Helpos.com - Архив от реферати и дипломни работи

Helpos.com >> Архив >> История >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

ДИПЛОМНА РАБОТА

на тема:

„Предпоставки за разпадането на СФР Югославия”

СЪДЪРЖАНИЕ:

 

Увод. 3

ПЪРВА ГЛАВА.. 6

ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИЧИНИ ЗА РАЗПАДАНЕТО НА ФЕДЕРАТИВНАТА ДЪРЖАВА   6

1. Формиране на федерацията. 8

2. Социалистическата федерация и гласове за конфедерация. 11

3. Противоречия между република Сърбия и автономните области.. 16

ВТОРА ГЛАВА:. 26

ИКОНОМИЧЕСКА СЪЩНОСТ НА НАЦИОНАЛНИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ В СФР ЮГОСЛАВИЯ ПРЕЗ 80 - ТЕ ГОДИНИ.. 26

4. Икономическа основа на кризата. 26

5. Икономическа диференциация между републиките. 28

6. Обособяването на републиканските икономики.. 31

ТРЕТА ГЛАВА.. 34

КУЛТУРНО ИСТОРИЧЕСКИ И РЕЛИГИОЗНО ЕТНИЧЕСКИ ПРИЧИНИ ЗА РАЗПАДАНЕТО НА СФРЮ.... 34

7. Социокултурни източници на кризата. 34

8. Историята и културата като фактори на разделението. 39

9. Религиозното противопоставяне. 41

10. Национализми.. 44

Заключение. 51

Използвана литература:. 53

Увод

След падането на изкуствено създадената "желязна завеса", в Европа настъпват исторически събития, което ще отразява на нейното развитие и в бъдеще. На европейския континент се развиват два паралелни процеса - единият на обединението на двете Германии, а другият на разпадането на многонационалните федерации. В Европа и в света вече не съществува двуполюсния модел, но се засилват националните проблеми. Започват да се изявяват конфликти на междуетническа основа. Те от своя страна водят след себе си до разпадането на изкуствено създадените мултиетнически общности. Появяват се нови държави, залагащи главно на националните идеи за бъдещото си развитие, в пълен противовес с европейските ценности, с идеите за демокрация и въжделенията на обединена Европа. Правят се опити да се прекрояват граници и да се хомогенизира етническия състав.

Нововъзникналите държави, образувани на мястото на мултиетническите, са национални в много малка степен. В техния състав има по - голям или съответно по - малък брой етнически малцинства, които се разграничават от държавата, в която живеят. Те се отъждествяват обикновено със съседна нация, като желаят да се присъединят към нея.

До 1989 - 1990 г. националностите в многонационалните европейски държави живеят по такъв начин, преплетени една в друга, и напомнят на големите империи до средата на XIX век.

След рухването на Източния блок, започват да се активизират националните проблеми, които до този момент са били туширани от идеологическото противопоставяне, характерно за студената война. В многополюсния свят глобалното бива изместено от регионалното.

Избухващите конфликти са предимно на етническа, религиозна или национална основа. Те са в основата на разпадането на федеративните общности в Европа през 1989 - 1990 г.

В най - голяма степен това се отнася за територията на бивша Югославия. В СФРЮ още в самото начало на 80-те години, опитите за либерализация и демократизация на обществото намират израз в стремежа за национално развитие и самоопределение.

През 80-те години Югославската федерация и комунистическата партия - Съюзът на югославските комунисти (СЮК) изпадат в тежка криза, като изплува образът на чистия национализъм в отделните федеративни единици. В тях политическите, държавните и икономическите интереси на собствената национална република стоят над федерацията, като се търсят и пътища да се скъсат връзките с Белград и да се създадат независими държави.

По неписано правило те не отделят ръка от оръжието на национализма. А трудно оспорима истина е, че агресивния национализъм излиза на обществената повърхност тогава, когато се разклатят политическите основи на дадена държавна система, когато в нея назреят конфликтни икономически и социални проблеми или пък когато е налице съчетание на политическа и стопанска криза. Именно национализма, врязал се в неспокойната политическа панорама на СФРЮ още преди 1989 г. предизвиква нейното разпадане.

Разпадането на СФРЮ доказва, че нито една страна не би имала бъдеще, ако залага на нетърпимостта и национализма.

Предпоставките за разпадането на СФРЮ са заложени още при нейното създаване, тъй като съществуват огромни несъответствия между културните и религиозните привички на различните етноси и степента на икономическо развитие в отделните федеративни региони. Това минира още в началото просъществуването на Югославската федерация. За мен е особено важно и интересно да проследя процесите и събитията довели до разпада на СФРЮ. Причините са от разнородно естество. Ще се спра на политическите причини, като ги разделя съответно на външни и вътрешни, а също така на икономическите, на културно - историческите и религиозно - етническите. "Осветяването" на тази материя е доста трудно и налага да се проучат събитията в дълбочина. Затова я избрах за тема на дипломната си работа, в която правя опит да разгледам не само предпоставките за самата криза, но и трагичния и завършек.

Основната цел, която си поставих в дипломната работа е да проследя внимателно както предпоставките за самата криза, така и същността на устойчивите междунационални противоречия.

Проблемът за междунационалните и етническите конфликти в Югославия е широко застъпен в българската и световната научна литература. Самата борба на отделните нации е подробно описана. Трудът на Едгар Хьош - "История на балканските страни" , разглежда в дълбочина "етническия коктейл" на Балканите, като се започне от племенните до последните държавни образования. Изследването на българския историк - Милчо Лалков "Югославия (1918 - 1992). Драматичния път на една държавна идея "анализира именно тази вечна междунационална нетърпимост, която довежда до разпадането на многоликата Югославска федерация. Книгата на С. Ракова Маринкьова, А. Желязкова и М.  Йовевска "Босна и Херцеговина" е една драматична хронология на дезинтеграционните процеси в Югославия и братоубийствените войни в нея. Изследването на Соня Хинкова- "Югославския случай. Етническите конфликти в Югоизточна Европа" представя основните предпоставки за конфликтите в бивша Югославия, като концентрира вниманието си и върху международното равнище на въздействие върху конфликтите.

В съществуващата литература националните конфликти в Югославия са разделени на три части. Те се обособяват като - национални и етнически конфликти, възникващи в зората на създаването на Югославската федерация. Съществуват и изследвания за конфликти по времето на управлението на Йосип Броз Тито, които предизвестяват разпадането на многонационалната държава. Тази условна типология, изградена на хронологичен принцип се допълва от конфликт в най - новата история - от края на федерацията до войните в Косово и Македония.

ПЪРВА ГЛАВА

ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИЧИНИ ЗА РАЗПАДАНЕТО НА ФЕДЕРАТИВНАТА ДЪРЖАВА

Сложните и противоречиви процеси в западната ни съседка през последните десетилетия ни насочват към един популярен лозунг в Титова Югославия. Той е споменаван често по партийни и държавни форуми на федерацията: "Нашата държава е комбинация от шест републики, пет народности, четири езика, три религии и САМО ЕДНА ПАРТИЯ". В този девиз са заложени политическите, икономическите и социалните корени на СФРЮ, преминала през превратностите на времето с надеждите, илюзиите и заблудите, довели до нейния закономерен разпад.

В продължение на цяло столетие районът на Балканите бе и продължава да бъде арена на междуособици и етнически чистки, при които мечтаното равновесие между територия, нация и държава не бе постигнато.

На практика това означаваше довеждане до самоизолация: обособените държави в редица случаи остават затворени в себе си и "скарани" помежду си, без добронамерени контакти, без обективна информация за "другите", за тяхната история, за политическото и икономическото развитие и т.н.

В исторически аспект балканските държави нерядко искат да достигнат максималистични цели и да имат водеща роля в региона. В тази посока е насочена и тяхната държавна политика и пропаганда. Тя бива подкрепяна в голяма степен и от Великите сили и в крайна сметка изправя постоянно балканските народи един срещу друг в пожара на войните от началото на века. Историческият опит учи, че незнанието за "другите" създава големи проблеми, то е може би главното условие, което изгражда националните стереотипи, митове и предразсъдъци и тяхната необикновена устойчивост във времето. Загиват империи, падат короновани глави и правителства, на политическата сцена идват и си отиват идеологии и партии, а националните предразсъдъци остават, като в кризисни моменти помитат всичко по пътя си. Една от последните "жертви" на неовладения национализъм е Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ).

Политическите причини могат да бъдат разгледани като външнополитически, които отразяват позицията на страната в международната среда и вътрешнополитически, които извеждат социалните корени на разпадането и "търсещи място" за своята страна в сложната международна обстановка на Студената война.

Белград - непосредствено след края на Световната война и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци, започва прилагането на великосръбска политика, като преследва своята същинска цел да "влее" останалите народи в сръбската нация чрез насилствено интегриране. Това неминуемо довеждаше до конфронтация, напрежение на междунационална основа и озлобление не само у хървати и словенци, но и сред останалите народи в кралството. Тази крайно пъстра картина от етноси с различни култури, традиции и вероизповедания, бе подложена на натиск и силови политически решения, а това неминуемо довежда до конфликти. Сръбската нетолерантност, многократно демонстрирана през последните десетилетия на века, определено допринасяше за увеличаване на напрежението и в рамките на кралството, и по - късно в рамките на югославската федерация. Не е пресилено да се каже, че сърбите в своя национален мазохизъм може би са единствения народ, който празнува с блясък историческото начало на националната си трагедия.

Външната политика на правителствата на СФРЮ може да се характеризира като много гъвкава по - отношение на останалия свят. Безспорният водач на Югославската федерация - югославянинът от хърватски произход Йосип Броз Тито, държеше в "железни клещи" държавното кормило. Провежданата от него външна политика е може би една от най - успешните не само в нашия регион.

Йосип Броз Тито критикува Линдън Джонсън за изпращането на американски войски във Виетнам и същевременно китайското правителство за подновените ядрени опити. В началото на 70-те години Ричард Никсън прави опит за разтопяване на ледовете и пристига на приятелско посещение в Белград. Югославската външна политика през този период може да се характеризира като лавиране между Изтока и Запада /това се приема и от Москва и от Вашингтон/, като непрекъснати "слаломи" между двата блока. Поради геостратегическото си положение СФРЮ - своеобразен политически, стопански и идеологически мост между Изтока и Запада, принуждава двата блока да изключват многонационалната балканска държава от своите сметки за директен контрол над нея и да търсят по - адекватни пътища към Белград. Разменените визити на Тито и източноевропейските лидери се редуват с взаимни посещения и лични контакти между югославския президент с кралица Елизабет и американския президент Джими Картар, с лидера на британската консервативна опозиция и бъдещ министър - председател Маргарет Тачър, с френския премиер Жискар Дестен и др.

Следвайки концепцията на необвързването, Югославия осъжда неоколониализма през 60-те и 70-те години, а белградската дипломация излага становището, че като самостоятелен и независим субект в международните отношения СФРЮ ще следва курс на необвързаност, по - близък до националните интереси, до интересите на "Третия свят", отколкото до социалистическите държави.

1. Формиране на федерацията

На 4 май 1980 г. няколко дни преди да навърши 88 години, след тежко боледуване почина Йосип Броз Тито - безспорния лидер в новата история на Югославия. На неговото погребение присъства целият елит на света. Крале, президенти, партийни лидери от 130 държави бяха дошли за поклонението в Белград. Починалия балкански държавник беше събрал пред тленните си останки непримирими противници и съюзници. Те отдадоха последна почит на една от най - ярките фигури от антифашистката съпротива през Втората световна война, на доскорошния архитект на Югославската федерация, който със своя неоспорим авторитет успяваше да тушира тлеещите противоречия между републиките и автономните области. На траурната процесия един до друг застанаха първия човек - в Кремъл - Леонид Брежнев и английския министър - председател Маргарет Тачър, лидери на социалистически страни и на Западния свят. Всички те слушаха звуците на "Интернационала". За тях Йосип Броз Тито беше емблемата на идеологическия компромис между Изтока и Запада. А за стотиците хиляди белградчани, слезли по улиците да изразят скръбта си, започваше ново време, плашещо с неизвестността си, с вече трудно прикривано напрежение в границите на федерацията.

