното мнозинство". Предложението на Комисията е в полза на „просто двойно мнозинство", при което решение с квалифицирано мнозинство се смята за взето, ако е подкрепено от повече от половината от държавите членки, представляващи мнозинството от цялото население на ЕС. След изключително тежки политически дебати по време на МПК в Договора от Ница се приема ново претегляне на гласовете, считано от 1.01.2005 г., както следва:

Германия, Франция, Обединеното Кралство и Италия – по 29 гласа; Испания – 27; Нидерландия - 13, Гърция и Белгия – по 12; Швеция и Австрия – по 10; Дания, Финландия и Ирландия – по 7; Люксембург – 4.

За да бъде приет акт на Съвета, са необходими минимум 170 гласа от мнозинството от държавите членки в случаите. Това се отнася до случаите, когато съветът действа по предложение на Комисията. Във всички останали случаи за приемането на акта са необходими най-малко 170 гласа от 2/3 от държаните членки. При новото претегляне на гласовете Договорът от Ница не отчита демографската реалност за значително по-голямото население на Германия, поради и твърдата позиция на председателстващата Франция за запазване на всяка цена „паритета" с Германия – плод на исторически обусловен компромис при създаването на първата общност. Все пак този паритет може да се определи и като привиден поради възприетия в новия договор принцип на “демографската мрежа на сигурност”, изискващ поне б2% от общото население на ЕС за приемането на дадено решение с квалифицирано мнозинство. Така например в хипотеза, че Германия, чието население е 17% от ЕС, желае да блокира приемането на дадено решение на съвета, тя би могла да го направи с подкрепата само на още 2 от големите държави - например ОК и Италия, докато Франция в същата хипотеза би се нуждаела от подкрепата на още една държава.

Договорът от Ница определя претеглените гласове на 12-те държави, които преговарят за присъединявани към ЕС, както следва:

Полша – 27; Румъния – 14; Чехия и Унгария – по 12, България – 10, Словакия и Литва – по 7; Латвия, Словения, Естония и Кипър – по 4; Малта – 3.

Посочените цифри са общата позиция на ЕС за присъединителните преговори с тези страни. Общият брой на гласовете в ЕС от 27 члена е определен на 345 (при 87 при ЕС-15). За приемането на акт с квалифицирано мнозинство ще са необходими поне 258 гласа „за" от мнозинството държави членки при акт, който се приема по предложение на Комисията и във всички останали случаи - 258 гласа от най-малко 2/3 от държавите членки (Приложение II от Договора от Ница).

 

4.3. Реформата от Ница по отношение на съдебната система

Голямата натовареност на съдебната система на ЕС води до голямо забавяне при гледането на делата (средно около 21 месеца за Съда на ЕО и 30 месеца за Първоинстанционния съд) и е причина за реформирането й по време на МПК от 2000 г. Така Договорът от Ница ревизира редица текстове, регламентиращи съда и Първоинстанционния съд на ЕС и в Приложение V приема нов Устав на съда, като основните промени визират разширяване на компетенциите на Първоинстанционния съд. Той съд се състои поне от по един съдия от всяка държава членка с 6-годишен мандат, като броят им се определя в устава на съда. Възможно е създаването (от Съвета, с единодушие) по съвместна инициатива на Комисията и съда на специализирани правораздавателни камари (панели) към Първоинстанционния Съд с правораздавателна компетентност по искове и процедури в специфични области (например държавната служ6а). Решенията на Първоинстанционния съд се обжалват пред съда само по отношение на правни основания. Предоставя се възможност на Първоинстанционния Съд да упражнява преюдициална компетентност по чл. 234 в определени области, определени от устава. Предвидена е възможност за ЕП да иска становище от съда относно съвместимостта на дадено международно споразумение с договорите.

Заключителният акт на МПК от Ница включва декларация по чл. 225 ДЕО, с която призовава съда и Комисията във възможно най-кратък срок да направят нужните оценки и дадат предложения относно разпределението на компетенциите между Съда на ЕО и Първоинстанционния съд.

В заключение е необходимо да се отбележи, че институционалните реформи на ЕС са необходими, за да може Съюзът да поеме пълноценно своите отговорности пред останалия свят. Тези промени трябва да му дадат възможност да отговори адекватно на предизвикателствата на глобализацията, пред които е изправен.

Тук е мястото да отбележим, че глобализацията носи и редица отрицателни характеристики, среди които следва да се посочи опасността от загуба на националната идентичност, следствие на все по-нарастващата взаимосвързаност и взаимозависимост и свързаните с нея високи процеси на емиграция от по-слабо развити към развитите страни.