След смъртта на Тито партийното ръководство губи част от влиянието си пред обществото. Намаляват значително възможностите на партийната върхушка да управлява ефективно процесите в страната, започват да се разпалват с нова сила противоречията на национална основа, задълбочават се и кризисните явления в икономиката. След смъртта на югославския ръководител в управлението на страната започват да се включват млади лидери и функционери. Това " трето поколение " на политическия елит има пред себе си трудната задача да ограничи националистическите тенденции и междурепубликанските противоречия, останали в наследство както от времето на следвоенното Кралство, така и от годините на Титова Югославия.

Дълго лелеяната мечта Югославия да се превърне от съюз на свободни народи в демократична федеративна държава намира реализация на 29 ноември 1945 г. Тогава е провъзгласена Федеративна народна република Югославия ( ФНРЮ) и страната се превръща във федерация от равноправни републики. Тя трябва да осигури пълно равноправие на всички националности и да се изгради като народна, демократична и федеративна държава. Съставена е от шест федерални републики: Сърбия, Хърватско, Словения, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина. Нейната Конституция от 1946 г. поставя основното политическо ударение върху "изцяло признатите национални права на хървати, словенци, сърби, македонци, черногорци и др.", като за основен принцип на новата държава е провъзгласена братската общност и единството на югославските народи. Индивидуалността на отделните нации е политически призната, тяхното равноправие също, а според учредителния акт и възможността за, отделяне на републиките. Тази политика на взаимно зачитане и равноправие, създадена от Югославската комунистическата партия, се опитва да тушира назряващите национални проблеми във федерацията. Още от самото начало се създават и двете автономни сръбски области Войводина и Косово. Те обаче нямат регламентирано право на отделяне. Република Сърбия ограничава и тяхната автономия. Така в зората на новата югославска държава намира място старият великосръбски национализъм, вплетен в идеята за доминиране в една "равноправна" федерация.

Може да се приеме, че югославската федерация е резултат на доброволното включване на отделните народи в нея, санкционирано с решенията на Второто заседание на АВНОЮ /29 ноември 1943 г./ в град Яйце , въпреки , че принципът за доброволност не е спазен докрай по отношение на Македония, Косово и Метохия. Конституирана като федерална държава , Югославия преминава през различни фази в своето развитие, в които се изменя и отношението между федерацията и включените в нея федерални единици /републики/.

Обтягането на международните отношения подсилени от разрива на ЮКП с Коминфорбюро - 1948 г. - водят до налагането на т.нар. "унитаристки централизъм" във федерацията. За да се съхрани нейната цялост, югославското ръководство засилва централизма в националната политика. Това е постигнато с решенията на VI партиен конгрес на ЮКП и в Конституционния закон от 1953 г. , които ограничават самостоятелността на републиките и ги лишават от суверенитет, като носители на национална държавност в състава на федерацията. Налага се линията общите федеративни интереси да доминират над националните в рамките на отделните републики. А политическата линия на унитаристкия централизъм "сподавя в много отношения националната индивидуалност и самостоятелност, издига препятствия пред самоопределянето на националностите и националните малцинства".

В края на 50 - те и началото на 60 те години ФНРЮ бележи напредък в държавното строителство и нарастването на икономическите темпове на развитие, но за сметка на все по-задълбочаващите се противоречия в националните взаимоотношения. Линията на "унитаристки централизъм" изчерпва възможностите за хармония на многонационалното единство около социалистическия идеал. Надигат се неодобрителни гласове срещу стремежа на сръбската нация за ръководството и централизиране на икономическата сила и политическата мощ в свои ръце. Продължава политиката за ограничаване на автономните права спрямо малцинствата във Войводина и в Косово. Тя е прилагана систематично срещу албанското население в Космет, чрез съдебен процес срещу активистите на Съюза на югославските комунисти (СЮК) от албанска националност; чрез изселване на турското население; чрез пренебрегване на националните права в областта на културата, образованието, науката и културата и т.н. Ръководната партия — СЮК, продължава да развива централистко - унитаристките идеи, въпреки че те са изчерпали възможностите си и засилват пропастта между отделните съставни части на федерацията. По примера на крал Александър за консолидиране на населението към един общ патриотизъм, пропагандната машина лансира термините "социалистическо югославянство" и "югославски патриотизъм", с което се цели разминаване на националната идентичност на отделните републики. Новите термини символизират обединението на всички югославски народи и национални малцинства, като желания краен резултат е пълното им сливане. Югославския ръководител Тито се стреми да тушира проблемите в междунационалните отношения, като се опитва да наложи дори термина "народност", вместо "национално малцинство".

2. Социалистическата федерация и гласове за конфедерация

Тези проблеми, както и други основни въпроси на държавното, икономическото и политическото развитие на федерацията намират ново решение през април 1963 г. с приемането на новата Конституция на федерацията. Страната е преименувана в Социалистическа федеративна република Югославия. Новата държава изоставя идеята за "социалистическа югославска нация", като се връща към познатите национални категории, които определят югославската държавност с понятието "общност", "самостоятелност и равноправие" на народите, "свобода"на националните изяви в строителството на самоуправленското социалистическо общество:

Гласуваната през 1963 г. Конституция официално свързва началата на държавното ръководство със самоуправленската тенденция и автономната основа на обществото. Практически обаче се съхранява държавната, централистична концепция за обществено възпроизводство.

Републиките и автономните области се включват в политическия живот много по - осезателно отпреди, но без съществена икономическа роля, което е една от основните предпоставки за спорове с федерацията. След VII-мия конгрес на СЮК през 1964 г. и Брионския пленум от 1966 г. централизмът отслабва все повече, но тенденцията към сръбско доминиране в ръководството на партията, в управлението, в банковата сфера, в командването на силовите структури - армията и органите за сигурност продължава. Все повече набира сили реформаторската и националистическата вълна, като несръбските народи открито поставят проблемите за републиканските диспропорции при провеждането на новата икономическа политика, за държавната администрация и управление, за езика и културата.

Републиките се стремят към национална идентичност в рамките на ново конфедеративно устроена държава, като националните претенции взимат връх в Хърватско, Словения, Македония. Въпреки че Сърбия подкрепя тенденцията към демократизация, градусът на напрежението се покачва с избухването на студентските вълнения и бунтове в Белград и столицата на Косово - Прищина, през 1971 г. Албанците в Косово и Метохия и тези в Македония се насочват към радикални мерки - откъсването от СФРЮ и присъединяване към Албания. Изходът от тази ситуация се търси чрез прилагане на редица реформи - в ролята и ръководството на СЮК, въвеждане на самоуправленския принцип в стопанството, приемане на 42 поправки в Конституцията до 1971 г.

Политико - конституционната реформа трябва да предпази СФРЮ от изоставяне на националните противоречия.

Приетата през февруари 1974 г. нова Конституция на СФРЮ утвърждава вече започнатата линия на реформа. Тя потвърждава статута на Югославия като съюзна държава, доброволно обединение на народи, техните социалистически автономни области; разширява правата на републиките и автономните области за сметка на строгото федеративно начало; защитава децентрализацията в управлението на икономиката.

Основния Закон осигурява уникална до този момент пряка демокрация чрез въвеждане на "делегатския принцип". Той се основава на различните обществено-политически организации и други структури с финансови - икономическа самостоятелност те играят ролята на първични структури в югославската политическа система. Тези сдружения и организации излъчват чрез избори делегати или делегации. За срок от четири години те формират в общините делегатски скупщини, облечени в правомощията на политическата власт. Общинските делегатски скупщини биват: областни, републикански и съюзна. Според Конституцията тази "самоуправленска демокрация" се базира и на гласността на политическите решения; сменяемостта; разделението на партийните и държавните постове и забрана за съвместителството при тях. Конституцията забранява една личност повторно да бъде назначавана или избирана на една и съща длъжност. Изключение е само Тито, той е избран за пожизнен президент на СФРЮ и пожизнен президент на СЮК. Предвижда се Скупщината на федерацията да се изгражда от две палати. Съюзното "вече" е съставено от представители, избрани в основните административни единици - общините. Другото "вече" събира депутатите от шестте социалистически републики и двете автономни области. Президиумът на СФРЮ включва председателя на СЮК и по един представител от всяка република и автономна покрайнина. Той действа като колегиален и колективен орган, представяйки държавата във външната и вътрешната политика, при съгласуване на републиканските и областните интереси, поема ръководството и командването на армията. След тази либерализация на югославската обществена система и демократични реформи настъпва период на стабилизиране на междунационалните отношения. През 1977 г. от Кардел Тито нарича тази линия "плурализъм на автономните интереси".

Разкриването на противоречията, възникващи между федерацията и републиките е непосредствено свързано с изясняване същността и характера на самата федерация.

До средата на 60-те години федеративната общност е силно централизирана система. След 1966 г. започва нейното разграждане и заменяне с крайна децентрализация, която приближава системата до конфедерация.

През 80-те години се създава сложна ситуация между федерацията и републиките. Редица югославски политици изказват свои опасения, че югославската федеративна държава може да се превърне в конфедерация от 8 самостоятелни, изолирани в икономическо отношение, национални републики.

Основната разлика между федерация и конфедерация се състои в начина на приемане и промяна на основния конституционен акт. Федералната конституция е акт, който се променя от най - висшия федерален орган - Парламента, където са представени отделните федерални единици. Една промяна се санкционира с съгласието на отделните републики, но не определено на всичките, а на определено болшинство. В различните федерални държави този принцип се спазва с известни нюанси при неговото прилагане.

По това се различава от конфедеративно изградената държава, където се изисква съгласието на абсолютно всички, защото федерацията е съюзна, а конфедерацията договорна държава.

В буквален смисъл, държави са унитарно изградените и съюзната държава, защото само те разполагат с пълен суверенитет във вътрешен и международен план. В последната югославска Конституция /1974 г./ не се говори за суверенност на социалистическите републики. Те по чл. 3 от Конституцията са "държави, основани на суверенитета на народа", но не суверенни държави.

В обществото се очертават две главни позиции. Едната, която защитава Конституцията от 1974 г. изтъквайки, че тя е решение на проблема от тогавашна гледна точка и не е правилно причините за кризата през 80 - те години да се търсят в Конституцията. Според защитниците на Конституцията /1974 г./ , тя е изградена на принципите на АВНОЮ. Според тях слабостите на югославския федерализъм са заложени не в конституционните решения, а в неадекватното им прилагане.

Задълбочаването на дискусиите за промяна на Конституцията създава условия за разработване и на конкретни предложения за бъдещото устройство на федерацията.

СР Сърбия, която е и най-заинтересувана, реагира на предложението от СИВ /съюзното изпълнително вече/да се пристъпи към подготовката на новата Конституция и предлага модел за изграждане на федерацията. В предложението категорично се утвърждава федерацията като форма на държавно изграждане на многонационалната държава.

Отхвърля се тезата, че засилването на федералните функции е централизъм или унитаризъм и се утвърждава становището, че е предпоставка за функционирането на обществото, икономиката и развитието на страната като цяло. В по - конкретен план се очаква, че гарантирането на федералните структури ще бъде насочено към осигуряване на единен пазар, народна отбрана, държавна сигурност, единна основа на системата на образованието, научното и техническото развитие и единна система на опазване на природната среда.

За разгледания период в Югославия проблемът федерация или конфедерация не е формален. Именно с този факт и с конкретните условия не е съобразено тогава съществуващото мнение, според което понятието "федерация" и "конфедерация" са остарели категории, които за Югославия са второстепенни, защото чрез спецификата на югославското самоуправление била преодоляна класическата схема федерация - конфедерация.

Утвърждаването на едната или другата форма /федерация или конфедерация / поставя нови проблеми/. Възприемането на конфедерацията като единствена адекватна форма за организиране на многонационалната общност в СФРЮ, за което настояват правителствата в Словения и в Хърватско поставят редица въпроси във вътрешнополитически план. Преди всичко, въпросът за републиканските граници, които не могат да се запазят такива, каквито са в края на 80 те години, защото съществуващите федерални единици са конструирани в рамките на централизирана федерална държава и не са съобразени с етнически граници. Различните нации са инфилтрирани една в друга. При изграждането на конфедерация, която е договорна държава между напълно суверенни национални държави привърженици на идеята предлагат като реален прототип /ЕИО/. Но в този случай се формират значителни малцинствени държави и възниква сръбския и хърватския въпрос на Балканите и въпросът за Босна и Херцеговина /за Словения, която е етнически компактна република конфедеративното изграждане е приемлив вариант/.

Градове като Осиек и Вуковар биват напълно разрушени и опожарени. Градове на Адриатическото крайбрежие на Хърватско биват подложени на ожесточен обстрел.

Механизмите за защита на държавата се задвижват, когато ръководството на република Словения, взема решение за обявяване на суверенитет на републиката от центъра. Югославската народна армия /ЮНА/ навлиза в Република Словения и с силови методи се опитва да задържи Словения в границите на федерацията. Интервенцията трае 10 дни , но завършва неуспешно , защото народното опълчение на републиката успява да изтласка ЮНА и Словения става първата република отделила се от федерацията. Последва верижна реакция като в Хърватска, местни радикални групи и националистически настроени кръгове сред хърватите, също обявяват независимост на Хърватско, като допълнително масло в огъня наливат и част от католическите западни държави - като: Германия и Австрия, като тяхната първоначална позиция за ненарушимост на границите на Югославската федерация се променя и те настояват за преговори за мирното отделяне и на тази република от федерацията. Това развързва допълнително ръцете на националистите и на паравоенни формирования, като последва сблъсък между сръбските военни части и хърватската гвардия. Този сблъсък прераства в открит военен конфликт между Република Хърватска и Република Сърбия. Република Сърбия се изживява в този момент като пазител на федерацията.

ЮНА навлиза в областта на Хърватско - Източна Славония. Градове като Осиек и Вуковар биват изцяло разрушени и опожарени. Градове на Далматическото крайбрежие на Хърватско биват подложени на ожесточен обстрел от сръбските части от територията на Република Сръбска Крайна обособена от преобладаващото сръбско население в провинцията. Засегнати са градове, които са под защитата на ЮНЕСКО, като: Дубровник, Шибеник, Риека и др. Убити и прогонени от домовете си десетки хиляди хора. В крайна сметка хърватските части, успяват да изтласкат сръбските сили, като осъществяват и етническо прочистване в Република Сръбска Крайна, на територията на Хърватско. В резултат на това от домовете им са прогонени над 300 000 души, които търсят спасение в Сърбия. В резултат на тези въоръжени конфликти практически Словения и Хърватска се отделят от Югославската федерация.

Най-кървавия конфликт, който избухва в границите на федерацията е конфликта в Босна и Херцеговина. Там в рамките на 4 години от 1992 - 1996 биват избити 220 000 души, а над 1 млн. биват прогонени от домовете си . Конфликта там е най-вече на расова и етническа основа, като всеки се бие срещу всеки и всеки етнос желае да има териториален превес над останалия. В дадени моменти от бойните действия война се води между хървати срещу мюсюлмани, мюсюлмани срещу сърби, хървати срещу сърби. Трите етноса в републиката се подлагат на безогледно унищожение без спазване на най - елементарни човешки норми. Запалвани са джамии на мюсюлмани, опожарявани са техни къщи и магазини, като съответно от противоположната страна са палени католически или православни църкви, поругавани са гробища, разрушавани са мостове, изтривани са от лицето на земята цели села и градове.

Само в столицата на републиката Сараево от падащи бомби, оръдейни изстрели и снайперистки огън са убити повече от 12 000 души . В Сребреница например, град в Източна Босна са избити 7000 души, като са разстреляни от сръбските части.

След намесата на силите на НАТО и подписване на Дейтънското мирно споразумение, република Босна и Хърватско се разделя на две части, Република Сърбия и Хърватско - Мюсюлманска федерация. Това фактически слага края на съществуването на Социалистическа Федеративна Република Югославия.

По отношение на Косово, където преобладава албанско население, противоречията са много по-остри и комплексни. Сблъсъкът е предимно на етническа основа и рефлектира върху всички сфери на обществения живот.

3. Противоречия между република Сърбия и автономните области

Противоречията, които съществуват между Република Сърбия и включените в състава и автономни области Косово и Войводина се концентрират около проблема за техния статут, който определя възможностите за намеса на републиканското ръководство в политическия и икономическия живот. Конституцията от 1974 г. дава широки права на автономните области за това говори и факта, че тя не може да бъде променена без съгласието на Скупщината на автономните области. Тяхното съгласие се изисква и при приемане на закони във "Вечето" на републиките и автономните области /то играе роля на горна Камара в съюзната Скупщина. В него са представени делегациите на скупщините на републиките и автономните области, като те наброяват съответно 12 и 8 членове. В съюзните органи автономните области са представениу, независимо от република Сърбия, в чиито състав са включени и наравно с нея.

От средата на 80 - те години република Сърбия започва да утвърждава политика, насочена към ограничаване на елементите на държавност, които автономните области притежават. Към такава промяна са насочени приетите през март 1989 г. Поправки в Конституцията на СР Сърбия. Те целят ограничаване на елементите на държавност в статута на автономните области и разширяване на държавните функции на Сърбия върху цялата територия на републиката и по - конкретно върху автономните области. Тази промяна не цели премахване на автономните области като определено ниво в югославската федерация, а запазването им като такава. По-точно елиминират се тези елементи, които ги превръщат в републики и се налагат тристепенна структура - федерация; републики; автономни области.

През този период някои среди в Югославия и по - конкретно в Словения и в Хърватско защитават противоположното схващане, а именно, че автономните области трябва да останат конструктивен елемент на федерацията и да бъдат равноправни участници при опитите за промяна на съюзната Конституция, с правото да поставят вето. Според тях република Сърбия поради своя национален състав и историческо развитие не може да се изравни с другите републики./5/

Двете най - големи народности в Югославия - албанците /около 2,5 милиона/ и унгарците /около 500 000/, са реализирали своето право на самоопределение в НСР Албания и НР Унгария.

Поради тази причина не може да се формира втора албанска или унгарска държава /република/ в рамките на югославската федерация.

Историческото развитие показва, че конституирането на такава държава е само етап в нейното развитие. По - късно се върви към отделяне и присъединяване към държавата - майка.

Вероятно и поради това становище през 80 - те години Сърбия настойчиво настоява своите искания да функционира като единна република. В същност зад тези искания се крие важен държавно - политически. Под знака на децентрализирането на политическата власт всички останали републики в Югославия се развиват като обособени държавни образования. Република Сърбия няма тази възможност, тъй като тя обединява двете автономни области Косово и Войводина. Те са пряко представени на федерално равнище и съгласно Конституцията имат многобройни собствени права. Представителите на двете автономни области могат да гласуват в сръбската Скупщина по закони, които въобще не се прилагат в двете автономни области. Същевременно те могат да предотвратят приемането на закони, които сръбското ръководство би желало да бъдат приети за цялата република. Двете автономни области пазят тези права и се стремят да ги разширят, докато Сърбия се стреми да ги ограничи, за да функционира като единна република.

Проблемите, свързани със статута на автономност, са в основата на противоречията в отношенията между република Сърбия и двете автономни области, включени в състава и, но те имат различни проекции във Войводина и Косово. Различния етнически състав измества акцентите на противоречията върху различни аспекти.

Във Войводина, където преобладава сръбско население, противоречията са предимно в икономически план и са свързани с намиране на правилни решения за изграждане на икономиката в съответствие с новата конюнктура./8/

Националния състав на населението в Косово се отнася към най - сложните в тази част на Европа. В автономната област живеят около 78 % албанци /почти 2 милиона/, по - малко от 15 % сърби /около 200 000/, както и черногорци, цигани, турци и мохамедани /данните са от 1981 година, а през 80 те години съотношението се изменя/.

Косово е най - неразвития район в Югославия, а албанската народност е най-многобройна, с относително най-голям брой селско население, най-висока безработица и най-голям процент неграмотност. Въпреки средствата, които се отделят за развитие на Косово, не може да бъде преодоляна икономическата и културната изостаналост.

Междунационалните отношения в Косово носят негативно историческо наследство. По време на Втората световна война тези отношения са изострени от действията на балисткото и четническото движение. В периода след войната до 1966 г. политиката спрямо албанското население в Косово не се изгражда на принципите на националното равноправие.

Бързата урбанизация създава определен културен и обществен вакуум в селото, където е запазен патриархалния бит, манталитета на семейната задруга и кръвното отмъщение. Разпадането на традиционните ценности създава определена психологическа мобилност на населението. Формира се масова психология на обвинение, спрямо другите нации в Югославия, за развитието на процесите в Косово. Извършва се разделяне, обособяване и противопоставяне на хората по национален принцип.

От пролетта на 1981 г. се организират първите демонстрации, с искане на Косово да бъде признат статут на република. Социалното напрежение в автономната област расте и преминава в открит сблъсък между сърби и албанци. В началото сръбското ръководство омаловажава конфликта, и това води до неговото задълбочаване. Приетата на пленум на ЦК на СЮК /ноември 1981 г./ "Политическа платформа за дейността на СЮК за развитие на Косово на социалистическото самоуправление, братството, единството и общността",се провежда бавно и непоследователно./10/ Затова спомага и самото ръководство на автономната област, в което има стремеж към затваряне в рамките на областта. Неговите връзки със Сърбия и федерацията са силно отслабнали.

Събитията в Косово са резултат и от недостатъчната активност на управляващата партия - СЮК през разглеждания период срещу проявите на национализъм и проникването на националистични тенденции в самата нея. /16/ Съществуват значителни разлики при третирането на ситуацията в Косово, в трите централни комитета - на федерацията, на републиката и на автономната област. Това на практика блокира мерките за стабилизиране и запазва напрежението.

На Дванадесетия конгрес на Югославската Компартия се правят опити за туширане на националистическите изблици. Предприемат се мерки за ускорено икономическо развитие на Косово. Те временно успяват да забавят процеса на децентрализация, но не успяват да го отстранят и той остава като един от най - невралгичните в заплитащото се кълбо от между национални противоречия. Засилването на републиканския и областен национализъм предизвиква горещи дискусии в Централния комитет на Югославската компартия. Много известни представители на сръбската общественост изразяват своето недоволство от действащата конституция, която заплашва да превърне федеративното пространство в конфедеративно.

На Тринадесетия партиен конгрес се обсъжда кризата в обществения и политическия живот по време на самоуправлението.

Говори се най - вече за "парализа" на федеративното пространство, като делегатите одобряват мерките срещу нейната дезинтеграция. Отчита се също, че стопанската криза и социалното напрежение вземат връх, което поражда необходимостта от големи структурни промени както на републиканско така и на общодържавно равнище. Само те според, конгресните документи, могат в бъдеще да пресекат несекващите опити за цялостна дестабилизация на федерацията, която върви в най - опасната посока - войнстващия национализъм. Един от най - невралгичните и опасни проблеми стоящи по това време за решаване пред федерацията е проблема с косовските албанци. Според Белград, въпреки разширените права на косовските албанци техните дългогодишни национални вълнения дестабилизират Сърбия повече, отколкото всяка друга югославска република. Албанските лидери от своя страна обвиняват републиканския център за дискриминация на техните сънародници в политическо и стопанско отношение. През размирната 1981 г. сърбите и черногорците в Косово наброяват 33 % от населението на автономната област и според тях са подложени на "национална дискриминация", "антиславянски терор" и "мюсюлмански терор".

От средата на 80 - те години, задълбочаването на конфликта и крайното изостряне на отношенията между двете етнически общности в автономната област, извеждат проблемите в Косово на преден план. След 1986 г. на тях са посветени няколко специални пленума на ЦК на СЮК /юни 1987 г./; юли 1988 г./ и конференция. Трябва да се отбележи, че са постигнати известни резултати: от една страна известно подобряване на материалното положение: от друга намаляване на безработицата. По ефективни са действията на органите на реда, чиято цел е да осигурят личната безопасност на населението /от края на октомври 1987 г. в Косово действа постоянен отряд милиция на съюзния секретариат на външните работи. Неговата дейност е разпространена върху 22 населени места /. Но мерките по стабилизирането се осъществяват бавно и непоследователно, което запазва напрежението в областта. Преди всичко не спира изселването на сърби и черногорци от Косово /от 1981 г. до края на 1989 г. - около 30.000/. Расте броят на етническите чистите албански села.