Институционалните реформи в Съюза са необходими и за да бъде постигната целта на поколения европейци, работили за обединена, мирна, просперираща и демократична Европа.[26]

Следствие дебата за бъдещето на Европа, споровете се концентрират върху няколко ключови за бъдещето на Европейския съюз въпроса, някои от които ще бъдат споменати:

1.                  Въпреки британското противопоставяне, Хартата за основните права се приема като нова нормативна основа за развитие на европейското законодателство. Хартата има претенции, че развива и разширява социалните права в сравнение с Европейската конвенция за човешките права.

2.                  Опростяването на основополагащите документи е друг дискутиран проблем. Многобройните договори създадоха сложни правни лабиринти, в които и най-квалифицираните евробюрократи трудно се ориентират. Надделява мнението, че трябва да се изработи единен консолидиран текст на основополагащ документ. Въпреки съпротивата на евроскептиците, има вероятност той да се нарича Конституция.

3.                  В спора между федералистите и техните противници особена острота придобива дискусията за приемане на решения не с единодушие, а с мнозинство. Федералистите твърдят, че, за да може да функционира един разширен до 27-28 държави Европейски съюз, трябва да се изостави правото на вето в много сфери.

4.                  По въпроса за ролята на националните парламенти, като олицетворение на суверенитета, също предстои горещ дебат. Великобритания продължавала отстоява идеята си за втора камара в Европейския парламент, в която да влизат представители на националните парламенти. Изтъква се аргументът, че по този начин ще се укрепи връзката между националните демокрации и наднационалните институции. Но по-силно звучат съображенията, че такова решение ще доведе само до нови усложнения в работата на общите органи. Германия и Белгия считат, че този орган може да, поеме функциите на втора парламентарна камара. Германия и Великобритания вече се съгласиха, когато Съветът на министрите заседава като законодателен орган, да работи публично, а правото на закрити обсъждания да се запази за изпълнителни решения и за външната и отбранителната политика.

5.                  По въпроса за олицетворението и представителството на Европейския съюз също се разгаря дебат. Великобритания предложи тези функции да се поемат от председател на Съвета на министрите. По късно нейният министър на външните работи Джак Стро предложи излъчването на нов изпълнителен орган, който да поеме функциите на колективен председател и част от прерогативите на Европейската Комисия. Подразбира се, че този орган трябва да се конструира от държавите-членки. В това прозира опит за лишаване на Комисията от възможността да определя дневния ред на Европа. Белгийското председателство през 2001 г. предлага идеята за определяне председателя на Комисията чрез преки избори. Това означава укрепване на неговата демократична легитимност и би довело до засилване на неговите правомощия. Германия, Холандия и Люксембург не се противопоставиха, но Великобритания и Франция реагираха негативно. Най-вероятно ще се съхрани сегашното положение той да бъде избиран от Европейския парламент.[27]


Заключение

 

Началото на 21 век остро поставя пред Европейския континент необходимостта от ограничаване и преодоляване на международния тероризъм, нестабилността на съседни региони и отрицателните последици от глобализацията.

Главното предизвикателство за ЕС е неговото разширяване в ЦИЕ. Разрастването в подобни размери е непосредствено свързано с необходимостта от провеждането на реформи, които да запазят институционалния баланс в ЕС и да засилят легитимността на интеграционния процес пред европейските граждани. В края на 2001 г. Европейският Съвет изпълни ангажимента си да структурира дискусията за бъдещето на Европа и постанови свикването на европейския Конвент. [28]

Идеята за Конвент възниква за първи път по време на обсъждането на проекта „Хърмън" за Конституция на ЕС през 1994 г., когато вече се готви МПК за договора от Амстердам. Тогава се утвърждава мнението, че „един конституционен Конвент", който ще надхвърли рамката на ЕП и ще включи и национални парламентаристи и представители на националните правителства, би бил най-удачната форма за обсъждане на реформи. Това мнение е потвърдено в практиката с решението от Кьолн от юни 1999 г. да се свика Конвент за написването на хартата за основните права на ЕС, а и със следващото решение от Лаакен през 2001 г. за сегашния Европейски Конвент. Три десетилетия разделят двата „Конвента", но сходствата в ситуацията са очевидни. През 1984 г. ЕП, който сам се е кръстил така, поема ролята и отговорността на учредително събрание и пише договор за Европейски съюз, но отново се оказва, че пише проект за Конституция.