Интензивността на тези процеси и невъзможността да бъдат преустановени предизвиква през есента на 1988 г. митинги и демонстрации на солидарност със сърби и черногорци, изселващи се от Косово под натиска на албанския национализъм.

През 90-те години на XX век светът става арена на множество кървави конфликти, някои от които са следствие края на двуполюсния модел. Други са резултат на религиозно противопоставяне и етническа нетърпимост между различните общността. В света възникват три постоянни центъра на„ нестабилност и противопоставяне, а това са Кавказкия регион, Близкия Изток и Балканите. Ще обърна специално внимание на конфликта в Косово. Косово е най - невралгичната точка в цялата федерация, поради огромния брой на албанско население в провинцията и изцяло променената етническа картина на областта. В Югославия след падането на желязната завеса през 1989 г. започват да се разнасят гласове за по - големи свободи на отделните републики. Най - силни призиви за по - голяма независимост на вземаните решения от центъра се "прокрадват " в политическата върхушка на Словения и Хърватско. Постепенно подобна линия на поведение възприемат и останалите членки на федерацията, вече несъгласни с отредената лидерска позиция на Сърбия. В края на 1990 г. и в началото на 1991 г. напрежението в отношенията между Словения, Хърватско и Сърбия взема връх и Словения и Хърватско обявяват независимостта си от центъра на 25 юни 1991 г. Югославската криза се развива с шеметна бързина, като много бързо се превръща в широкомащабна война. Словения, а по - късно и Хърватско биват прегазени от танковете на ЮНА. В Словения конфликта продължава едва няколко седмици, след което Словения става независима държава, но конфликта в Хърватско се разраства и взема множество жертви. По подобен начин се развива ситуацията и в Босна и Херцеговина. Там конфликта е най - вече на етническо -религиозен принцип и довежда до кървави междуособици, до драмите на стотици хиляди хора, както вече споменах в дипломната работа.

Най-зловещата бомба със закъснител обаче "цъка" в Косово, люлката на сръбската цивилизация. Конфликтът там ескалира след многогодишно противопоставяне между албанския и сръбския етнически етноси. Провокациите от двете страни са с десетилетна история. Всеки от двата етноса претендира, че се е заселил на тази земя преди другия и областта му принадлежи. За сърбите Косово е свещена земя, поради факта, че там са се водили борбите между обединените християнски армии и османските орди при завладяването от османците през XIV век на Балканския полуостров. При известната Косовска битка между двете армии, там загиват сръбския княз Лазаревич и османския султан Баязид, посечен от княза преди сам да бъде убит от телохранителите му. След тази епична битка областта пада в ръцете на турците. Тя е и повратен момент в борбите на балканските народи за запазване на тяхната независимост. Провинцията Косово е люлката на сръбската цивилизация, както за българите е Македония. Там се намират огромен брой църкви и манастири, които са гордостта на Сърбия. В областта се намира и известния манастирски комплекс "Грачаница".

Албанците от своя страна претендират, че първи са се заселили в областта. Те твърдят, че техните елирийски племена са се настанили в провинцията много преди сърбите. Историята разкрива, че албанския етнос е удържал най - продължително на набезите на турците. Дълги години многохилядни османски отреди не успяват да сломят малката планинска държава. Тогава се прочува и техния национален герой - Георгие Кастриоти, който води многогодишни битки с османците и не им позволява да завземат албанските планини.

В продължение на 50 години - от 1940 г. до 1990 г., етническата картина в Косово се променя драстично, в полза на албанците. Няколко стотин хиляди сърби се изселват от областта, а раждаемостта сред албанското население поставя нови рекорди. В едно албанско семейство средно се раждат по 6 - 7 деца, докато в сръбското децата рядко се повече от 2. Така постепенно през 80- те години на XX век албанците в Косово достигат до 90 % от населението, а сърбите едва 10 %. Тази промяна в етническата картина довежда до нарасналото самочувствието на албанския етнос и до гласове за повече права и за автономия на областта от центъра. Това предизвиква и ответна защитна реакция на сърбите, които отговарят с репресивни мерки. По време на един от многото националистични митинги през 1981 г. новоизбрания президент на Югославия се обръща с известния лозунг към сърбите, останал в историята: "Вас никой не може да ви бие!". В началото на 80-те години се засилват репресивни мерки на полицията, армията и специалните служби срещу албанското население ,за да бъдат сломени техните искания за независимост. Тези мерки обаче нямат очаквания резултат, напротив, те довеждат до сблъсъци между двете общности и до множество убийства. След войните в Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина в Косово сепаратистки елементи подготвят "терена" за тежък сблъсък между ЮНА и така наречената Армия за освобождения на Косово.

Водачите на албанското население широко прокламират позицията си -самоопределение и последователно придържане към искането за независима република Косово, отворена към Сърбия и Албания. Разработени са три варианта за статута на Косово в зависимост от това как би могла да се развие кризата във федеративното пространство и каква позиция ще вземе международната общност. Според първия вариант, ако границите останат непроменени, Косово да бъде република в Югославия. При втория вариант се моделира друга ситуация: ако се променят вътрешните граници във федерацията, да се създаде албанска република, обединяваща всички територии, населени с етнически албанци. Според третия вариант, ако се променят външните граници на СФР Югославия, да се върви към обединението на Косово и на другите " албански" територии с Албания.

Очевидно е, че и трите варианта отхвърлят автономния статут на областта. Албанските лидери се консолидират около искането за независимост. Предлагат се основно два пътя за разрешаване на косовския проблем: а/ продължителни преговори и споразумения; б/ военен конфликт, който може да бъде продължителен, изтощителен или бърз с несигурен край. Тези позиции отразяват и съществуващата в началото на 90- те години диференциация в албанското движение. Основните фракции в него са две - на умерените и на радикалните сепаратисти, групирани около политически фигури като Иб. Ругова и Ал. Демачи. Умерените се придържат към тактиката на "политическо безделие", на пълна изолация на албанската общност от обществения живот в СФР Югославия и към стратегията на пасивно противопоставяне. Радикалите са за активна конфронтация и за използване на силови средства за постигане на целите.

Кризата в Косово обаче се разви по възможно най-лошия вариант. Етническите албанци правят редица провокации през 1999 г., който са жестоко потушени от ЮНА и от полицията в областта. Напрежението в Косово растеше необратимо, а армията и сръбската полиция предприеха сепаратистки действия срещу албанците, извършвайки множество убийства, прилагайки схемата на етническото прочистване в областта. В кървавите сблъсъците намериха смъртта си хиляди и от двете страни.

За втори път през югокризата авиацията на НАТО бомбардира обекти на ЮНА. Този път под ударите и попаднаха обекти в цяла Сърбия и в Югославия. Слободан Милошевич не отстъпваше от позицията си Сърбия да защитава националния суверенитет и национална цялост с всички средства. Бомбардировките на НАТО продължиха 78 дена и унищожиха огромна част от инфраструктурата на Югославия. Според някои данни убити са около 3000 души - военни и цивилни, засегнати от бомбардировките са основни мостове ,свързващи Сърбия с Войводина при Нови Сад. Най-много са поразените обекти в Косово, като авиацията бомбардира методично гнездата на ЮНА, казарми, складове и позиции на спецполицаите и на паравоенните формирования. В същото време югоармията, възползвайки се от създалия се хаос, започна поголовно етническо прочистване на областта. Над 800 000 етнически албанци са изгонени от областта, хиляди са избитите, безследно изчезналите. След близо 3 месеца бомбардировки сърбите се съгласиха на примирие. След подписаното мирно споразумение Косово стана международен протекторат и в областта се настаниха сили на ЕСФОР. Косово бе разделено на сектори: американски, английски, френски и немски. За голямо съжаление насилието и убийствата станаха всекидневие в областта, въпреки наличието на международните сили и предприетите мерки от тях. В резултат на бомбардировките и на непрекъснатите заплахи за саморазправа голяма част от сърбите напускат областта, сериозно уплашени за сигурността си. Статистиката показва, че близо 200 000 сърби напуснат Косово след края на бойните действия, като в същото време се обособяват и сръбски анклави в някои райони на провинцията: в Косовска Митровица, в района на Грачаница и др. Това променя драстично етническата картина на района: 97 % - 98 % от населението вече са албанците и само 2 - 3 % - сърби.

В края на XX век сръбската държава вече бе на кръстопът и много близо до опасността да загуби Косово завинаги. Времето ще покаже дали това ще стане реалност. Но да погледнем отново назад.

През размирната 1981 г. сърбите и черногорците в Косово наброяваха 33 % от населението на автономната област и според тях бяха подложени на "национална дискриминация", на "антиславянски геноцид" и на "мюсюлмански терор". Критичната точка в Косово бе достигната и през 1987 г. Скупщината гласува общоюгославска програма за решаване на Косовския проблем. Тази програма включваше и изпращането на допълнителни подразделения на Държавна сигурност и на полицията за укрепване на реда. Изходът от кризата за Сърбия се виждаше в засилването на национализма, като отпор на албанския сепаратизъм:

Пределно ясно бе, че кризата на държавността консолидира Република Сърбия и сръбската нация , защото те не искаха да се разделят с ролята на основен интегративен фактор. Покачваше се и градусът на сръбския национализъм, вкаран в лоното на "спасителната" платформа за укрепване на нацията и държавата. Почти всички обществени сили в Сърбия, в това число и Православната църква, постигнаха консенсус в използването на националната идея като гаранция за държавен и национален интегритет.

ВТОРА ГЛАВА

ИКОНОМИЧЕСКА СЪЩНОСТ НА НАЦИОНАЛНИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ В СФР ЮГОСЛАВИЯ ПРЕЗ 80 - ТЕ ГОДИНИ

4. Икономическа основа на кризата

Влиянието на икономиката върху междунационалните отношения е проблем, който изисква особено внимание. Икономическият фактор се явява един от най - важните в междунационалните отношения на всяка многонационална държава, в това число и на Югославия. Начинът на създаване на средства и тяхното разпределение във федеративната държава е в основата на отношенията между републиките и нациите. Самите междунационални отношения имат икономически аспект. Същевременно те със своето неикономическо съдържание /политическа, културна, морална, индивидуална - психологическа основа/ влияят върху икономическото развитие.

През последното десетилетие на федерацията години икономическия аспект на националната политика в СФРЮ придобива особено голямо значение. Доминира схващането , че по своята същност националния въпрос в Югославия е икономически въпрос. Икономическите отношения заемат основно място при неговото разглеждане.

Най-добра характеристика на състоянието и тенденциите в югославската икономика дават някои общоюгославски икономически процеси и показатели. Икономическите развитие на страната през 80-те години е в застой, който се квалифицира като икономическа криза. Основните характеристики на кризата са: падане на производството на труда, огромните мащаби на инфлацията, снижаване на жизненото равнище и нарастване на безработицата. Нито една страна в Европа, Източна или Западна, не е изпитвала по голям икономически стрес от Югославия за периода 1980 - 1985 г. Средногодишното ниво на инфлацията е 50 %, а през 1986 г. 88 %, а през 1987 г. 105,9 %. Нивото на заплатите се изравняват през 1986 г. с това от 1967 г. Тази тенденция продължава и през 1987 и 1988 година.

Трайното привличане на чужди капитали през разглеждания период, като средство за модернизация на производството в югославските предприятия наложи на страната голям външен дълг. В края на 1986 г. той достига 21 млрд. долара. През 1987 г. достига 23 млрд. долара, като до края на 1990 г. Югославия ще трябва да изплати 14 млрд. щатски долара.

Един от най - тежките проблеми за решаване е проблема с безработицата. През 1981 г. тя обхваща 11,9 % от трудоспособното население, през 1986 г. достига 14 %,а през 1987 г. - 16 %./1/ - С.Х.Д

Най-сериозната крачка за решаване на икономическите проблеми е разработването и приемането от Скупщината на СФРЮ през /1983 г./ на Дългосрочната програма за икономическа стабилизация. В нея е разработен комплекс от мероприятия, насочени към интензивност и повишаване на ефективност на народното стопанство, към осигуряване ръста на производство на труда, към преодоляване на структурните диспропорции и изравняване степента на развитието на отделните републики и райони на Югославия, към увеличаване на заетостта на населението, снижаване на инфлацията и външните дългове и привеждане на всички видове потребление в съответствие с реалните възможности на страната.

Главната цел на тази програма е създаване на такъв икономически механизъм, който да се основава на силите на пазара, т.е. за маркетизация на икономиката, и за нейната деполитизация. Тя съответно съдържа в себе си възможности за намиране на изход от кризата, но поради силната опозиция срещу нея се осъществява много колебливо, частично, некоординирано и несинхронизирано. Една от основните причини за неприлагането и е, че тя засяга специфични национални интереси на републиките. Въвеждането на пазарния механизъм ограничава възможностите за намеса на регионалните ръководства в икономиката. Икономическите решения са предоставят на федералното правителство. В резултат на това се ограничават и техните политически пълномощия. По слабо развитите републики са засегнати по силно, защото тяхната икономика не може бързо и ефективно да реагира на променящите се условия. Ситуацията предизвиква национални конфликти, защото е в противоречие и с втория основен интерес на регионалните ръководства - предотвратяване възможностите на другите райони да печелят повече от техните средни норми на печалба.

Залегналите в стабилизационната програма предложения предвиждат реалистична оценка на динара и по добър централен контрол върху ползването на твърда валута.

Всяко едно от тези предложения провокира опозиция в някои републики. Особено силна е в Сърбия, Хърватско и Словения. Тези републики са недоволни, че трябва да прехвърлят част от своите печалби, за да осигуряват печалби за други региони.

5. Икономическа диференциация между републиките

За да се изясни икономическата основа на националните противоречия в СФРЮ като предпоставка за разпадането на федерацията през 80 - те години е необходимо да се разгледат някои от проблемите на регионалното развитие на страната. То има два основни параметри : междурегионален и вътрешно регионален. В многонационалната държава изградена на федеративни принципи, междурегионалните отношения са особено чувствителна сфера. Именно тук най - често се поставя въпросът за икономическо и всякакво друго равенство.

Югославия, има сравнително развит Север и по - малко развит Юг. Индустриализацията възникваща в Англия и Западна Европа достига първо до Словения, Хърватско и Войводина. Районите на юг от Сава и Дунав са не само географско отделени, изпитват и последиците на вековна окупация на един военно - феодален режим, който не оставя нищо след себе си, което да способства за съвременното развитие. Това се проявява в Сърбия, където индустриализирането започва през XX век, /XIX век преминава в борба за окончателно освобождение и създаване на предпоставки за съвременното развитие/. С това тя получава някои преимущество пред останалите райони намиращи се под османско робство, които по късно влизат в състава на Югославия.

При създаването на федерацията, Словения е най - силно развитата република, много по развита от Хърватско и Войводина и още повече от Сърбия. Това оказва значително влияние на нейното положение в бъдещото развитие на страната. Като най - развита в икономическо отношение, тя превишава два пъти средноюгославското ниво по обществени фондове и обществен продукт на глава от населението. За степента на индустриализация на Словения говорят данни, според които през 1980 г. републиката има обществен продукт на глава от населението в промишлеността 1,3 над средноюгославското ниво. По всички показатели републиката достига пълна промишлена зрялост. В своето икономическо развитие тя изпреварва не само средноюгославското ниво, но и Хърватско и Войводина, които също влизат в състава на развитите републики. През 1980 г. обществения продукт на глава от населението в Словения е почти 60 % по - висок от този в Хърватско и Войводина. Икономическа диференциацията между Словения и останалите части на Югославия е реалност, която влияе върху междунационалните отношения.

Хърватско и Войводина образуват следващата група на степен на икономическо развитие. Хърватско има преимущество по всички сравнителни критерии и развитие на производствените сили и в структурата на икономиката. Войводина компенсира това с развито селско стопанство, което по съответен начин се отразява на обществения продукт на глава от населението. И Хърватско, и Войводина по всички показатели са над средноюгославското равнище. Изключение прави само Войводина по броя на неградското население, което е обусловено от значителното място на селското стопанство в икономическото развитие на автономната област. По степен на икономическото развитие Хърватско превишава средноюгославското равнище с 25 % , а Войводина с 20 %.

Словения, Хърватско и Войводина се отнасят към развитите региони в Югославия. Останалите републики и автономната област Косово се намират под средноюгословското равнище и се отнасят към слабо развитите републики. Сред тях особено място заема Сърбия без автономните области, която по всички по - важни показатели е под средноюгославското равнище. Основна причина за това е структурата на икономиката и, в която преобладават преработвателна промишленост, селско стопанство, добив на суровини и енергия.

На четвърто място се намират Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора. Между трите републики е трудно да се определят големи разлики в степента на икономическо развитие. Те образуват една група, което обуславя и еднаквия подход спрямо тях. Най - характерни за тази група са значителните промени в тяхната обществено - икономическа структура. За това свидетелствува силно снижения дял на неградското население, който /с малки изключения за Македония/е паднал с 30 %. В тази група обществения продукт на глава от населението представлява около 2/3 от средноюгославско ниво, основните фондове са повече от 70 %,относителната заетост на трудоспособното население от 75 % до 90 % . Републиките имат относително висок дял на промишлеността в структурите на икономиката, с изключение на /Черна гора/, което се дължи не толкова на бързото развитие на промишлеността, колкото в изоставането в развитието на селското стопанство и някои други видове не селско - стопански дейности. Структурата на промишлеността в тези републики се характеризира с висок дял на производството на суровини и енергия, а също така традиционни и трудоемки отрасли.

Автономната област Косово се намира на пета - последна степен в икономическото развитие на различните региони в СФРЮ. Тя значително изостава, дори от трите слабо развити републики /Босна и Херцеговина, Черна гора и Македония/. Това се дължи до известна степен на демографски особеност. Косово е най - плътно заселения район в Югославия, с високи темпове на естествен прираст на населението.

Начинът на финансиране на слабо развитите републики и Косово се мени съобразно обществено - икономическите и политическите промени във федерацията. До 1965 г. стимулирането на ускореното развитие става чрез централни инвестиционни фондове.

След 1965 г. на ниво федерация е предоставен т.нар. фонд на федерацията за кредитиране развитието на слаборазвитите републики и автономната област Косово. Разработена е система за, т.нар. допълнително финансиране на отрасли от непроизводствената сфера.

Целта на този фонд е да стимулира ускореното развитие на слаборазвитите региони и да се намалят икономическите разлики между отделните републики. Той е самостоятелен институт с определени функции. От 1971 г. фондът на фондацията преминава от безвъзмездно предоставяне на средства към система на кредитиране при благоприятни условия /нисък лихвен процент, голям срок за връщане, както и допълнителни отстъпки/.

От страна на неразвитите републики се подчертава се непоследователността, че когато в целия свят се утвърждава практиката на подпомагане на изоставащите и Югославия е един от най - изявените привърженици на идеята за нов икономически ред, във вътрешнополитически аспект съществуват тенденции, които поставят под въпрос отпускането на помощ на неразвитите. В определени среди в развитите републики се утвърждава становището, че отрицателните показатели в тяхното икономическо развитие биха били по - малки, ако не трябва да отделят средства за неразвитите републики. Проблемът възниква , защото за по - малко развитите републики отпусканите средства се отразяват повече върху тяхната икономика. Илюстрация на този процес е икономическото развитие на Сърбия без автономните области. През 80-те години тя се превръща в средно развита република с тенденции за по-нататъшно изоставане, а в същото време заема второ място по средствата, които отделя.

Разликите в икономическото развитие между отделните републики стават един от основните фактори, които периодически усложняват междунационалните отношения в страната. Пренебрегването на тези разлики би било скриване на истината, защото те са в основата на икономическите противоречия. Обективното им съществуване не противоречи на развитието.

Същевременно различието носи в себе противоречие, което може да получи изява при определена икономическа политика. Практиката изкуствено да бъдат изравнявани републиките е илюзорна и безрезултатна. Проблемът е да не се разширяват и задълбочават различията между отделните републики по степен на икономическо развитие. Това налага, при изясняването на икономическата основа на националните противоречия, да се разкрият тенденциите, да се изясни има ли задълбочаване на разликите през разглеждания период и от какво е повлияно.

6. Обособяването на републиканските икономики

Увеличаването на разликите в степента на икономическо развитие между отделните републики и автономните области се илюстрира и с относителното увеличаване на броя на лицата, които търсят работа. През 80-те години безработицата е общоюгославски проблем, но тя засега най - силно неразвитите републики. Словения е единствената република, която през 1986 г. има по - ниска степен на безработица в сравнение с 1976 г. За другите републики през този период е характерното нарастване на степента на безработица. В Хърватско от 7,0 през 1976 г. на 7,7 през 1986 г; Сърбия без автономните области от 16,4 на 17,7; Войводина от 14,1 на 15,2. Най - драстичен пример е Косово, където 1976 г. степента на безработицата достига 33 %,а 1986 г. - 55,9 %.

Всичките тези процеси са обусловени от една страна от икономическите трудности, с които се сблъсква страната през 80-те години и от друга страна от увеличаващата се самостоятелност на републиките, утвърдена в разработената и реализираща се икономическа политика в страната. Според Конституцията /1974 г./, Закона за планиране/1975 г./, Закона за сдружение /1976 г./ и Закона за валутната дейност и кредитните отношение с чужбина, републиките и автономните области носят цялата отговорност за собственото си икономическо и социално развитие. В резултат югославската икономика през 80-те години се оформят осем центъра на ръководство, които все по-трудно координират своята дейност. Различните икономически интереси на републиките и автономните области пречат на вземането на общоюгославски решения и стават източник на междунационални противоречия и национализъм, за което спомага и механизмът на вземането на решения.

Опитите за надмощие и икономическо съперничество между отделните републики и автономните области пречи на формулирането на общоюгославските проблеми, вземането на решения. В последното десетилетие от съществуването на СФРЮ се дава приоритет на републиканските интереси, които се дава приоритет на републиканските интереси, които са деформирани на национална основа. Актуални са въпросите за стопанската сметка на републиката. Все повече съществува тенденцията за границите на републиката , съответно в автономната област ? Всеки опит за интеграция в икономиката се поставя под съмнение, свързва с централизъм и се квалифицира като отстъпление от самоуправлението. Това води до засилване на стопанския сепаратизъм, който е още един извор на напрежение във федерацията.

В обобщение може да се приеме, че причините за неефикасното функциониране на Единния югославски пазар се коренят в недостатъчната координация на икономическата политика на републиките и автономните области, в затварянето на стопанските структури в границите на републиките и автономните области, което води до забавяне на развитието.

Дезинтеграцията на югославския пазар е обусловена от самата система. Още при обсъждане проекта за Конституция на СФРЮ /1974 г./ се оформя становището, че между положението за отговорността на републиките за собственото развитие и за ЕЮП (Единния югославски пазар) има противоречия, а те са, че се изключват взаимно. На практика развитието на икономиката на републиките в голяма степен разрушава единния югославски пазар, а без единен югославски пазар не може да се реализира успешна икономическа политика на страната като цяло.

Също така единната икономическа политика влияе по различен начин върху общественото производство и стандарта на републиките. Причината е тяхната различна стопанска структура. Това изисква мерките, които се планират на ниво федерация да бъдат съобразени с тази структура, иначе те неминуемо имат различен ефект в съответните републики и това се превръща във фактор, който влияе отрицателно на междунационалните отношения. Независимо от факта, че става въпрос за едни и същи икономически елементи, те са проектирани по различен начин на равнище федерация и на нива републики, съответно автономни области. Това са обективно съществуващите различия и от тях произтичат различните интереси. През 80-те години изходът от омагьосания кръг се търси в интегриране на средства и производствени мощности чрез взаимно договаряне и споразумения.