Третият Конвент разкрива други предимства на този формат на дебата. Тя се оказва ефективна при обсъждането на подчертано „конституционни" проблеми, към които държавите проявяват висока чувствителност, без това да взривява традиционните страсти около суверенитета и допустимия праг на жертвите пред олтара на обединена Европа. Такава тема безспорно е защитата на основните права и свободи на човека. Тя присъства също в цялата история на Европейската интеграция, пряко кореспондира с усилията общностите да бъдат обединение не само на държавите, но и на гражданите, които на практика са основните икономически оператори в изграждания вътрешен пазар.

Целта на разширяването и развитието на ЕС е това да стане един Съюз, основан на баланс, взаимно разбирателство и ясни общи цели. Да стане една система, която може да се разшири и адаптира към новите политически факти и предизвикателства.

Апелът за единство на континента е подкрепен от по-голямата част от европейците, но все още е трудно даването на цялостна подкрепа, когато става дума за преотстъпване на суверенитет. Въпреки че Европейската интеграция трупа опит в изграждането на единство, много ясно трябва да бъде изяснена идеята за Европа и по-специално за нейния наднационален характер – Федерална Европа или Европа на националните държави. Идеята за гъвкавата интеграция печели все повече привърженици днес, което означава най-общо няколко държави-членки на Европейския Съюз, които имат желание и интерес от допълнително задълбочаване на сътрудничеството си по между си в някоя област, да имат право да го сторят като спазват определени условия, за да не нарушават интересите на останалите държави-членки и да не подкопаят достиженията на интеграцията в Съюза. Разширяването на Съюза ще има общ стабилизиращ ефект за континента и ще стимулира икономическата и политическата трансформация в новите държави-членки.

Все по-активно се излагат и вижданията за компетенциите на различните европейски институции. Те във висока степен отразяват привързаността към основните принципни позиции. В отговор на подчертано федералистките виждания на политиците от Германия, други като Франция, Великобритания и Испания, се обявиха за засилване компетенциите на Европейския Съвет на министрите.

От изключителна важност е и създаването на чувство за принадлежност към Обединена Европа и изграждането на Европейска идентичност. Тук става въпрос не само за европейско гражданство, но и за осъзнаване необходимостта от изграждане на Европа, от споделяне на европейската идея, от защита на европейския проект за бъдещето, за събуждане на чувството за съпричастност и общност. Освен вече посочената необходимост от приближаване на интеграцията до хората, от нейното фокусиране към решаване на проблемите, които най-силно ги вълнуват и към нейното развитие за благото на европейските граждани трябва да се използват всички средства за по-голямо присъствие на Европа в ежедневието на хората, стимулиране на общата европейска съпричастност, на убеждението, че можеш да се чувстваш едновременно гражданин и на собствената си държава, и на Европа.

Бъдещето на ЕС зависи до голяма степен от общото съгласие за целите, които преследва Европейската интеграция. А за да се развива една интеграция, обединилите се държави трябва в определени области да решават съвместно възникващите въпроси и то не само чрез формите на сътрудничество, а чрез прилагане принципите на наднационалността. Това означава, че в дадени сфери от държавната дейност интегриращите се страни доброволно трябва да прехвърлят част от властническите си правомощия в полза на институциите на интеграционните общности, които действат паралелно или вместо тях. Решаващ за съдържанието, обхвата и развитието на интеграционните процеси, в случая, е въпросът за степента на извършвания компромис.

И накрая от Европейския Съюз да бъде на висотата на своята историческа отговорност за превръщането на Европа в “зона на свобода, сигурност и справедливост”.[29]


Използвана литература

 

1.                  Александров, Рангелов, “Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите”, Национален институт за международни изследвания, София, 1996.

2.                  Борисов, О., Леков, В., Основни договори на ЕС, София, 1977.

3.                  Борисов, О., Международни договори, сключени от Европейския съюз, София, Университетско издателство “Кл. Охридски”, 1994.

4.                  Динев, Д., България в Европейската интеграция, София, 2002.

5.                  Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003.

6.                  Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003.

7.                  Захариева, Ю., Конструкцията на разширения Европейски съюз, С., 2003.

8.                  Йорданов, П., “Учредителните договори на Европейските общности и Европейския съюз”, София, 2002.

9.                  Ленард, Д, Европейският Съюз, София, 1996.

10.             Попова, Ж., Основи на правото на Европейския съюз, Планета-3, 2001.

11.             Роуни, Ал, “Всичко за Европейската общност”, София, 1993.