Много и разнообразни са икономическите фактори влияещи върху междунационалните отношения. Икономическата криза подсилва разликите в степента на икономическо развитие на републиките и показва, че югославското общество не е хомогенно общество. Съществуващите механизми за подпомагане ускореното развитие на слаборазвитите републики и Косово не е ефективен, не може да компенсира разликите и те неизбежно се задълбочават. В обществено - политическия живот на Югославия започват да доминират дезинтеграционните тенденции, които обуславят стопански и политически колапс. Обособеността на отделните части на федерацията блокира функционирането на единния югославски пазар, който е и регулаторът на икономическите отношения между републиките. Тези процесите са в основата на кризата и разпадането на СФРЮ.

ТРЕТА ГЛАВА

КУЛТУРНО ИСТОРИЧЕСКИ И РЕЛИГИОЗНО ЕТНИЧЕСКИ ПРИЧИНИ ЗА РАЗПАДАНЕТО НА СФРЮ

7. Социокултурни източници на кризата

На Балканите историческото напластяване датира от много хилядолетия. Много народи са живели по земите на полуострова и всеки е оставял някаква диря напомняща за него. Отгърнем ли старите карти ще видим как са изглеждали Балканите преди столетие. На полуострова са съществували две големи империи и пет малки държави. Османската империя все още не е била факт. България след Берлинския конгрес бива разделена на Княжество България и Източна Румелия, Австро-Унгария се разпада, а Сърбия си остава малка държава в горния край на полуострова. За Балканите като цяло става популярна една фраза на английския писател хуморист Хенри-Мънро Саки, пребивавал като кореспондент на полуострова. Саки заявява, че Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират. Това негово заключение се потвърждава многократно по време на югославската и косовската криза. Има нещо знаменателно в съдбата на Саки - той намира смъртта си по бойните полета на Първата световна война, предизвикана от изстрел на Балканите.

Изясняването същността на националните противоречия, които довеждат до разпадането на СФРЮ предполага те да се разглеждат във връзка и взаимозависимост с всички страни на обществените отношения.

Може да се направи извода, че същността на националните противоречия в Югославия не се изчерпва с различните материални интереси на републиките и автономните области. Под влияние на тези фактори възникват противоречия в различни сфери на духовния живот на обществото. Културата, науката, образованието, религията са именно тези сфери на обществения живот, в които избуяват противоречията. Именно в тях националните противоречия, в чиито основа са икономически проблеми, добиват форма и различните нации общуват чрез духовното. Обособяването на различните култури, тяхното противопоставяне и затваряне в републикански граници, нарушава естествените процеси на духовното общуване в една многонационална държава, задълбочава и изостря националните противоречия между отделните републики и отделните области.

Възникването на национални противоречия в духовната сфера на югославската общество през 80-те години, са резултат на две тенденции. Едната от тях се стреми към обединяване на културния живот и неговата централизация, при което се пренебрегва спецификата на националните култури. Най-много привърженици тази тенденция има в република Сърбия. Сърбите отстояват тезата за единен език и единна култура, а това е техния език и култура, с което се подценява културната индивидуалност на другите народи. Другата тенденция е коренно противоположна. Тя изтъква особеното, спецификата на отделните култури и подценява онези фактори, които сближават и обединяват националните култури. Традиционните носители на тази тенденция са някои културни среди в Хърватско и Словения, но през разглеждания период тя намира много привърженици в република Македония и автономните области Косово и Войводина. Тяхната изява обикновено е свързана е преувеличаване значението на собствената култура, с подчертаване на нейното особено място, с пренебрежително отношение към културните постижения на другите народи и в крайна сметка води до затваряне на духовния живот в границата на отделните републики и автономни области.

Паралелното съществуване на тези две тенденции дават основание да се очертаят два основни типа национални противоречия в духовния живот на югославската федеративна общност - "културен" унитаризъм и "културен" сепаратизъм, които на практика целят едно и също, а именно - блокиране на духовното общуване.

В последното десетилетие преди разпадането на СФРЮ доминира втората тенденция, в резултат на което духовния живот във федерацията е силно дезинтегриран. Съществува републиканска културна политика, която е затворена за контакт и сътрудничество. Съществува и мнение, според което самото понятие "общоюгославски културен живот" е абсурдно.

Понятието "общоюгославски културен живот" се определя и по друг начин. Под него се разбира култура, получена от сливането на различните национални култури, като акцентът се поставя върху хомогенността.

Проблемът за общоюгославското културно наследство е непосредствено свързан и до голяма степен обусловен от въпросите, отнасящи се до езиковата политика. Независимо, че в четири от републиките /Сърбия, Хърватско, Черна гора, Босна и Херцеговина/ се говорят различни варианти на един и същи език /сърбо - хърватски/ и това би могло да бъде спояващото звено, основния предмет на спорове и противоречия между републиките и автономните области е именно езика. Проблемите, свързани с различните аспекти на равноправието на езиците, са дълготрайни. Те се характеризират с периоди на изостряне и излизане на преден план, както и с периоди на временно преодоляване на острите противоречия. Въпреки някои постигнати резултати във федерацията, принципите за равноправие не се изпълняват последователно и това става причина за национални противоречия, свързани преди всичко с равноправното използване на езиците и на двете писмености. По същество югославските езици са равноправни формално,но не и функционално, както хората, които ги използват са равноправни национално, но не и комуникационно. Езиковите проблеми в СФРЮ са обективно обусловени от естествените разлики между езиците, но изявата им е подсилена от множество икономически и идеологически причини. Като основна заплаха за равноправие на езиците се изтъква доминиращата роля на сърбохърватския език и особено неговия източен вариант.

Силното изостряне на националните противоречия в СФРЮ през 80 - те години актуализира проблема за равноправното използване на езиците и вътре в сърбо - хърватски говорещата езикова общност. Интересно е да се проследи какви процеси са в основата на езиковите противоречия между републиките и автономните области, в които официално говорим език е сърбо - хърватски /Сърбия, Хърватско, Черна гора, Босна и Херцеговина, Войводина и Косово/. Някои среди в Югославия характеризират тези проблеми като потенциална "антиюгославска бомба".

Езиковите противоречия в сърбо - хърватската говоряща общност имат своя предистория, която започва още през 1850 г. при сключването на Виенския книжовен договор. Той е сключен от литературни представители на сръбското и хърватското национално и културно движение, които се споразумяват, че езикът на сърби и хървати е един и той трябва да се развива като такъв. След създаването на Югославия се оформят два центъра, а именно Белград и Загреб, които си противостоят. Постепенно се оформят сепаратистки възгледи у хърватската интелигенция, че тя не получава възможност за изява, и това превръща езикът в източник на национални противоречия.

Съществуват две концепции за сърбо - хърватския книжовен език. Те взаимно се определят като унитаристична и сепаратистична и имат политическа подкрепа, едната от центъра, другите от републиките. Получават широка подкрепа в Хърватско и сред определени среди във Войводина, защото през 80-те години, освен двата традиционно противостоящи си културни центрове Белград - Загреб, се появяват и трети - Нови Сад, който гравитира към Загреб. Това, което ги обединява е антисръбската позиция.

Официалната политика е насочена към утвърждаване на становището, че езикът на сърби, черногорци, хървати, мюсюлмани и всички други, за които той е матерен език, е единен език, изграден върху обща лингвистична основа, в която съществуват различни варианти. Изрично се подчертава, че е необходимо в Конституцията на СФРЮ и на отделните републики да се прецизира названието на езика, за да не бъде повод за изтъкване на езиково неравноправие.

Паралелно с определянето на езиковата общност на сърби, хървати, мюсюлмани и черногорци се изисква да се осигури свободно развитие на специфичните особености на езика в отделните републики. Това отговаря на традициите и културата на даден народ, както и правото на всеки гражданин на свободен избор на писменост и език.

Паралелно с езиковите противоречия в сърбо - хърватската езикова общност през 80 - те се откроява словенския "културен" национализъм. Неговите проявления показват, че той не е тесен културен въпрос. Културните дейци са само изразители на националистичните позиции, а корените са в определени среди в Словения и в обществените условия в СФР Югославия. В многонационалната държава чувствителността за употребата на даден език /по конкретно словенския/е естествена.

Въпросът за чистотата на словенския език не е от вчера. Той се поставя от словенската интелигенция още през първата половина на XIX век, поради интензивното навлизане на германизми в словенския език. През 80 - те години в републиката се наблюдават изменения на националната структура, поради заселването на население от другите републики в Югославия, привлечени от високия стандарт и по - добрите условия за работа и живот. В училищата на република Словения се изучава сърбо - хърватски език, а словенския език не се изучава в нито една от другите републики на федерацията. Тези процеси обуславят активизирането на борбата на словенците срещу сърбизирането на словенския език. Крайностите, с които тя се характеризира през 80 - те години, обаче предизвикват съответната реакция в Сърбия.

В ситуацията на криза, езиковите проблеми силно се политизират. Абсолютизира се въпросът за равноправието на езиците, и се подценява проблемът за комуникационната функционалност на езика, което е особено важно в многонационалната държава. Това води до издигане на езикови бариери между републиките и автономните области, които затрудняват комуникацията между националните култури и взаимното им обогатяване. Следователно поради невъзможност да се съгласуват езиково равноправие и комуникационна функционалност, езиковите въпроси в югославското общество излизат извън границите на своята проблематика. Проблемът се усложнява от факта, че в културата и по-специално в езиковата политика е трудно да се очертае границата между национално и националистично, между утвърждаването на националната култура и език на даден народ и опита този народ да се постави в позиция на изключителност и власт над другите.

Подобни процеси се забелязват и в република Македония. Определени среди от интелигенцията републиката, подкрепят словенската политика за чистота на езика, настояват за създаване на органи за опазване на езика, подобни на тези в Словения. Тази позиция на част от македонската интелигенция я противопоставя на определени политически среди, които не приемат антисръбската насоченост при утвърждаването на македонската култура. Паралелно с процеса на обособяване на македонската култура, в духовния живот на републиката, съществува и позиция, която оспорва линията на това обособяване. Същевременно, обвързването между македонската политика и култура е много тясно и то е резултат на усилията за изкуствено създаване на македонската нация.

Процесът на утвърждаване на македонския език и култура, нейното обособяване и противопоставяне на другите национални култури през 80 - те години, има по - други измерения и интензитет в сравнение със Словения, което дава основание на твърдението, че македонците са повече югославяни от словенците.

Влиянието на езиковите проблеми върху състоянието на междунационалните отношения, се откроява особено силно в автономната област Косово. Сложната ситуация в този район, който през 80-те години се превръща в епицентър на националните противоречия, се допълва от остри конфликти, свързани с равноправната употреба на езиците - албански и сърбо - хърватски.

Езиковите проблеми създават условия за изява на съществуващите национални противоречия, защото те са свързани с ежедневното общуване и контакт. Поради силното изостряне на националните противоречия в автономната област Косово , дори принципът на двуезичност, който е свързан с определена степен на езикова толерантност е неприемлив за сръбското и албанското население.

И въпреки че през разглеждания период албанците в Косово имат по - висока степен на двуезичност се утвърждава тенденцията, насочена към нейното ограничаване. Понеже те са преобладаващото население в автономната област, все по-разпространено става мнението, че не те, а сърбите в Косово трябва да развиват двуезичност.

Източник на противопоставяне се превръщат и буквите.

През 80 - те години в СФРЮ латиница се употребява изцяло в Словения, в по - голяма част от Хърватско, отчасти в Босна и Херцеговина и в някои райони на Югославия, а кирилица предимно в Сърбия, Черна гора и в Македония. На практика националните култури в Югославия са двуазбучни с по-широко използване на латиницата. Употребата на латиница от народите и народностите, живеещи в съвременните граници на Югославия води своето начало от средните векове. След Втората световна война и по-специално след 1948 г. се разширява нейното използване. Причините са различни, както политически, така и социокултурни. Все по-малкото използване на кирилица обаче, често е повод за дискусии, конфликти и дори противоречия, които неизбежно са национално обагрени. Сред някои среди в югославското общество се утвърждава становището, че ограничаването на кирилицата е в ущърб на националната култура и традиции. Това важи в най - голяма степен за Сърбия, Македония и Черна гора. На това се противопоставя твърдението за необходимостта максимално да се ограничи употребата на кирилицата поради нейната "културно цивилизационна малоценност".

8. Историята и културата като фактори на разделението

През разглежданото десетилетие историографията е една от най - спорните и деликатни области в научния и културен живот на югославското общество. В изследванията на някои сръбски историци се запазва етноцентризма при оценяване на историческото минало и стремежа да се покаже "великата" роля на собствения народ. Голямата тенденциозност и едностранчивост има и в изследванията на някои сръбски и хърватски историци. През 80 те-години представата, че хърватите са най-културната нация на Балканите, обвързана в своята хилядолетна история предимно със Западна Европа или, че сърбите са най-храбрия балкански народ, който е освободил не само себе си, но и другите.

Сръбската историография утвърждава, че автономните области не случайно са в република Сърбия. Затова има исторически, културни, етнически, икономически и други причини, като при Войводина преобладават икономическите, а при Косовонационалните причини.

Различното тълкуване на историческите събития и факти се измества от сферата на науката и публицистиката в образованието.

Острите национални противоречия в Косово противопоставят историците от автономната област и Сърбия. Те интерпретират по различен начин историческите факти и събития. Издаването на исторически трудове става повод за остра дискусия. Съответните изследвания се квалифицират като проводници на антиалбански или антисръбски настроения.

Засилват се националните противоречия между албанското и македонското население в република Македония. Споровете с албанските историци се отнасят главно до произхода на албанското население и дали е заселено тук по времето на Османската империя. Дискутира се статутът на това население в рамките на Османската империя и неговите взаимоотношения с турските власти, както и някои процеси от новата история.

Съществени различия при третирането на новата история има и между сръбската и македонската историография.

В края на 80-те години открито се изявяват определени антисръбски тенденции в СР Македония, които са свързани със зачестилите прояви на омаловажаване и отричане самобитността и държавността на "македонската нация." В обстановка на изострени национални отношения, различията и споровете в науката рефлектират в обществено - политическия живот и създават климат на недоверие между републиките, който прераства в открити противоречия и конфронтация при честването на крупни събития от новата сръбска история на територията на република Македония.

В тясна връзка с доминиращата тенденция на обособяване и разграничаване между отделните нации е и стремежът на определени среди в Черна гора да утвърдят тезата за многовековното развитие на черногорската нация и нейния несръбски произход. Според тях черногорската нация се създава от самостоятелен етнос, който съществува още в ранното средновековие. По - голямата част от историците в Черна гора не отхвърлят сръбския в етническото, културното и политическото развитие на Черна гора и подчертават, че специфичното историческо развитие на тази територия дава възможност за оформяне на черногорската нация. Тази теза има привърженици и в сръбската историография./5/

При разглеждане произхода на черногорската нация се оформя и теза, която напълно отрича етническото съдържание на понятието "черногорец" и го квалифицира само като географско за целия период на съществуване на черногорската държава.

Разглежданите противоречия в историографията, различните подходи и оценки на историческото минало не изчерпват националистическите конфликти в тази сфера на духовния живот в "залеза" на югославското общество. Те са част от проблемите, които изграждат историческата основа на националните противоречия. Могат да бъдат допълнени с подобни конфликти между историците на другите републики, защото историческата наука се свързва и се подчинява на политически интереси и всеки актуален проблем има отражение в нея.

Националните противоречия на историческа основа са дълбоки, трудно преодолими и блокират общите инициативи за реализиране на исторически изследвания. През разглеждания период тези противоречия са фактор, който изостря и усложнява проблемите в междунационалните отношения. Спецификата им, характеризираща се най — вече с дълбочина и продължителност, определя тяхното дълготрайно влияние върху националните взаимоотношения в Югославия, и се превръща във фактор на кризата.

9. Религиозното противопоставяне

Изясняването на социокултурната основа на националните противоречия в СФРЮ, предполага разглеждането на един много важен фактор, който през 80-те години все по - активно влияе върху обществено - политическия живот на страната - църквата.

Конфесионалното измерение на кризата се обуславя от девалвирането на идеологията и от отслабването на влиянието на СЮК. Започва компрометирането на идеали и кумири, а така също и обезценяване на моралните ценности на социализма. В духовния живот на страната има вакуум, който се запълва с религиозно влияние.

В условията на изострени междунационални и междурепубликански отношения, църквата прави опит да играе ролята на защитник на интересите на нацията. Тази роля до известна степен се обуславя от връзката между религия и национализъм.

В разпадаща се Югославия много силно се проявява връзката между и националната принадлежност и религиозните убеждения на вярващите. Тя зависи не само от религията, но и от конкретните исторически условия в страната. За югославската федерация е характерно, че в нейните граници се изповядват три световни религии. В исторически аспект тези религии са свързани с различни цивилизации - с християнския свят и с ислямския Ориент. Исторически нациите в Югославия се формират около определена религия; словенците и хърватите приемат католицизма; сърби, черногорците и населението в Македония — източната православна вяра, а мюсюлманите в Босна и Херцеговина и албанците - исляма.

В очите на вярващите църквата се представя като стожер на нацията. Различните общности изразяват открито своите аспирации, че "за съдбата на хърватския народ може да говори само неговата църква, която живее в него", че "православието споява сръбския народ" или че " ислямът е създал и само той ще запази националната индивидуалност на мюсюлманите". Съществуването на три религии влияе отрицателно на националните отношения.

Липсва спояващия духовен елемент. Опасността от религиозен национализъм се засилва и от укрепване позициите на църквата в международен план през 80 - те години.

През разглеждания период сръбската православна църква се опитва да утвърди своята позиция на единствен защитник на сръбската нация и единствен реален фактор, който може ефикасно да защити сърбите и черногорците в Косово и в цяла Югославия. Тя смята себе си за обединител на сръбския народ и негов пазител.

В историческото развитие на сръбската нация, обединителната роля на сръбската православна църква е неоспорима. През периода на османско владичество тя е институцията, която съхранява националността. Именно това идентифициране на религиозна и народностна принадлежност се оказва силно устойчиво и се пренася и в модерното общество.

Католическата църква пък представя себе си като единствен пазител на хърватската самобитност и култура, а също и като пазител на хърватското държавно право.

Към изява през разглеждания период се стреми и ислямската верска общност. Нейната политика е насочена към обединяване на мюсюлманите чрез ислямския фундаментализъм. Той е идеологията, която се основава на исляма и го утвърждава като единствена религия, а основната му цел е създаване на ислямска държава, близка по структура и организация до първоначалния тип арабска държава.

В политически аспект ислямския фундаментализъм е силно активизиран от победата на иранската ислямска република и е насочен към утвърждаване на първоначалния модел на исляма чрез освобождаването му от неислямски примеси. Основният двигател на този процес е джихадът. Той се разделя на две нива - личностно, което се разглежда като предварително и особено важно и обществено. Личностното равнище е свързано с усъвършенстването на индивида, а общественото предполага борба за преустройване на обществото в границите на една страна, във всички райони, където е разпространен исляма и накрая в целия свят.

Много важна е една съществена подробност - панислямизмът в Босна и Санджак не се изявява в агресивна, милитаристична форма, както е в Косово. Трябва и да подчертаем, че броят на истинските фундаменталисти в Босна и Херцеговина е твърде малък, защото мюсюлманите от славянски произход не приемат радикално политизираните идеи на ислямския фундаментализъм, който представя исляма като цялостен мироглед, на чиято основа се изграждат обществените отношения. Съществуват групи от верски екстремисти, подкрепяни от страни като Саудитска Арабия, Иран, Пакистан, Афганистан, Либия, Сирия, които предявяват искания за ислямизиране на Босна и Херцеговина и превръщането и в "чиста" мюсюлманска република. Те са горещи привърженици на пълното разрушаване на Югославия , за обединяване на нейните мюсюлмански части със световната ислямска империя, която трябва да се съгради върху територия простираща се от Босна и Херцеговина до Китай. Дълго време се е смятало, че тези идеи нямат привърженици в Югославия, но през 1983 г. и 1987 г. са открити две организации, които имат близки или почти еднакви цели.

Във федерация като Югославия, където има три култури, тясно свързани с католическата, източноправославната и мюсюлманската религии, естествено религиозни се зараждат противоречия с висока степен на конфликтност. За съжаление границите между отделните култури са съществени и в обозримо бъдеще ще станат непреодолими. В основата им е формиращото се влияние на световните религии. Редица изследвания през последните десетилетия говорят, че бариерите между ислямския и християнския свят се задълбочават. Ислямските културни традиции в икономиката и политиката са несъвместими с християнската култура.

В разпадащата се югославска федерация сложно са преплетени различните влияния и тенденции. Някои от факторите, които въздействат на обстановката, са непредвидими. Те са повлияни, не само от процесите протичащи в югославското общество, но и от процесите и от явленията протичащи извън него. Тези отношения се влияят и от развитието на икономическите отношения между републиките и автономните области. Те притежават значителна самостоятелност и от своя страна влияят, улесняват или затрудняват икономическите контакти. Следователно можем да направим извода, че отношенията в духовната сфера силно влияят върху кризата и я задълбочават. Федерацията рухва под грохота на оръдията и вакханлията на множеството убийства.

10. Национализми

В същността си самоуправлението е замислено като антисталински модел на социализма, като особена, специфична форма на развитие на социалистическото общество в Югославия, която би трябвало да се базира на широко използване на демократични институции в политическата сфера.

Развитието на процесите в Източна Европа през 80-те години създава условия по-отчетливо да се открои един определен аспект на тези противоречия. През този период от време се изявяват противоречията между реализиране същността на самоуправлението, като децентрализация на обществения живот и наложената от политическата практика тенденция към децентрализация. Паралелно с децентрализацията на стопанския живот в политическата практика се засилва намесата на държавните и в най - голяма степен на партийните органи.

Самоуправлението като политическа идея съдържа в себе си проблема за демократизиране на националните взаимоотношения, за балансиране на общосъюзни и републикански интереси, за създаване на реални възможности за самостоятелно развитие на отделните републики в многонационалната държава. Според югославската теория в системата на самоуправлението нацията е такава общност, която преодолява както национални, така и държавни граници. Всъщност проблемите и резултатите в изграждането на самоуправлението, преминаването от политическа идея в политическа практика и степента на реализация на този процес не могат да се разглеждат еднозначно. В най - общ смисъл причината за нереализиране на една идея е нейната неадекватност на конкретните условия и на определената степен на демократизация на обществото.

Най-характерна форма за изява на различните противоречия между републиките и СФРЮ в десетилетието преди нейното разпадане са различните видове национализъм. Национализмът възниква там, където националните противоречия не намират своето разрешение, където националния егоизъм взема връх и не среща противодействие. Идеологията на национализма тръгва от едни и същи предпоставки и стига до едни и същи заключения. Винаги се започва от някаква онеправданост на дадена нация и стремеж да се поправят тежките вреди, нанесени на тази нация от времето и обществото.

Сръбският национализъм залага на идеята за застрашеността на сръбската нация. Неговата цел е да бъде убедено обществото, че сръбския народ в Югославия не е получил нищо, а е изгубил всичко, че е разбит и подложен на нападките на другите народи, че всички големи придобивки във федеративната общност са използвани в негова вреда.

Хърватският национализъм от своя страна се характеризира с опитите за създаване на психоза и заплахата за разделянето на хърватския народ. В своята пропаганда той акцентира върху застрашеността на хърватската култура и интелигенция и заплахата от сръбска инфилтрация.

На идеята за застрашеността и онеправдаността на нацията се базира и словенския, македонския и другите видове национализъм. Тази идея съдържа в себе си силен емоционален заряд и въздейства върху широки слоеве на обществото.

Проявите на национализъм в югославското общество през 80-те години са обусловени от множество икономически, социокултурни и политически фактори. Тяхното въздействие в обстановка на дълбока криза, довежда федерацията до ръба на разпада и до тежката конфронтация между националностите.

Особено силно, през разглеждания период, се изявява великосръбският национализъм и шовинизъм. Неговите основни характеристики се изразяват в стремеж да се подчертава превъзходството на сръбската национална история и култура и в териториални претенции спрямо Босна и Херцеговина и голяма част от Хърватско. Идеята за "велика Сърбия" е основна за сръбския национализъм, както и лозунга "Сърби обединявайте се!" .През разглеждания период прави опити да се реваншира за пропуснатите шансове на сръбския народ да създаде национална държава в своите етнически граници.