12.             Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев, Международни отношения, Международно право, Дипломация, Сиела, 2001.

13.             Corbett, R., F. Jacobs, M. Schackleton, The European Parliament, John Harper Publishing, 2000.

14.             Dehousse, R., Europe after Maastricht, LBE, Munchen, Beck, 1994.

15.             Hartley, T. C., The foundations of European Community Law, Clarenodn Press, Oxford, 1994.

16.             Kramer, L., Focus on European Environmental Law, London, Sweet and Maxwell, 1991.

17.             http://europa.eu.int

18.             http://europa.eu.int/comm/index_en.html

19.             http://ue.europa.eu.int/en/Info/eurocouncil/index.html

20.             http://ue.europa.eu.int/en/summ.html

21.             http://www.cesbg.org


Използвани съкращения /в азбучен ред/

 

ДЕС – Договор за Европейския съюз

ЕАСТ – Европейска асоциация за свободна търговия

ЕВРАТОМ – Европейска общност за атомна енергия

ЕЕА – Единен европейски акт

ЕИО – Европейска икономическа общност

ЕИП – Европейско икономическо пространство

ЕК – Европейска Комисия

ЕО – Европейска общност

ЕОАЕ – Европейска общност за атомна енергия

ЕОВС – Европейска общност за въглища и стомана

ЕОО – Европейска отбранителна общност

ЕП – Европейски парламент

ЕПО – Европейска политическа общност

ЕПС – Европейско политическо сътрудничество

ЕС – Европейски Съюз

МААЕ – Международна агенция за атомна енергия

МПК – Междуправителствена конференция

ОПОВОС – Обща политика в областта на външните отношения и сигурността

СМ – Съвет на министрите

СОПВР – Сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи

СЦИЕ – Страни от Централна и Източна Европа



[1] Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев, Международни отношения, Международно право, Дипломация, Сиела, 2001

[2] Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев, Международни отношения, Международно право, Дипломация, Сиела, 2001

[3] Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев, Международни отношения, Международно право, Дипломация, Сиела, 2001

[4] Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003

[5] Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев, Международни отношения, Международно право, Дипломация, Сиела, 2001

[6] Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев, Международни отношения, Международно право, Дипломация, Сиела, 2001

[7] Стефанов, Г., Б. Видин, Ю. Захариева, П. Пантев, Международни отношения, Международно право, Дипломация, Сиела, 2001

[8] Александров, Рангелов, “Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите”, Национален институт за международни изследвания, София, 1996 г.

[9] Ал Роуни, “Всичко за Европейската общност”, София, 1993 г.

[10] Борисов, О., Международни договори, сключени от Европейския съюз, София, Университетско издателство “Кл. Охридски”, 1994

[11] Йорданов, П., “Учредителните договори на Европейските общности и Европейския съюз”, София, 2002

[12] Роуни, Ал, Всичко за Европейската общност, София, 1993

[13] Ленард, Д, Европейският Съюз, София, 1996

[14] Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003

[15] Попова, Ж., Основи на правото на Европейския съюз, Планета-3, 2001

[16] Попова, Ж., Основи на правото на Европейския съюз, Планета-3, 2001

[17] Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003

[18] http://europa.eu.int

[19] Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003

[20] Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003

[21] Захариева, Ю., Конструкцията на разширения Европейски съюз, С., 2003

[22] Захариева, Ю., Конструкцията на разширения Европейски съюз, С., 2003

[23] Захариева, Ю., И. Шикова, К. Николов, Европейският съюз – история, институции, политики, Институт по публична администрация и европейска интеграция, София, 2003

[24] Попова, Ж., Основи на правото на Европейския Съюз, 2001

[25] Попова, Ж., Основи на правото на Европейския Съюз, 2001

[26] Захариева, Ю., Конструкцията на разширения ЕС, София, 2003

[27] Динев, Д., България в европейската интеграция, София, 2002

[28] Захариева, Ю., Конструкцията на разширения Европейски съюз, С., 2003

[29] Динев, Д., България в Европейската интеграция, София, 2002


Търси за: правни механизми управление интеграционните процеси | учредителен договор правна същност | интеграционни общности | общностно право | интеграционни политики | Парижки договор | Римски договори | Единен европейски акт | единен пазар | Договор Маастрихт | икономически валутен съюз | Договор Амстердам | Договор Ница

Helpos.com >> Архив >> ЕС >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

.

Copyright © 2002 - 2019 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

counter counter ]]> eXTReMe Tracker