Сръбският национализъм има свои виждания за Югославия. "Първата" Югославия са я създали сърбите, а са я разрушили хърватите със своята подривна дейност и с неблагодарността на другите народи. "Втората" Югославия, за която сърбите са дали живота си повече от всички други, е послужила за това сръбския народ да бъде разбит и ограничен в пределите на бившия белградски пашалък. Следователно трябва да се борят за справедливата" трета" Югославия.

Стереотипите на сръбския национализъм съдържат в себе си тенденцията да се оспорва националната индивидуалност на черногорците и македонците, както и етническата обособеност на мюсюлманите в СФРЮ. Прави се опит за присвояване на културното наследство не само на тези народи, но и на хърватския/например отношението към Дубровник и старата далматинска и дубровнишка литература/. За него са характерни изключителна, крайна нетърпимост спрямо албанците и тяхното присъствие в Косово, както и асимилаторски тенденции спрямо малцинствата.

Този проблем за съжаление ще се окаже с много тежко наследство, поради наслоенията и омразата, натрупани през годините на съвместно съществуване. Така се стига до войните, който по-късно , след 1989 г., ще избухнат в Югославия при нейния разпад(визирам войните в Словения, Хърватско, Босна и Херцеговина, кризата в Косово, бомбардировките на НАТО над Югославия и сегашните кризи в Южна Сърбия - в долините на Прешево, Буяновац и Медведжа, както и опитите на албанците да създават напрежение в западната част на Македония).

Една от основните характеристики на сръбския национализъм е неприкритото антихърватство /както и характерното за хърватския национализъм - антисръбство/. Той се стреми да затвърди схващането за особените качества на сръбския народ, за неговата смелост и борбеност, които се противопоставят на тези на хърватите, а така също, че сръбския народ е пазител на Югославия, а хърватския играе дестабилизираща роля.

Сръбският национализъм, чиито основни, утвърдени характеристики, идеи и стереотипи очертавам в най - общи линии, е мотивиран и активизиран от ситуацията в Косово. През 80 - те години той ескалира и се превръща в масово движение с тенденция към реваншизъм, което оказва силно влияние на обществено-политическата обстановка в страната. А когато едно явление се утвърждава в политическата практика, се налага да се изследват факторите, които водят за това. Тяхното изясняване дава възможност да се очертаят параметрите му и тенденциите за развитие.

Силното нарастване на сръбския национализъм е доказателство, че политическата ситуация в страната благоприятства за този процес. На политическата сцена се появява и бъдещия президент Слободан Милошевич, който успява да консолидира своите привърженици и да реализира идеите си на високо политическо ниво.

Популярността на Милошевич трябва да се разглежда в контекста на икономическата и политическата криза в бившата федерация. След смъртта на Тито в СФРЮ е налице и криза на авторитета. Неговата изява започва през 1987 г. ,което определено влияе на положението в Косово. Същата година, през есента, конфликта в сръбското ръководство приключва с отстраняването на неговите политически привърженици - Др. Павлович и авторитетът Ив. Стамболич. Започва да се налага нов политически подход - емоционален и силно пристрастен.

Милошевич залага на единството на Сърбия и получава подкрепа в републиката. Той разработва една много амбициозна програма, която включва няколко основни искания. На първо място промяна на републиканската Конституция в посока на централизацията и ограничаването на твърде широките правомощия на автономните области Косово и Войводина, както и за стабилизиране на републиканската икономика и консолидиране на сръбската нация в пределите на републиката и извън нея.

От 1981 г. отношенията между двете националности /сърби и албанци/ се обтягат до крайна степен, преминават в политически конфликт с непредсказуеми последици. Изселническите процеси на сърби и черногорци от автономната област се превръщат в централен проблем, не само за републиката, но и за цялата страна.

В края на 80 - те години се активизират националистичните сили в Хърватско, които правят опит да подложат на преоценка завоеванията на политическата система в Югославия и сипят открити нападки срещу държавния и обществен строй в страната.

Хърватският национализъм също вижда по свой собствен начин развитието на Югославия. Това е повлияно от почти едновековно недоверие на хърватския национализъм спрямо всякаква държавна и друга обвързаност на югославските народи.

Неговият идеал е подчинен на идеята за създаване на независима хърватска държава, в името, на която се изявяват териториални претенции спрямо Босна и Херцеговина, Санджак и част от Войводина.

По традиция хърватският национализъм се възпроизвежда върху проблема за отношението между сърби и хървати. Хърватско, както и останалите републики в СФРЮ, не е национално хомогенна. В националната структура на републиката, след хърватите най-много са сърбите. Упорито се поддържат тезите за подчертаната доминация на сърбите в политическата система на Югославия, това, че съществува сръбска инфилтрация в политическите институции в Хърватско, че сърбите имат по - силни позиции в Съюза на комунистите и във федерацията.

Хърватският национализъм съдържа в себе си и негативното отношение към другите националности в Югославия. Той отхвърля и етническата обособеност на мюсюлманите в Босна и Херцеговина, като ги определя като хървати.

Макар, че през 80-те години не се изявяват в крайни остри форми като великосръбския национализъм, хърватският национализъм присъства трайно в югославското общество, политическите реалности, на което създават условия за неговото активизиране.

Изявената позиция на Словения във федеративната общност през 80 - те години, както и съотношението на силите в югославското общество, повлиява върху активизирането на словенския национализъм. През разглеждания период влиянието му е върху част от интелигенцията и върху републиканското ръководство. Словенският национализъм се гради върху тези, които имат също дестабилизиращ ефект върху югославската общност.

Програмата на словенския национализъм е изградена върху предпоставката, че силата на словенската държавност е в икономиката, докато силата на икономически по-слабо развитите републики е в политиката. Затова Словения трябва да се бори за запазване на политическите отношения на силите в съществуващите рамки, а основно да иска крупни промени в икономическите отношения, в полза на икономически по - развитите части на Югославия.

По своята същност словенският национализъм е агресивен по отношение на другите нации и тази агресивност, характерна за малобройните нации, се изразява в засилване на чувството на застрашеност на словенската нация и негативно отношение спрямо другите народи в Югославия.

През последното десетилетие от съществуването на СФРЮ в политическия живот на югославското общество се наблюдават прояви на македонския национализъм. Те се активизират от нарастването на албанския национализъм в република Македония, където през този период се развиват процеси, сходни с тези в Косово /реализира се тенденция за създаване на етнически чисти райони в пределите на републиката/. В Македония силна реакция предизвиква и засилената пропаганда на великосръбски тези, които отричат и омаловажават самобитността на македонския народ, като отхвърлят съществуването на македонска нация и я квалифицират като изкуствено творение, създадена на антисръбска основа. Под влияние на тези фактори се обогатяват насоките на изява на македонския национализъм. Заедно с постоянната антибългарска и антигръцка насоченост се изявява и антисръбската насоченост. Тя се пренася в характерно за македонския национализъм антиюгославянство, защото в югославянството се вижда опит за сърбизиране на македонския народ. Времето по - късно ще покаже, че много от тези опасения са имали основание.

Активизирането на македонския национализъм се изразява чрез възраждане на старата македонска идея за "обединена" Македония, като крайна цел на македонската нация. Налага се искането за отделяне на всички части на Македония от състава на съществуващите държави и тяхното обединяване в отделна македонска национална държава.

През разглеждания период на сцената се появява и черногорският национализъм. Той е повлиян от силните процеси на обособяване и противопоставяне на отделните републики и от активизиране на сръбския национализъм. Лансира се тезата, че утвърждаването на черногорската култура се извършва на антисръбска основа.

Антисръбската насоченост на черногорския национализъм се корени в тезата за несръбския произход на черногорците, като се утвърждава идеята, че сърбите и черногорците нямат общи етнически корени в средновековието.

Изява получава и мюсюлманският национализъм. Той е повлиян от засилването на панислямиската идеология, чиято основна цел е да обнови исляма не само като фундаментално религиозна доктрина, а преди всичко като цялостно учение, което съдържа всички необходими исторически обусловени компоненти /политически, морални, традиционни и др./ за изграждане на цялостна представа за живота. Заради тези свои цели ислямът е не само религия, а и начин на мислене и възприемане на света.

Мюсюлманският национализъм има сепаратистки характер. Той е насочен към отделяне на мюсюлманите от югославската общност и ориентиране на тяхното съзнание, начин на мислене и действие към една фундаменталистка, религиозна нетърпимост и агресивност.

Заключение

Предпоставките за разпадането на Югославия са нееднозначни и имат редица политически измерения. Дали рухването на Югофедерацията стана в резултат на лошо стечение на обстоятелствата или повечето процеси в нея бяха насочвани и контролирани от високо индустриалните държави, това ще покаже времето. Или може би ще си остане исторически ребус, който ще се решава от бъдещите поколения.

За съжаление на Балканите кървавите междуособици отдавна станаха "норма" за изява и променяха насилствено съдбата на милиони хора, които се пръскаха по света. Ще спомена само един случай, който е "христоматиен" за нашия регион. По време на войните в началото на миналия век емигрант от Костурско, Македония, бяга от кръвопролитията и заминава да си търси хляба чак в Северна Америка. В родния му край гърци стреляха срещу българи и турци, турци срещу българи и гърци, българите също им "пригласяха" и дивиденти от всичко това печелеха главно албанците. Македонският емигрант е посрещнат на далечна гара, някъде в Северна Дакота, от свой земляк, който хамалувал по трасето на нова жп линия припечелвайки от слагането на траверси по замръзналата земя.

На въпроса дали има в района други от "нашите",старият заселник радостно отговорил: "Има, много сме. По линията работят петима българи, двама турци, един сърбин и трима гърци!". Казаното не се нуждае от коментар.

Днес европейските държави са запретнали ръкави и "изстискват" незарастващия цирей на всички конфликти върху Балканския полуостров. Приемат се двустранни и многостранни споразумения, провеждат се конференции, на които нерядко "блестят" с отсъствието си засегнати балкански страни, предлагат се реформени програми за Босна и Херцеговина, за Косово, а много вероятно и за Черна гора и Санджак. За да няма пренебрегнати, всяка от големите световни сили разчита на свои сателити и определя приоритетните насоки на бъдещите реформи, като понякога "забравя" за мнението на самата Сърбия.

Едно обаче е сигурно. Времето ще покаже дали СРЮ кардинално е променила възгледите си, дали е преосмислила миналото си, за да може да посрещне бъдещето без обременяващите комплекси на т.н. "балкански синдром".

В изтощената, изтерзана страна малцина са тези, които искат нови конфликти и проливане на кръв. На хората в региона принадлежи правото сами да определят съдбините си, без да бъдат пионки на геополитическата дъска, там, където силните ходове в миналото се разиграваха от "големите братя".

Използвана литература:

1.      Лалков, М., Драматичния път на една държавна идея, София, 1999 г., стр. 240 - 241;

2.      Палешутски К. , Национални взаимоотношения в Социалистическа Югославия, София, 1978 г., стр. 42;

3.      Стоичич, Б., Слух за логичне разлике и разумнеединственост, бр. 5 - 6, 1987 г., стр. 80;

4.      Polizne osnove digoracnog programa economsce stabilizacije, Dokumenti І - VII, S., 1983;УШ - XI, S., 1983 г;

5.      Михаилович, К., Економическая действительность Югославии”, М., 1988 г.;

6.      Вестник „Борба”,  м. 12 – 1989 г., НИН;

7.      Вестинк „Нова Македония, 27. 03. 1989 г. ;

8.      0ганесян, Н. О.,Активизация на исляма, Ер. 1986 г., стр. 42, 43;

9.      Хинкова, С. - дисертация Национални противоречия в СФР Югославия" София, 1990 г.,  стр. 23;

 

 


Търси за: Югославия | СФРЮ | разпадане | федерация | автономни области | национализъм | култура | икономика | дискриминация | геноцид | Слободан Милошевич | интегритет | унитаризъм | македонска нация

Helpos.com >> Архив >> История >> Тема преглед >> HTML преглед на файла
топ търсения

.

Copyright © 2002 - 2019 Helpos.com
Архив от реферати, курсови работи, дипломни работи, есета

counter counter ]]> eXTReMe Tracker